Дъглас Престън
Хищник (52)

6.

Обаждането дойде в 11:00 през нощта. Въпреки че го очакваше, Мелъди скочи, когато телефонът издрънча в тихата, празна лаборатория.

— Мелъди? Как върви изследването?

— Страхотно, д-р Корвъс, просто страхотно. — Тя преглътна, осъзнавайки, че диша шумно в слушалката.

— Още ли работиш?

— Да, да, работя.

— Онези резултати излязоха ли?

— Да. Те са… невероятни.

— Разкажи ми всичко.

— Образецът е направо надупчен с иридий — точно от онзи тип обогатен иридий, който сте открили в К-Т прехода, само че повече. Според мен този образец е наситен с иридий.

— Какъв тип иридий и в каква концентрация?

— Свързан е в различни изометрични хексоктаедрални форми в концентрация от над 430 части на един милион. Това, както знаете, е точно типът иридий, свързван с удара на астероида Чикскълъб.

Тя изчака за отговор, но такъв не дойде.

— Този фосил — осмели се да продължи тя — не е възможно да е открит на прехода на Креда и Терциер… нали?

— Възможно е.

Последва тишина. След малко Мелъди продължи:

— Във външната матрица около образеца установих потресаващо изобилие на микрочастици от сажди, от онези, които се получават при горски пожари. Според една скорошна статия в „Джърнъл ъв джиофизикал рисърч“, повече от една трета от горите по земята са изгорели в резултат на удара от астероида.

— Запознат съм със статията — долетя тихият глас на Корвъс.

— Тогава знаете, че К-Т преходът се състои от два пласта, първият се състои от обогатените с иридий отломки от самия удар, а вторият — от отложените сажди от световните горски пожари.

Тя спря, изчака малко за реакция, но отсреща не последва нищо, освен мълчание. Дали Корвъс не беше схванал за какво става дума?

— Струва ми се… — Мелъди почти се страхуваше да го изрече. — Или по-скоро заключението ми е, че този динозавър всъщност е убит от астероидния удар, или е умрял при последвалия екологичен срив.

Това динамитно умозаключение пропадна в празнотата. Корвъс продължаваше да мълчи.

— Бих допуснала също така, че това обяснява изключителното състояние на консервация на фосила.

— Как така? — долетя сдържаният отговор.

— Докато четях онази статия ми хрумна, че сблъсъкът с астероида, пожарите и загряването на атмосферата са създали уникални условия за фосилизация. От една страна, липсвали са естествените санитари — животните, които се хранят с мърша, — които щяха да разкъсат тялото и да изпотрошат костите. От сблъсъка всъщност се е загряла цялата земя, което е направило атмосферата толкова гореща, колкото е пустинята Сахара и в много области температурата на въздуха е достигнала до сто и двадесет, сто и тридесет градуса — идеално за скоростното изсушаване на труп. Освен това всичкият този прах би задействал гигантска климатична система. А едни огромни наводнения бързо биха погребали останките.

Мелъди си пое дълбоко дъх и зачака реакция — въодушевление, учудване, скептицизъм. Но не дойде нищо такова.

— Нещо друго? — попита Корвъс.

— Ами, има и венерини частици.

— Венерини частици?

— Така наричам онези черни частици, които вие забелязахте, тъй като под микроскоп те напомнят до голяма степен символа на Венера — кръг, с излизащ от него кръст. Сещате ли се, феминисткия символ?

— Феминисткият символ — повтори Корвъс.

— Изследвах някои от тях. Не са нито микрокристални образувания, нито артефакти на фосилизация. Частицата представлява сфера неорганичен въглерод със стърчащо рамо; отвътре има следи от голямо количество елементи, които още не съм анализирала.

— Разбирам.

— Всичките са с еднакъв размер и форма, което предполага биологичен произход. Изглежда са се съдържали в динозавъра, когато е умрял и просто са си останали там непроменени в продължение на шестдесет и пет милиона години. Те са… много странни. Трябва да свърша доста работа, за да разбера какво представляват, но се питам дали не са някакъв вид заразни частици.

Известно време линията отсреща мълчеше. Когато най-накрая Корвъс заговори, гласът му беше тих. Звучеше разтревожено.

— Нещо друго, Мелъди?

— Това е всичко. — Сякаш не беше достатъчно. Какво му ставаше на Корвъс? Да не би да не й вярваше?

