Дъглас Престън
Хищник (2)

1.

Стем Уедърс се изкатери на върха на Меса де лос Виехос, завърза магарето си за една изсъхнала хвойна, а той самият седна на прашния камък наблизо. Пое си няколко пъти дълбоко дъх и избърса потта от врата си с цветната памучна кърпа. На върха на високото плато вятърът духаше силно и рошеше брадата му, разхлаждайки го след горещия неподвижен въздух на каньоните.

Издуха носа си и пъхна кърпата в джоба. Като гледаше познатия пейзаж, той тихо изреди имената — Каньона Дегит, Съндаун Рокс, Навахо Рим, Орфан меса, Меса дел Йесо, Мъртвото око, Синя земя, Ла Кучила, Еко Бедлендс, Бялото място, Червеното място и Каньона на тиранозаврите. Очите на спящия в него художник съзираха фантастично царство, изрисувано в златно, розово и пурпурно; но геологът, какъвто всъщност беше, виждаше серия разседи от Горната Креда — наклонени, разцепени, оголени и ерозирали с времето, сякаш вечността бе разстлала пустош на земята, оставяйки след себе си отломки от многоцветни скали.

Уедърс извади пакет „Бул Дърхам“ от мръсния джоб на ризата си и сви цигара с възлестите си, почернели от мръсотия ръце. Ноктите му бяха изпочупени и пожълтели. Той драсна една кибритена клечка, запали самоделната папироса и смукна жадно. През последните две седмици бе ограничил тютюневата си дажба, но сега можеше да се поразпусне малко.

Целият му досегашен живот бе само пролог към тази вълнуваща седмица.

Животът му щеше да се промени за миг. Щеше да уреди нещата с дъщеря си, Роби, да я доведе тук и да й покаже находката си. Тя щеше да прости манията му, непоседливия му начин на живот, безкрайните му отсъствия. Находката щеше да ги изкупи. Никога не е бил в състояние да осигури на Роби нещата, с които другите бащи обсипват дъщерите си — пари за колеж, кола, помощ за наема. Сега щеше да я освободи от келнерския поднос в „Ред Лобстър“ и да финансира художническото ателие и галерията, за които тя мечтаеше.

Уедърс присви очи срещу слънцето. Оставаха два часа, преди да се скрие зад хоризонта. Ако не тръгнеше, нямаше да стигне Чама ривър до мръкнало. Солт, магарето му, не бе поено от сутринта и Уедърс не искаше да умре в ръцете му. Той погледна към дремещото на сянка животно, ушите му бяха клюмнали, а устата му трепереше, очевидно сънуваше някакъв кошмар. Изпита жал към старото инатливо добиче.

Той изгаси цигарата и прибра фаса в джоба си. Отпи една голяма глътка от манерката и изля малко от нея върху кърпата си, след което избърса лицето и врата си със студената вода. Преметна манерката през рамо, отвърза магарето и го поведе на изток през пустинното плато от пясъчник. Отдалечен на четири-петстотин метра, спиращият дъха каньон Хоакин бе издълбал огромен пролом в Меса де лос Виехос, Платото на древните. Изчезващ в сложна мрежа от каньони, известни като Лабиринта, той криволичеше през целия си път до Чама ривър.

Уедърс се взря надолу. Дъното на каньона тънеше в синя сянка, сякаш бе под вода. Там, където завиваше и тръгваше на запад — ограничен от двете страни от платата Орфан и Дог, той съзря на около осем километра широкия отвор към Лабиринта. Слънцето пронизваше наклонените върхове и омагьосващите скални образувания, отбелязвайки входа му.

Той спря поглед върху ръба, докато откри бледата неясна пътека, водеща към дъното. Беше стръмна и несигурна и се губеше на много места, принуждавайки пътешествениците да се спускат хиляди стъпки надолу. Единствен маршрут от Чама ривър към източния район на високото плато, тази пътека обезкуражаваше дори и най-смелите сърца.

За което, впрочем, Уедърс бе много благодарен.

Той тръгна предпазливо надолу заедно с магарето и въздъхна с облекчение, когато наближи и видя сухия пясък по дъното. Хоакин щеше да го отведе до входа на Лабиринта и оттам — до Чама ривър. По Чама имаше естествен бивак, където реката правеше остър завой с лиман, в който можеше да се поплува. Да поплува… добра идея. До утре след обяд би трябвало да е в Абикию. Първо щеше да телефонира на Хари Диърборн (батерията на сателитния му телефон се бе изтощила преди няколко дни), за да му съобщи… Уедърс изтръпна при мисълта за спиращите дъха новини.

Пътеката най-сетне стигна до дъното. Той вдигна очи нагоре. Каньонът беше тъмен, но късното следобедно слънце осветяваше ярко ръба на скалите. Замръзна. На хиляда стъпки височина, върху фона на скалата се открояваше мъж, който гледаше надолу към него.

