Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уаймън Форд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tyrannosaur Canyon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Дъглас Престън

Заглавие: Хищник

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: ИК Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-89-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4642

История

  1. — Добавяне

5.

Шест часът. Слънцето се бе спуснало зад ръба на каньона и жегата на деня намаляваше, но въздухът все още бе тежък и неподвижен между стените от пясъчник. Уилър, който продължаваше да набива тежко крак по поредния безкраен каньон, внезапно чу лай от кучетата зад завоя, последван от дрезгавия вик на Уийтли. Той погледна Хернандес.

— Май са открили нещо.

— Аха.

— Лейтенант! — долетя изплашения глас на Уийтли. — Лейтенант!

Истеричният кучешки лай и викът отекнаха и стигнаха до слуха му силно изопачени от тесните стени на каньона, сякаш излизаха от гигантски тромбон. Въпреки че търсенето му бе дотегнало, Уилър се сепна.

— Време е — каза Хернандес и късите му крачета заприпкаха напред.

— Надявам се Уийтли да си държи кучетата под контрол.

— Помниш ли миналата година, когато изядоха останките на онзи старец…

— Добре, добре — прекъсна го припряно Уилър. Когато мина последния завой, той видя, че Уийтли изобщо не е в състояние да удържи кучетата. Беше изгубил каишката на едното и безуспешно се опитваше да издърпа назад другото, докато двата песа ровеха с муцуни пясъка в основата на една тясна чупка в стената на каньона. Хернандес и Уилър се спуснаха напред и грабнаха каишките, като се мъчеха с всичка сила да издърпат кучетата към камъните.

Запъхтян и със зачервено лице, Уилър огледа мястото. Пясъчният слой бе нарушен от кучетата, но не беше голяма загуба, като се имаше предвид, че проливният дъжд от миналата седмица вече бе отмил всички следи. Не виждаше нищо, което да показва, че под пясъка е онова, което търсят — освен едва доловима миризма, която бризът донасяше до ноздрите му. Зад него кучетата скимтяха.

— Пусни ги да ровят.

— Да ровят? — повтори Хернандес, а върху кръглото му лице се изписа тревога. — Дали не трябва да изчакаме криминалистите и медицинските инспектори?

— Още не знаем дали сме намерили тялото. Току-виж се оказал мъртъв елен. Не можем да домъкнем тук целия екип криминалисти, преди да сме сигурни.

— Мисля, че си прав.

Уилър вдигна раницата си и извади двете мистрии, които бе взел, като хвърли едната на Хернандес. — Съмнявам се, че е много надълбоко. Нашият убиец, мътните да го вземат, не е разполагал с много време.

Той клекна и започна да изгребва рохкавия пясък, като го хвърляше настрана. Хернандес правеше същото от срещуположната страна и скоро около тях се издигнаха две грижливо оформени купчини, които по-късно съдебните следователи щяха да пресеят. Докато се занимаваше с пясъка, той хвърляше по едно око и за улики — части от облекло или лични вещи, — но не се показа нищо. Дупката ставаше все по-дълбока, а пясъкът от сух премина във влажен. Със сигурност има нещо отдолу, помисли си Уилър, когато миризмата се усили.

На три стъпки от повърхността мистрията му одраска нещо космато и меко. Внезапно в ноздрите го удари силна воня. Той поразрови още малко, като дишаше през устата. Нещото беше заровено от пет дни във влажния пясък при четиридесет градусова температура и миришеше ужасно.

— Не е от човек — каза Хернандес.

— И сам виждам.

— Може би е елен.

Уилър заби мистрията по-дълбоко. Кожата беше твърде грапава, за да е на елен. След малко под мистрията му започнаха да се откъсват парче подир парче кожа и отдолу се разкри слузеста кафеникаво розова плът. Не беше елен: беше магаре. Магарето на иманяря, онова, за което Бродбент беше споменал.

Той се изправи.

— Ако има нещо, тук ще е. Дръж онази страна, аз продължавам отсам.

И те отново се заловиха с пясъка. Уилър запали цигара и я задържа между устните си, надявайки се да прогони поне малко от зловонието, което се разнасяше.

— Има нещо.

Уилър изостави позицията си и клекна до Хернандес. Изхвърлиха още малко пясък и пред погледа им се разкри нещо дълго и набъбнало. Измина известно време, преди Уилър да осъзнае, че е ръка. Втора вълна смрад изпълни сякаш цялото му тяло, различна и далеч по-гадна. Той пое с целия си дроб цигарения дим, но положението не се промени особено: усещаше миризмата на мъртвото тяло. Изправи се, запуши устата и носа си и отстъпи назад.

— Добре. Достатъчно. Труп е — това е единственото, което ни интересуваше.

Хернандес удари още няколко пъти с мистрията си, нетърпелив да се махне от импровизирания гроб. Уилър си вееше с ръка и пушеше настървено, сякаш се надяваше цигареният дим да изтласка от дробовете му миризмата на смърт. Пристъпи от крак на крак и се огледа. Кучетата се въртяха около скалата и скимтяха неспокойно. Защо? Гладни ли бяха?

— Къде е Уийтли? — попита Хернандес и се огледа.

— Да ме вземат мътните, ако знам. — Виждаше пресните отпечатъци от стъпките на кучкаря, които се изкачваха нагоре по каньона. — Ще отидеш ли да видиш какво прави?

Хернандес тръгна нагоре и скоро изчезна зад ъгъла. Върна се след няколко минути със самодоволна усмивка.

— Повръща.