Дъглас Престън
Хищник (48)

2.

Том се движеше на север по магистрала 84, като правеше огромно усилие да се съсредоточи. Самолетът бе закъснял, часовникът показваше осем и половина, а той все още се намираше на един час от онзи участък на магистралата, който бе посочил похитителят. На пасажерската седалка до него стоеше найлоновата торба за боклук, в която бе пъхнал тефтерчето. Клетъчният му телефон бе включен в очакване на обаждане.

Той изпита яростна безпомощност — при така стеклите се обстоятелства това бе едно непоносимо усещане. Трябваше да намери начин да действа, а не само да се противопоставя. Но не можеше да действа просто така: нуждаеше се от план и затова трябваше да остави настрана емоциите и да мисли колкото се може по-хладнокръвно и ясно.

Тъмната шир на пустинята връхлиташе от едната страна на пътя, а в нощното небе над него звездите грееха ярки и неподвижни. Пътуването от Тъксън до Санта Фе мина най-трудно. Бе положил нечовешко усилие да контролира хипотезите си и да се фокусира върху конкретния проблем. А проблемът беше прост: да си върне Сали обратно. Нищо друго нямаше значение. После щеше да се занимава с похитителя.

За пореден път се запита дали не трябваше да отиде в полицията или пък да пренебрегне напълно Уилър и да се свърже директно с ФБР. Но дълбоко в себе си знаеше, че похитителят е прав: ако го направеше, щеше да изгуби контрол. Те щяха да се възползват. Няма значение как, но Уилър щеше да се намеси. Той повярва на похитителя, когато онзи каза, че ще убие Сали, ако полицията се набърка. Рискът беше твърде голям; трябваше да се справи сам.

Познаваше участъка от магистрала 84, по който похитителят му беше казал да се движи. Беше един от най-изолираните в двупосочната магистрала в щата, с една-единствена бензиностанция и тоалетна.

Опита се да мисли какво би направил, ако е на мястото на похитителя, как би взел бележника, без да допусне да го последват. Това трябваше да разбере Том — планът на онзи мъж.