Той изруга наум. Беше същият мъж, който го бе следвал от Санта Фе към Чама преди две седмици. От онези хора, които знаеха за уникалните способности на Уедърс, хора, твърде мързеливи или глупави, за да направят свои собствени проучвания и затова вечно с претенции към другите. Той извика на мъжа: мършав тип, от онези, дето вечно подражават и се правят на рокери. Беше се мъкнал подир него през цялото време, изоставайки на около километър отзад, без дори да прави усилие да се прикрива. Беше видял същия шегаджия в началото на пътешествието си в пустинята. С превързана около главата кърпа го бе следвал пеша до Хоакин от река Чама. Уедърс бе загубил преследвача си в Лабиринта и стигна до върха на Платото на древните, преди онзи да се е добрал дотам.

И две седмици по-късно — ето го отново! Упорито копеле.

Стем Уедърс проследи ленивата извивка на старото корито, после вдигна очи към върховете на скалата, маркиращи изхода на Лабиринта. Онзи щеше да изгуби следите му в Лабиринта. И може би този път кучият син щеше да си остане вътре.

Той продължи да се спуска по стената на каньона, като поглеждаше от време навреме след себе си. Вместо да го последва, обаче, мъжът бе изчезнал. Може би предполагаше, че има по-кратък път за надолу.

Уедърс се усмихна, защото нямаше друг път.

След едночасово тътрене надолу го обхванаха гняв и безпокойство. Мъжът очевидно беше аматьор. Не за пръв път някой глупак го преследваше в пустинята, само колкото да се изгуби. Всички искаха да са като Стем, но не можеха. Беше се занимавал с това през целия си живот и имаше развито шесто чувство — то бе необяснимо. Не го бе назубрил от учебник, нито го бе изучавал в университета и разните му там професори с докторски дисертации нямаше да го разберат никога с техните геоложки карти и картографиране със синтетична апертура. Той успяваше там, където те се проваляха, без да използва нищо друго, освен магаре и изработено в домашни условия проникващо през земната повърхност радарно устройство на основата на стар компютър IBM 286. Нищо чудно, че го мразеха.

Ведрото настроение на Уедърс се възвърна. Това копеле нямаше да успее да развали най-страхотната седмица в живота му. Магарето се дръпна и той спря да налее малко вода в шапката си и да даде на животното да пие, след което го пришпори напред. Лабиринтът се намираше точно срещу него. Дълбоко навътре, близо до две скали, се намираше необикновен извор — скалният ръб бе покрит с ветрилообразна папрат, по която се стичаше вода в древен басейн, издълбан в пясъчника от праисторическите племена. Уедърс реши да лагерува там, вместо на завоя на Чама, където би бил явна мишена. Седем пъти мери, един път режи.

Той заобиколи огромната каменна колона, маркираща входа. Високите хиляда стъпки стени на каньона, изградени от пясъчник, се извисяваха над него, величествената формация Ентрада, компактните останки от юрската пустиня. Каньонът създаваше чувство за хлад и сумрачност като във вътрешността на готическа катедрала. Той вдиша дълбоко благоуханния въздух, изпълнен с аромата на солен кедър. Отгоре светлината в удивителната скална формация бе станала от кехлибарена в златна, когато слънцето потъна зад хоризонта.

Продължи в мрежата от каньони и скоро наближи мястото, където Висящия каньон се сливаше с Мексиканския — първото от многото подобни разклонения. В Лабиринта дори и карта не можеше да ти помогне. А голямата дълбочина правеше GPS и сателитните телефони безполезни.

Първият изстрел го улучи в рамото отзад и Уедърс го усети по-скоро като силен удар, отколкото като куршум. Падна на ръце и колене, мозъкът му бе блокирал от удивление. Едва когато изстрелът проехтя и отекна в каньоните, той осъзна какво става. Все още нямаше болка, не, само странно, звънтящо вцепенение, но той видя, че една разтрошена кост се подава през скъсаната му риза и бликащата кръв се стича върху пясъка.

Господи, Исусе Христе.

Олюля се назад, когато вторият куршум се заби в пясъка близо до него. Изстрелите идваха от скалата горе, от дясната му страна. Трябваше да се върне в каньона на двеста метра оттук — да се подслони до каменната колона. Това бе единственото прикритие. Той хукна с всички сили.

Третият куршум се заби пред него. Уедърс тичаше, все още имаше шанс. Нападателят го бе издебнал отгоре и сега му трябваха поне няколко часа, за да се спусне до долу. Ако Уедърс успееше да стигне каменната колона, можеше да се изплъзне. Щеше да живее. Той започна да се движи на зигзаг, дробовете му пламтяха от болка. Петдесет метра, четиридесет, тридесет…

Чу изстрела едва след като усети куршума да го блъсва в долната част на гърба и видя вътрешностите си да се изсипват на пясъка пред него; инерцията го събори по очи. Опита се да се изправи като хлипаше и драскаше с нокти, бесен, че някой би могъл да открадне находката му. Той се сгърчи и изрева, стискайки здраво тефтерчето в джоба си, като се опитваше да го изхвърли, да се освободи от него, да го запази от убиеца си — но нямаше място, където да го скрие, а след това сякаш в сън, вече не можеше да мисли, не можеше да се движи…