Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уаймън Форд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tyrannosaur Canyon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Дъглас Престън

Заглавие: Хищник

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: ИК Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-89-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4642

История

  1. — Добавяне

1.

Пресичащите се писти на ракетния полигон Уайт Сендс в Ню Мексико представляваха две дълги асфалтови ивици, чернеещи се в предутринната дрезгавина. От едната страна на пистата се намираше пътнически терминал, осветен от жълти лампи за мъгла, а в съседство се намираха няколко хангара. Някаква почти кристална тишина витаеше наоколо.

В разгарящата се светлина на източното небе постепенно се появи черна точка. Тя бавно се превърна в двуопашата устремна форма на изтребител F-14 „Томкет“, захождащ от права за кацане, и тътенът на двигателите му заля летището като вълна. Изтребителят се приземи, като остави две облачета дим от докосването на гумите по бетона и с рева си развълнува редицата сухи храсти юка на прага на пистата. F-14 включи реверса, забави към края на пистата, обърна се и изрулира до една стоянка пред терминала. Двама техници се приближиха до машината, подложиха столчета пред гумите и развиха дълги горивни шлангове.

Фанарът се отвори и от щурманската кабина се показа слабата фигура на човек, който леко скочи на земята. Беше облечен в син комбинезон и носеше охлузено кожено куфарче. Той се отправи към терминала напряко през стоянките, като бодро поздрави двамата часови пред вратата, които изкозируваха, изненадани от неочакваната формалност.

Всичко в този мъж бе студено, чисто и симетрично като в парче легирана стомана. С перчем от черна и права коса и изпъкнали скули, които опъваха кожата на лицето, с толкова малки и изящни ръце, че изглеждаха почти кукленски. Тънките и сиви устни приличаха на устни на мъртвец. Би могъл да мине за азиатец, ако не бяха пронизващите сини очи, които сякаш изпъкваха на фона на лицето му — толкова силен бе контрастът с черната коса и бялата кожа.

* * *

Джей Масаго мина през коридора и влезе в терминала със сиви плочки. Спря в средата на помещението, раздразнен, че не го посреща никой. Масаго изобщо не разполагаше с време за губене.

Паузата му позволи да осъзнае, че операцията бе минала перфектно. Бе разрешил проблема в музея и бе взел данните. Един критически преглед на образците в лабораторията беше показал, че резултатите далеч надхвърлят всички очаквания. Най-сетне — това беше важното събитие, което отдел LS480 на секретната агенция, която той оглавяваше, очакваше още от завръщането на „Аполо“ 17 отпреди повече от трийсет години.

Масаго съжаляваше за онова, което бе причинил на онзи британец в музея. Отнемането на един човешки живот винаги представляваше трагедия. Войниците губеха живота си на война, цивилните — в мирно време. Саможертвата беше лудост. Другите би трябвало да се погрижат за лабораторната асистентка, Крукшанк, което сега бе с по-малка важност от това данните и пробите да се сложат на напълно сигурно място. Друго достойно за съжаление, но неизбежно прекъсване.

Масаго беше син на японка и американец, заченат в разрушенията на Хирошима в седмиците след бомбардировката. Майка му бе умряла няколко години по-късно, пищейки в агония от рака, причинен от радиоактивния дъжд. Баща му, разбира се, бе изчезнал още преди той да се роди. Масаго замина за Америка още петнайсетгодишен. Единадесет години по-късно, когато навърши двадесет и шест, модулът на „Аполо“ 17 се приземи на Таурус-Литроу, на ръба на лунното Море на спокойствието. Едва ли бе допускал тогава, че тази мисия на „Аполо“ е направила едно от най-големите научни открития на всички времена — и че тази тайна най-накрая ще му бъде поверена.

Междувременно Масаго беше вече младши офицер в ЦРУ. Оттам, заради отличния му японски и математическите способности, последва спираловидна кариера в бранша и той премина през различни нива на военното разузнаване. Той успяваше с изключително предпазливото си поведение, съзнателно потискана интелигентност и постижения, замаскирани с липса на самоувереност. Най-накрая му възложиха да ръководи малък секретен отдел, известен като LS480 и тайната се разкри пред него.

Най-голямата от всички тайни.

Това бе неизбежно, тъй като Масаго знаеше една проста истина, която никой от колегите му нямаше куража да погледне в очите. Знаеше, че с човечеството е свършено. Човешкият род бе придобил способността да се самоунищожава и следователно щеше да се самоунищожи. Точка по въпроса. Това бе толкова просто и очевидно за Масаго, колкото две и две — четири. Имаше ли етап в цялата човешка история, когато човечеството е пропускало да употреби оръжията, с които е разполагало? Така че въпросът беше не ако, а кога. Това „кога“ беше онази част от уравнението, която Масаго контролираше. В негова власт беше да отложи събитието. Ако изпълнеше дълга си, той лично би бил в състояние да даде на човешката раса още пет години, може би десет — може би дори трийсетина години. Това беше най-благородното призвание, но изискваше морална дисциплина. Ако се налагаше някой да умре преждевременно, това бе ниска цена и трябваше да се плати. Ако смъртта на някого би могла да забави събитието само с пет минути… то каква полза? Всички сме обречени.

За десетте години, през които бе оглавявал LS480, беше по-нисък от тревата. В момента играеха игра на изчакване, беше междуцарствие. Той бе знаел винаги, че един ден моментът ще настъпи.

И сега това бе станало.

На най-невероятното място и по най-невероятния начин. Но той вече бе готов. Очакваше този момент от десет години. Бе действал бързо и решително.

