Дъглас Престън
Хищник (94)

12.

— Изчакайте тук — каза Форд — Ще се изкача да хвърля един поглед.

Том и Сали останаха да си починат, докато Форд се закатери по един голям камък. Намираха се в средата на пустинята с омагьосващи камъни наоколо. Бяха видели хеликоптера да каца на по-малко от километър и половина в средата на долината и Форд беше сигурен, че вече са попаднали на следите им. Освен това опитът му в ЦРУ го караше да мисли, че сигурно са спуснали хора във възможните изходни пунктове, за да отрежат пътищата им за измъкване. Единственият им шанс бе да намерят неочакван маршрут за излизане от каньона — или някое място, където да се скрият.

Той погледна към далечния край на каньона. Поредица от покрити с прах голи хълмове бележеха път към друга група плешиви скали, напомнящи застинали в редици монаси, с гугли на главите. На пет-шест километра отвъд тях се виждаха серия червени скали, като стъпала към друго плато. Ако можеха да се изтеглят по този път, може би щяха да успеят, макар да не изглеждаше обещаващо. Той погледна надолу към Сали и Том. Бяха отслабнали бързо и не вярваше, че са в състояние да продължават още дълго.

Той слезе.

— Видя ли нещо? — попита Том.

Форд поклати глава, не му се искаше да споделя опасенията си.

— Да тръгваме.

Продължиха по коритото и навлязоха в гората от изправени скали. В затвореното пространство се бе натрупала потискаща горещина. Катереха се по падналите камъни, провираха се между грамадите от пясъчник, понякога изложени под лъчите на безмилостното слънце, понякога в сянка, потъваха все по-навътре в чудатата каменна гора. На моменти скалите се събираха толкова близо една до друга, че се налагаше да пълзят на ръце и колене, за да се проврат отдолу.

Изведнъж се озоваха срещу лицето на скала, която бе извита назад от двете страни, оформяйки нещо като Колизеум. В далечния край, на петдесетина стъпки над дъното на каньона, една отдавна изчезнала река бе издълбала пещера. Форд видя поредицата неясни вдлъбнатини в скалата, където древните индианци Анасази бяха изчоплили с ръце и крака пътека за към пещерата.

— Трябва да я проверим — каза Форд.

Спуснаха се към основата и Том изследва пътеката.

— Ще ни намерят тук, Уайман — погледна той нагоре.

— Не съществува друга опция. Пещерата може да води за някъде. И е възможно да ни изгубят, ако изтрием следите си.

Том се обърна към Сали:

— Ти какво мислиш?

— Да го направим.

След като се постараха да заличат отпечатъците от подметките си, те поеха по древната пътека. Изкачването не бе трудно и за няколко минути бяха в пещерата. Форд спря, дишайки тежко. Той самият бе на края на силите си и се питаше как Сали и Том ще издържат. И двамата изглеждаха ужасно. За добро или лошо, тази пещера беше краят на пътя.

Беше оформена като извисяващ се катедрален купол с под от гладък пясък и стени от пясъчник, извити нагоре. Непряката слънчева светлина отвън я изпълваше с червеникав блясък; миришеше на прах и на време. В дъното се виждаше огромен камък, по всяка вероятност бе паднал от тавана преди цяла вечност, излъскан и окръглен от действието на водата, прониквала през мрежата цепнатини в тавана.

Когато навлязоха по-навътре, бяха разтревожени от гнездящи лястовици, които излетяха в сянката нагоре, издавайки остри крясъци.

— Пещерата може да продължава отвъд тази огромна скала — каза Форд.

— Виж — наведе се Том, — има стъпки.

Пясъкът беше внимателно загладен, но в дупката между скалата и едната страна на пещерата видяха следи от грайфери на туристически обуща.

Провряха се през теснината и се озоваха в задната част на пещерата, зад масивния камък.

Форд се обърна… и тогава го видя — големият тиранозавър рекс, челюстите и предните му крайници се подаваха от скалата. Никой не проговори. Беше изключителна гледка. Животното сякаш се бореше яростно с последни сили да се изтръгне, да се откопчи от каменната гробница. Лежеше на една страна, но ударът на падащата скала го бе фиксирал почти отвесно, създавайки гротескната илюзия, че е живо. Гледайки го, Форд почти осезателно усети последните му земни мигове.

Те мълчаливо се приближиха до основата на скалата. Пръснати по пясъка, отдолу лежаха няколко потъмнели парчета от фосила — включително дълъг, черен, с формата на ятаган, зъб. Том го вдигна и прокара палец по назъбения му вътрешен ръб. Изпусна тиха въздишка, след което го подаде на Форд.

Почувства го тежък и студен върху дланта си.

— Невероятно — промърмори той, вдигайки отново очи към огромното притихнало чудовище.

— Виж това. — Том посочи към няколко предмета в пясъка, отчасти изгорели; няколко древни фигурки, издялани от дърво. Коленичи и разрови повърхността, откривайки отдолу още фигурки, както и малко гърне, пълно със стрели.

— Жертвоприношение — прошепна Форд. — Това обяснява наличието на индианска пътека дотук. — Прекланяли са се пред чудовището. И нищо чудно.

— Какво е това?

Том посочи един метален ръб, който се показваше от пясъка. Наведе се и измъкна излъскана метална кутия с капак. Отхлупи я. Вътре имаше найлонова торбичка, пълна с връзка писма, запечатани в пликове, с дати, и адресирани до „Роби Уедърс“. На първото пишеше:

За дъщеря ми Роби. Надявам се това да те зарадва. Тиранозавърът рекс е напълно твой.

С обич, татко.

Том сгъна листа и го върна обратно в кутията.

Сали, която стоеше малко по-далеч, внезапно изсъска:

— Гласове!

Форд гледаше втренчено, сякаш току-що го бяха събудили. Реалността на ситуацията го връхлетя.

— Трябва да се скрием. Да видим докъде стига пещерата.

Том включи изтощеното фенерче, което продължаваше да носи и освети продължението на пещерата. Гледаха занемели. Пещерата завършваше в тясна, издълбана от водата пукнатина, прекалено тясна, за да пропусне човек. Вдигна лъча нагоре, направи кръг.

— Стигнахме да задънена улица — произнесе тихо Форд.

— И какво? — обади се Сали. — Да се предадем ли?

Форд не отвърна. Приближи се бавно към входа на пещерата, притисна се към стената и погледна. След малко се върна.

— Долу в каньона са, трима войници и един цивилен.

Том отиде до отверстието и ги видя. Двама мъже с бойни пушки, облечени в пустинен камуфлаж, крачеха предпазливо. Появи се трети, а след него и четвърти. Изследваха дъното, по което те бяха изтрили следите си. Един от тях посочи към пещерата.

— Дотук — каза Форд.

— Глупости. — Том измъкна револвера от кожената торбичка, извади пълнителя, зареди го с два патрона и го върна на мястото му. Вдигна поглед и видя, че Форд клати глава.

— Изстреляй един куршум срещу тези момчета от десанта — и самоубийството ти е факт.

— Не се каня да се дам без бой.

— Нито пък аз. — Форд помълча, изсеченото му лице изглеждаше мрачно. Сякаш разсеяно, той извади зъба на динозавъра от джоба си и го вдигна. След това го прибра отново.

— Том, у теб ли е бележникът?

Том го извади.

— Дай ми го. Оръжието също.

— Какво си…

— Няма време за обяснения.