Дъглас Престън
Хищник (103)

7.

Къщата, малко бунгало, се намираше на приятна странична уличка в град Марфа, Тексас. Голям чинар хвърляше петниста сянка върху поляната, заобиколена с бяла ограда от колчета. В алеята бе паркиран един автомобил Форд Фиеста, модел 1989-а година, а от външната страна на преобразувания гараж висеше табелка, върху която на ръка бе изписано: „Ателие“.

Том и Сали спряха на улицата и позвъниха.

— Вътре съм — долетя глас от гаража.

Заобиколиха и стигнаха до вратата, която разкриваше приятно на вид художническо ателие. Появи се жена, облечена в мъжка риза, твърде голяма за ръста й, опръскана с боя, червената й коса бе привързана с кърпа. Жената беше дребна, енергична и привлекателна, с малко чипо носле, момчешко лице и леко раздразнена.

— Какво мога да направя за вас?

— Казвам се Том Бродбент. А това е съпругата ми, Сали.

Тя се усмихна.

— Точно така. Роби Уедърс. Благодаря ви, че дойдохте.

Последваха я в изненадващо приятно ателие с огромни прозорци. Стените бяха бели, покрити с картини. Странни скали, потъмнели парчета дърво, стари кости и ръждясало желязо оформяха нещо като скулптура върху една маса до отсрещната стена.

— Заповядайте, седнете. Чай? Кафе?

— Не, благодаря.

Двамата със Сали се разположиха на японския матрак, сгънат като кушетка, докато Роби Уедърс измие ръцете си и свали забрадката, разпускайки къдравата си коса. Тя взе дървен стол и седна срещу тях. Настъпи неловка тишина.

— Значи — подзе тя след малко, — вие сте човекът, намерил баща ми.

— Точно така.

— Искам да ми разкажете всичко, как сте го намерили, какво ви е казал, всичко!

Том започна историята с това как е чул изстрелите и е отишъл да провери какво става, откривайки баща й умиращ на дъното на един каньон.

Тя кимна, лицето й помрачил.

— Как… беше паднал?

— По лице. Беше улучен няколко пъти в гърба. Аз го обърнах, направих му изкуствено дишане и той отвори очи.

— Може би щеше още да е жив, ако бяхте пристигнали навреме?

— Раните бяха фатални. Той нямаше шанс.

— Разбирам. — Ставите на пръстите й бяха побелели, когато се хвана за стола.

— В ръката си стискаше бележник. Каза ми да го взема и да ви го предам.

— Какви бяха точно думите му?

— Каза: Това е за Роби… Дъщеря ми… Обещайте ми да й го дадете… Тя ще знае как да открие… съкровището.

— Съкровище — повтори Роби със слаба усмивка. — Така говореше винаги за фосилите си. Никога не използваше думата „фосил“, защото беше параноик, че някой може да предяви претенции. Вместо това се правеше на полуоткачен иманяр. Често мъкнеше със себе си фалшива иманярска карта, за да заблуждава хората, че е шарлатанин.

— Това обяснява нещо, над което се чудех. Както и да е, получих бележника от него. Той… умираше. Направих, каквото можах, но той нямаше шанс. Единствената му тревога беше за вас.

Роби изтри сълзите от очите си.

— Каза: Това е за нея… Роби. Дайте й го… На никого другиго… На никого, особено пък на полицията… Трябва… да ми обещаете. След това каза: Кажете й, че я обичам.

— Наистина ли го каза?

— Да. — Не добави, че баща й така и не бе успял да изрече последната дума — смъртта го изпревари.

— А после?

— Това бяха последните му думи. Сърцето му спря.

Тя кимна и наведе глава.

Том извади бележника от джоба си и й го подаде. Тя вдигна глава, изтри отново очите си и го пое.

— Благодаря ви.

Отгърна го отзад, прелисти празните страници, спря на двата удивителни знака и се усмихна през сълзи.

— Знам го: от момента, в който намери този динозавър, до часа, в който е бил убит, той беше най-щастливият човек на земята.

Бавно затвори бележника и погледна през прозореца към обляния от слънце южно тексаски пейзаж. След това заговори тихо.

— Мама ни напусна, когато бях четиригодишна. Може ли човек да я обвини, беше се омъжила за човек, който ни мъкна през целия Запад, от Монтана до Тексас и всички щати между тях? Вечно търсеше Голямата находка, с главна буква. Когато пораснах, искаше да ме вземе със себе си, да бъдем екип, но… Не исках да участвам в това. Не исках да живея по лагери из пустинята и да търся фосили. Исках само да стоя на едно място, да имам приятел, който да издържи при мен повече от шест месеца. Обвинявах динозаврите, мразех динозаври!

Тя извади носна кърпичка и отново попи очите си.

— Едва изчаках да отида в колеж. Междувременно трябваше да работя — татко вечно нямаше пари. Разделихме се. След време той се обади — беше преди година, и ми каза, че ще го намери заради мен. Бях чувала това и преди. Побеснях. Казах му неща, които не биваше да казвам, а сега вече не мога да върна думите си обратно.

Стаята се изпълни със светлина.

— Иска ми се да беше тук, по дяволите — добави тя тихо и отново млъкна.

— Написал ти е нещо — каза Том и извади пачката пликове. — Намерихме ги заровени в малка метална кутия в пясъка, близо до динозавъра.

Тя ги пое с треперещи ръце.

— Благодаря ви.

В този момент се обади Сали:

— Университетът Смитсън откри лаборатория в Ню Мексико за изследване на динозавъра. Предстои да му дадат име. Ще можете ли да дойдете? Ние с Том възнамеряваме да отидем.

— Ами… не знам.

— Мисля, че би трябвало… Ще кръстят динозавъра на вас.

Роби я погледна сепнато.

— Какво?

— Точно така — каза Сали. — Университетът Смитсън искаше да го нарече на баща ви, но Том настоя пред тях, че баща ви е държал да се казва „Роби“. А освен това тиранозавър е женски — казват, че женските тиранозаври били по-големи и по-жестоки от мъжките.

Роби се усмихна.

— Щеше да я нарече на мен независимо дали ми харесва или не.

— Е? — попита Том. — Харесва ли ви?

Настъпи тишина и след известно време Роби се усмихна.

— Да. Мисля, че да.