Сапфирените му очи обходиха терминала втори път, спирайки се върху автоматите за продажби покрай стените, сивия килим от полиестер, редиците пластмасови столове, закрепени неподвижно към пода, закачалките и офисите — мрачни, празни, функционални и типично военни. Беше чакал две минути; започваше да става нетърпимо. Най-накрая от един от офисите излезе мъж в омачкана камуфлажна униформа с две звезди на пагоните и четинеста руса коса.

Масаго изчака мъжът да го приближи, преди да протегне ръка.

— Генерал Милър?

Генералът пое ръката му и я стисна здраво, по войнишки.

— А вие трябва да сте господин Масаго. — Той се ухили и кимна към изтребителя, който се зареждаше с гориво на стоянката отвън.

— От военноморските, а? Тук не се мяркат много такива.

Масаго нито се усмихна, нито отговори на въпроса. Вместо това попита:

— Всичко ли е готово, генерале?

— Разбира се.

Генералът се обърна и Масаго го последва в празния офис отсреща. Върху металното бюро лежаха няколко папки, значка и малък апарат, който може би представляваше секретна версия на военен сателитен телефон. Генералът взе значката и телефона и ги подаде на Масаго, без да казва нищо. След това вдигна първата папка, върху която се виждаха серия червени печати.

— Тук е.

На Масаго му отне няколко минути да сканира папката. Беше точно това, което бе изискал, радиолокатор, оборудван с радар със синтетична апертура, с мулти и хиперспектрално изобразяване. Той забеляза с одобрение поставянето на негово разположение и на един сателит за инфрачервена фотография SIGINT KX-11.

— Ами хората?

— Група от десет души от Обединената тактическа група, предварително определени от Националния команден център и придадени към един от клоновете на отдел „Операции“ в ЦРУ. Готови са за работа.

— Инструктирани ли са?

— Тези хора нямат нужда от инструктаж, и без това вече работят само в секретни операции. Получили са вашата предупредителна заповед, но тя и без това беше доста обща.

— Съвсем умишлено. В тази мисия има… как да кажа… един необичаен психологичен компонент, за който току-що научавам.

— Какво би могло да бъде това?

— Може би ще се наложи да накараме тези хора да ликвидират няколко цивилни граждани в границите на Съединените американски щати.

— Какво, по дяволите, искате да кажете? — попита остро генералът.

— Те са биотерористи и са напипали нещо опасно.

— Виж ти! — Генералът впери немигащ поглед в Масаго. — Тези хора са психологически подготвени за всичко. Но ще ви поискам обяснение…

— Това не е възможно. Достатъчно е, че ви казвам, че проблемът във висша степен засяга националната сигурност.

Генерал Милър преглътна.

— Когато им се даде заповед за патрулиране, ще се наложи това да се каже пряко.

— Генерале, ще постъпя така, както смятам за необходимо. Искам ви уверение, че тези хора са в състояние да се справят със задачата. Обаче от отговора ви започвам да мисля, че може да имам нужда и от по-добър екип.

— Няма да намерите по-добри. Това са най-добрите войници, които имам.

— Ще разчитам на това. Къде е чопърът?

Генералът кимна с прошарената си глава към площадката за кацане.

— Птичката е на стоянката, готова е за излитане.

— MH 60G „Пейв Хоук“?

— Това сте поискали — отвърна ледено генералът.

— Кой е предният авионасочвач?

— Сержант първи клас, Антъни Хит, досието му е в папката.

Масаго изгледа Милър.

— Сержант?

— Поискали сте най-добрите, не тези с най-висок чин — отвърна сухо генералът и след кратка пауза добави: — Да не би мисията да е тук, в Ню Мексико? Щеше да е добре да ни уведомите предварително, ако сте се наканили да правите операция в задния ни двор.

— Тази информация спада към задължително необходимата, генерале — рече Масаго и почти се усмихна. Устните му побеляха.

— Флотският ми екипаж трябва да бъде инструктиран.

— Авиоекипажът и пилотите ще получат координатите на заданието след излитането. Другият екип ще получи патрулните нареждания по пътя за местоназначението.

Генералът не каза нищо, като се изключи неволното стягане на челюстта му.

— Искам транспортен самолет в готовност номер едно, готов да прибере товар до петнайсет тона.

— В какъв обсег? — попита генералът. — Можем да имаме проблеми с горивото.

— Машината да бъде заредена на седемдесет и два процента — каза Масаго и затвори папката, пъхайки я в куфарчето. — Придружете ме до площадката за кацане на хеликоптера.

Той последва генерала през чакалнята, откъдето през една странична врата излязоха върху широка кръгла асфалтова площадка, където вече се виждаха развъртащите се ротори и устремната форма на черен хеликоптер Сикорски „Пейв Хоук“. Източното небе просветляваше и постепенно се превръщаше от синьо в бледожълто. Венера сияеше двайсет градуса над хоризонта и замиращата й светлина изчезваше в сиянието на приближаващия изгрев.

Масаго закрачи към хеликоптера, без да се пази от вятъра на витлото, който разрошваше косата му. Той бързо скочи на борда и страничната врата се затвори. Пилотът увеличи мощността, наоколо се вдигна облак от прах и само след секунда желязната птица се издигна с лице на север и изчезна в утринното небе.

Генералът изгледа отдалечаващия се хеликоптер, след което тръгна обратно към терминала, като клатеше глава и си мърмореше под нос:

— Мръсно цивилно копеле!