Дъглас Престън
Хищник (23)

22.

Том се взираше напрегнато в белия екран на лаптопа. В началото не се появи нищо, след което един образ започна да пълзи по екрана, първоначално доста размазан.

— Отнема известно време — промърмори Уайман.

Първото напасване завърши, но образът оставяше сянка, петно. Не приличаше изобщо на златно ковчеже или изоставена мина, но може би изобразяваше самата пещера. Започна второто напасване, образът ставаше по-контрастен, линия след линия. Том задържа дъха си, когато петното се превърна в предмет. Предмет, който не можеше да се сбърка с друго. Той не можеше да повярва, помисли си, че може да става въпрос за оптическа илюзия, че е нещо друго, а не това, което изглежда. След третото напасване осъзна, че не е оптическа илюзия.

— Господи боже — прошепна Том. — Не е съкровище. Динозавър е.

Уайман се разсмя, очите му заблестяха.

— Казах ви, че ви очакват големи изненади. Погледнете тези плочки. Това е тиранозавър рекс и според проучванията, които направих, този е най-големият измежду откритите.

— Но тук е целият динозавър, не само костите.

— Точно така.

Том млъкна, гледаше с втренчен поглед. Определено беше тиранозавър рекс — контурите му не можеха да се сбъркат — лежеше извит на една страна. Но това не бяха само вкаменелости на скелет — имаше кожа, вътрешни органи и плът, която изглежда се бе вкаменила заедно с костите.

— Това е мумия — каза Том. — Мумия на динозавър.

— Така е.

— Невероятно. Това трябва да е най-страхотната вкаменелост, намирана някога.

— Да. Тя е виртуално пълна, с изключение на няколко зъба, един нокът и последната част на опашката. Вижда се как част от него се подава от скалата.

— Значи убитият е бил изследовател на динозаври.

— Именно. Това „съкровище“, за което е говорил може да е било опит за заблуда или просто такъв е бил стилът му на говорене. Това е съкровище, само че с палеонтологична стойност.

Том не отместваше очи от образа. Все още не можеше да повярва. Като дете винаги бе мечтал да стане палеонтолог, но докато други деца с възрастта се отказваха от фантазиите си за динозаври, той никога не успя да забрави мечтата си. Баща му го бе подтикнал към ветеринарната медицина. И сега той стоеше тук и гледаше нещо, което би трябвало да бъде най-поразителната останка от динозавър за всички времена.

— Ето ви мотива, който търсехте — каза Форд. — Този динозавър струва цяло състояние. Поразрових се из уебсайта. Чували ли сте за динозавъра на име Сю?

— Най-известният тиранозавър в Минно-геоложкия музей?

— Да. Открит през 1990-а година от професионален търсач на динозаври — Сю Хендриксон, в пустинята на южна Дакота. Най-големият и безупречен екземпляр, открит досега. Беше продаден на аукцион в „Сотбис“ преди десет години, стигна 8,36 милиона долара.

Том подсвирна.

— Този може да струва десет пъти повече.

— Най-малко.

— Е, къде се намира?

Форд се усмихна и посочи към екрана.

— Виждате ли тези размазани контури, които обхващат динозавъра? Това е напречно сечение на повърхността на скалата, в която се намира вкаменелостта. Това е голяма формация, повече от четирийсет стъпки в диаметър и е с толкова необичайна форма, че лесно може да бъде разпозната. Цялата информация за местонахождението му е тук. Въпросът е да стигнете дотам.

— Като тръгна от Каньона на тиранозаврите.

— Ще бъде очарователно съвпадение. Всъщност, Том, може да е навсякъде във високите плата.

— Откриването му би отнело цяла вечност.

— Не мисля. Прекарал съм доста време в скитане наоколо и вярвам, че бих могъл да го намеря за по-малко от седмица. Не само имаме формата на скалната формация, но знаем, че част от главата на динозавъра и горната част на тялото му се показват от едната страна на скалата. Сигурно е страхотна гледка да видиш насреща си челюстите на това чудовище да надничат от тази скала.

— Като онзи черен монолит, на който е наречен Каньона на тиранозаврите ли? — попита Том.

— Знам го този монолит — няма нищо общо с вкаменелостите. С този план, който имаме, сега знаем какво търсим, нали, Том?

