Дъглас Престън
Хищник (75)

3.

Мадокс „Тревата“ лежеше по корем зад един камък и гледаше през четирикратно увеличаващия мерник на AR-15 как Бродбент се навежда и целува жена си. Носът още го болеше от ритника й, бузата му пламтеше от яростните й нокти; усещаше краката си като гумени и с всяка минута жаждата му нарастваше. Тези двамата бяха изминали почти нечовешко разстояние, без да спрат за почивка. Питаше се как бяха успели. Ако не беше изгрялата луна и фенерчето му, сигурно отдавна да ги е изгубил. Но това бе подходящ за преследване терен и той имаше предимството да знае накъде отиват — към реката. Къде другаде? Дори изворът, покрай който бяха минали, бе сух като кост.

Той се размърда, краката му бяха изтръпнали; загледа как се спускат надолу по каньона. От мястото, на което се намираше, може би бе в състояние да се отърве от Бродбент, но ходът бе рискован и тая кучка можеше да се измъкне. Идущият ден щеше да ги пресрещне. Имаше достатъчно подходящи места за устройване на засада.

Хватката беше да не разкрива присъствието си. Ако вярваха, че ги преследва, щеше да му е много по-трудно да ги изненада.

С мерника на пушката си сканира терена напред, като внимаваше да държи лещите извън пряката слънчева светлина; нищо не би го издало по-бързо от проблясването на оптичните лещи. Познаваше добре местността на високите плата — от собствени проучвания и от прекараните часове над картите, с които Корвъс го бе снабдил. Дяволски много му се искаше сега да разполага с някоя от тях. В югозападна посока разпозна големия хребет, известен като Навахо Рим, който се издигаше на осемстотин стъпки височина над околната пустиня. Спомни си, че между хребета и сегашното му местоположение се намираше Еко Бедлендс, надупчен от дълбоки каньони и странни каменни формации, прорязан от огромната пукнатина в земята, позната под името Каньон на тиранозаврите. На двайсетина километра напред „Тревата“ с усилие различи ивица мъгла на хоризонта, крайната точка на Платото на древните. Най-голям от врязалите се в склоновете каньони беше каньонът Хоакин. Той водеше към Лабиринта, където Мадокс бе убил търсача на динозаври и откъдето имаше пряк път към реката.

Това бе пътят, към който се бяха насочили.

Сякаш бе минал век, откакто бе ликвидирал онзи иманяр — беше му трудно да повярва, че са минали само осем дни. Много неща се бяха случили оттогава.

Бележникът беше у него и това бе най-важното. Оставаше да се отърве от проклетите Бродбент. Щяха да тръгнат по пътеката през Навахо Рим, което означаваше, че ще се движат на югозапад през пустошта, почти пресичайки върха на Каньона на тиранозаврите. Там, където няколко второстепенни каньона се събираха в едно, се образуваше свое го рода естествена клапа и те трябваше да преминат през нея.

Той можеше да се отклони на юг, да заобиколи основата на Навахо Рим и да се върне на север, за да ги нападне от засада в началото на онази долина. Трябваше да се движи бързо и за по-малко от час всичко можеше да е свършило.

Изпълзя от позицията си, увери се, че не са го забелязали и се отправи с бърза крачка на юг към стената от пясъчник на Навахо Рим.

Утре сутринта щеше да е на борда на първия самолет за Ню Йорк.