Гласът на куратора беше толкова хладен, звучеше почти призрачно.

— Мелъди, свършила си отлична работа. Поздравявам те. Сега слушай внимателно: има нещо, което искам да направиш. Искам да събереш всички дискове, пробите от образеца, както и всичко в лабораторията, свързано с тази задача, и да ги заключиш на сигурно в шкафа си за образци. Ако случайно нещо е останало в компютъра ти, изтрий го, като използваш програмата, която напълно изтрива файловете от хард диска. След това искам да се прибереш вкъщи и да се наспиш.

Тя почувства недоверие. Това ли беше всичко, което можа да й каже, че трябвало да се наспи?

— Можеш ли да го направиш, Мелъди? — долетя благият глас. — Заключи всичко, изчисти компютъра, иди си вкъщи, наспи се, хапни нещо питателно. Ще говорим отново сутринта.

— Няма проблеми.

— Чудесно. — След кратка пауза додаде: — До утре.

* * *

След като затвори телефона, Мелъди седна в лабораторията, беше направо потресена. След цялата работа, която свърши, след изключителното й откритие Корвъс се държеше така, сякаш почти не го беше грижа — или пък не й вярваше. Поздравявам те. Беше направила едно от най-важните палеонтологични открития в историята, а единственото, което можа да направи, бе да я поздрави? И да й каже да се наспи?

Тя вдигна очи към часовника. Минутната стрелка се премести. Единадесет и петнадесет. Погледна към ръката си — към блещукащата гривна около китката си, ужасно малките си гърди, тесни рамене, изгризани нокти и грозните си, напръскани с лунички ръце. Това беше тя, Мелъди Крукшанк, трийсет и тригодишна, все още асистент, далеч от научната йерархия. Усети нарастващо негодувание. Мислите й се върнаха назад, към суровия й баща — университетски професор, чието най-често изказване беше, че не я е гледал, за да се превърне в поредната глупава фръцла. Спомни си колко много се беше опитвала да отговори на изискванията му. Спомни си майка си, която се чувстваше обидена, че трябва да се занимава само с домакинството и искаше да живее чрез успеха на дъщеря си. Мелъди се беше опитала да удовлетвори и нея. Спомни си учителите си, чиито изисквания също се мъчеше да удовлетвори, професорите, научния си ръководител.

И сега Корвъс.

А къде беше благосклонността и онова, което на нея й харесва? Очите й обходиха угнетяващата лаборатория.

Запита се за първи път какво точно планираше Корвъс да прави с тяхното откритие. Защото това беше тяхно откритие — той не можеше да го припише само на себе си. Той не знаеше да работи добре с оборудването, беше практически компютърно неграмотен и слаб минералог. Тя беше направила анализите, тя беше търсила правилните въпроси във връзка с образците и пак тя беше разчепкала отговорите. Беше направила връзките, беше екстраполирала данните и развила теориите.

Започна да й просветва защо Корвъс искаше да пази всичко в такава секретност. Мащабно откритие като това щеше да предизвика фурор от конкуренция, интриги и всички щяха да се втурнат да вземат остатъка от фосила. Корвъс лесно можеше да загуби контрол над откритието, а с това — и признанието. Беше разбрал ценността на тази идея, признанието. Това беше кешът в научния свят.

Признанието. Хитра идея, като си помисли човек.

Мозъкът й от месеци — не, от години! — не бе работил по-ясно. Може би защото се чувстваше толкова уморена — уморена от желание да се хареса, да работи за другите, уморена от тази лаборатория, прилична на гробница. Погледът й падна върху сапфирената гривна. Тя я разкопча и я вдигна пред очите си, скъпоценните камъни проблясваха изкусително. Корвъс бе заковал най-изгодната сделка в кариерата си като й подари това бижу, мислейки си, че може с него да купи нейното мълчание и плахото й женско съгласие. Тя пъхна с погнуса гривната в джоба си.

Едва сега започна да разбира защо Корвъс бе реагирал по този начин, защо бе звучал толкова нещастно, дори разтревожено по телефона. Тя се бе справила прекалено добре с отредената й роля на помощник. Беше се разтревожил, че е разбрала твърде много, че може да претендира за собственост върху откритието.

И за своя изненада Мелъди Крукшанк осъзна, че наистина ще го направи.