— Почакайте малко. Казахте „знаем какво търсим“?

— Да.

Том поклати глава.

— Мислех, че се учите да ставате монах. Мислех, че сте оставили подобен род неща зад гърба си.

Форд го гледа известно време, след което сведе очи.

— Том, онзи ден ме попитахте нещо. Бих искал да ви отговоря.

— Не проявих съобразителност. Наистина не искам да знам.

— Не бяхте несъобразителен и ще отговоря на въпроса ви. Бях го потиснал, не говорех за това като своего рода опит да избягам от истината. — Той млъкна.

Том не каза нищо.

— Бях агент под прикритие. Следвах криптология, но завърших като работещ под прикритие системен анализатор в голяма компютърна фирма. В действителност бях хакер на ЦРУ.

Том слушаше, без да помръдва.

— Да кажем — говоря теоретично, разбира се, — че правителството, примерно на Камбоджа, купува сървъри и софтуер от… да кажем голяма американска фирма с трибуквен акроним, който няма да споменавам. Без камбоджанците да подозират, в софтуерния код е скрита малка логическа бомба. Тя се задейства след две години и системата започва да се държи странно. Правителството на Камбоджа се обажда на американската компания за помощ. Изпращат ме там като системен анализатор. Да кажем, че вземам и съпругата си — което ми помага за прикритието — и която е също служител на компанията. Разрешавам проблема, като в същото време прехвърлям върху дискове цялото съдържание на класифицираните файлове на членовете на камбоджанското правителство. CD-тата се нагласяват да изглеждат като контрабандни копия на „Реквиема“ на Верди, музика и какво ли не. Човек може дори да си ги пусне. Отново говоря теоретично. Може нищо от това всъщност да не се е случвало.

Той млъкна и издиша.

— Звучи забавно — каза Том.

— Да, забавно беше — докато тяхната кола бомба уби жена ми, която по това време беше бременна с първото ни дете.

— О, Господи…

— Всичко е наред, Том — произнесе той бързо. — Трябваше да ви го кажа. Когато това се случи, аз просто напуснах онзи живот и влязох в този. Единственото, което имах бяха дрехите на гърба ми, ключовете за колата и портфейла. Първа случайност — изпуснах портфейла и ключовете сив една бездънна пукнатина в каньона Чавез. Банковата ми сметка, къщата, ценните книжа — дори не знам какво е станало с тях. Някой ден като един добър монах ще отида и ще ги дам на бедните.

— Никой ли не знае, че сте тук?

— Всички знаят. От ЦРУ ме разбраха. Вярвате или не, Том, ЦРУ не беше лошо място за работа. Повечето от хората са свестни. Джули — жена ми, както и аз — знаехме за рисковете. Вербуваха ни, когато завършихме МИТ. Онези файлове на служители, които копирах, разкриваха много от изтезанията и убийствата от шайката на Червените кхмери. Това беше добре свършена работа. Но за мен… — Гласът му секна. — Жертвата се оказа твърде голяма.

— Мили боже.

Форд вдигна предупредително пръст:

— Не споменавай напразно името господне. Е, вече ви казах.

— Не знам какво да кажа, Уайман. Съжалявам, наистина съжалявам.

— Няма нужда да казвате каквото и да било. Не съм единственият човек на света, който страда. Животът тук е добър. Когато се откажеш от собствените си нужди и живееш в пост, бедност, безбрачие и мълчание, приближаваш се до нещо вечно. Наречете го Бог, наречете го както искате. Аз съм щастлив човек.

Последва дълга тишина. Най-накрая Том попита:

— А как се връзва това с идеята ви да намерим заедно динозавъра? Аз обещах да предам бележника на дъщерята на онзи мъж, Роби. Боя се, че динозавърът е неин.

Форд забарабани по масата.

— Не ми се иска да ви го кажа, Том, но всичко тук наоколо, високите плата и цялата тази пустош и планини отвъд, принадлежат на Бюрото за управление на земята. С други думи, всичко това е федерална земя. Наша земя. Тази земя принадлежи на американския народ, както и всичко, което е върху нея и в нея, включително динозавърът. Виждате ли, Том, нашият човек не е бил просто търсач на динозаври. Той е бил крадец на динозаври.