Дъглас Престън
Хищник (11)

10.

На следващата сутрин Том завари помощника си Шейн Макбрайд на площадката за разгряване, наблюдаваше един дорест кон, който се тътреше по кръга. Шейн беше ирландец от южен Бостън, който бе отишъл в Йейл, но бе усвоил западния маниер с известна отмъстителност и сега изглеждаше по̀ каубой и от местните. Той пристъпваше тежко в ботушите си, с рунтави мустаци, с нахлупена на главата вдлъбната шапка „Стетсън“, с избеляла памучна кърпа, вързана на врата и неизменната дъвка в устата. Разбираше от коне и имаше чувство за хумор, освен това работеше здраво. Според Том той беше идеалният партньор.

Шейн се обърна, свали шапката си, след което избърса челото си с ръка и присви очи:

— Как ти се струва?

Том погледна движението на коня.

— Откога се занимаваш с него?

— От десет минути.

— Остеит на краката.

Шейн поклати глава.

— Не-е-е. Тук се заблуждаваш. Сесамоидит.

— Глезенните стави не са подути. И разраняванията са твърде симетрични.

— В началната фаза и сесамоидитът може да е симетричен.

Том присви очи и загледа коня.

— Може би си прав.

— Може би ли? В случая не може да става и дума за „може би“. Току-що идва от състезание в Амарило, спечелил е седло. Сигурно изтощителните тренировки са причината.

Том спря коня, клекна и опипа глезените му. Бяха горещи. Той се изправи.

— Продължавам да твърдя, че има остеит, но допускам, че може да е остеит на краката в сесамоидната кост.

— Трябвало е да станеш адвокат.

— И в двата случая лечението е еднакво. Пълен покой, периодично поливане със студена вода, външно прилагане на DMSO, кожени възглавнички за краката.

— По-добре ми кажи нещо, което не знам.

Том го потупа по рамото.

— Ставаш много добър в това, а, Шейн?

— Ти го каза, шефе.

— Тогава ще имаш ли нещо против днес ти да водиш шоуто?

— Работата и без това върви по-добре, когато те няма.

— Стига си критикувал, де.

— Още ли търсиш момичето, чийто баща беше убит в Лабиринта?

— Нямам много късмет. Полицията не може да намери тялото.

— Нищо чудно, че не го намират. Я виж що земя е наоколо.

Том кимна.

— Ако можех да разбера какво пише в бележника му, това сигурно щеше да ми подскаже кой е.

— Възможно е.

Том бе разказал всичко на Шейн и въпреки цялата си бъбривост, помощникът му бе напълно дискретен.

— У теб ли е?

Том извади бележника от джоба си.

— Дай да го видя. — Шейн го взе и го прелисти. — Какво е това? Някакъв код?

— Да.

Той го затвори и се вгледа в корицата.

— Кръв?

Том кимна.

— Мили боже. Горкият човек… Ако ченгетата научат, че си им го измъкнал, ще те тикнат бързо-бързо в килията.

— Ще го запомня.

Том отиде зад клиниката, за да провери конете в оборите; потупваше ги, говореше им нежно, оглеждаше ги. Завърши на бюрото — прегледа сметките, колкото да установи, че някои бяха просрочени. Не ги беше платил не от липса на пари, а от чиста леност; двамата с Шейн мразеха писмената част от работата си. Той ги върна отново в кутията, без да отвори ни една от тях. Наистина се нуждаеше от счетоводител, който да се занимава с всичко това, само дето след една година на тежък труд, допълнителните разходи щяха да ги върнат „на червено“ и те да се озоват отново в критичната точка. Фактът, че имаше сто милиона долара на депозит нямаше значение. Той не беше баща си. Имаше нужда да работи за печалбата си.

Побутна листовете настрана и извади бележника. Числата сякаш му намигаха — в тях, той беше сигурен в това, беше ключът към самоличността на мъжа. И към съкровището, което бе намерил.

— Как е онзи жребец? — попита Том.

— Лекувам го, сега почива в отделението си в конюшнята. — Шейн се поколеба на вратата.

— Какво има?

— Помниш ли миналата година, когато в онзи манастир на Чама ривър имаха болна овца?

Том кимна.

— А помниш ли, че когато отидохме, разправяха за един тип, който преди това работил в ЦРУ — разчитал кодове; но в един момент изоставил всичко, за да стане монах.

— Да, имаше нещо такова.

— Защо не го намериш и не го помолиш да хвърли един поглед на този тефтер?

Том втренчи очи в Шейн:

— Знаеш ли, това е най-блестящата ти идея за цялата седмица!