Дъглас Престън
Хищник (87)

5.

Мелъди се взираше в екрана на компютъра, по който течаха данните от последния анализ на микросондата. Тя примига няколко пъти, завъртя очи в едната посока, после в другата, опитвайки се да ги фокусира. Странно колко изтощена и възбудена в същото време се чувстваше; главата й звънтеше, сякаш бе прекалила с мартини. Погледна към големия часовник в лабораторията. Четири следобед. Не беше спала почти четиридесет часа.

Тя натисна един клавиш и запази данните. Бе направила всички възможни изследвания на пробата и бе получила отговори на повечето от основните въпроси. Единственият неясен момент си оставаше венерината частица. Бе решила да го изясни, преди да предостави статията си за публикуване онлайн. Иначе някой друг учен щеше да го направи вместо нея, а тя бе толкова близко.

Отдели последната от подготвените проби, сложи я на предметното стъкло и включи поляризационния микроскоп. При 500 пъти увеличение едва ги виждаше — мънички черни точици, разхвърляни тук-там из клетките. Взе пробата и я сложи в хаванче, след което внимателно я натроши, леко я стри с вода до получаването на фина кашица, която изсипа в пластмасова чаша.

После отиде до заключения шкаф и извади бутилка дванадесет процентов разтвор на флуороводородна киселина. Не беше кой знае колко мъдро от нейна страна да борави с толкова опасен химикал — и то такъв, който разтваря стъкло, — след толкова много преживян стрес и липса на сън, но това беше единствената киселина, която бе в състояние да направи онова, което тя искаше: да разтвори напълно заместващия минерал във фосила, без да разяжда въглеродното покритие на венерините частици. Искаше да ги отдели, така че да може да ги погледне в процес на работа, така да се каже.

Тя занесе бутилката до димящия капак и я сложи в зоната, където пишеше: Да се използва само при работа с флуороводородна киселина. След това си сложи защитни очила, ръкавици и ръкавели. Наведе се над капака, включи го и започна да работи, разви капачката и изля малко количество от киселината в специална епруветка, съдържаща препарат от фосила, с ясното съзнание, че дори малка капчица върху кожата й можеше да бъде фатална. Гледаше как се пени и помътнява, определяйки момента за следващата. Когато направи това, бързо разреди в отношение петдесет към едно, за да спре взаимодействието, изля излишното и разреди втори, после трети път, до пълното изразходване на киселината.

Вдигна резултата към светлината и видя тънък слой минерална утайка на дъното на епруветката, в която знаеше, че трябва да има поне няколко частици.

Всмука с пипета по-голямата част от утайката, изсуши я и след това, като използва сепарационна фуния и разтвор на натриев метаволфрамат, пусна по-леката фракция през по-тежките частици. Изплакна и взе малко количество частици с микропипета, после ги пусна да минат през мрежички. Едно бързо преброяване при увеличение от 100х показа наличието на около трийсет венерини частици, до голяма степен непокътнати, чисти от примеси и боклуци.

Тя спря вниманието си на една от тях и вдигна увеличението на 750 пъти. Частицата с подскок изпълни обектива. Мелъди я изследва с нарастващо объркване. Така приличаше дори още повече на символа на планетата Венера, въглеродна сфера с дълга пръчица, стърчаща от нея, пресечена от напречно парче, което завършваше с нещо, наподобяващо четчица с тънки косъмчета.

Когато завърши, Мелъди се облегна назад и я нарисува. Бе смаяна. Частицата не приличаше на нито един вид включение, което би могло да изкристализира по естествен път в скалата. Всъщност, не приличаше на нищо, което бе виждала преди. Това определено имаше органичен произход — беше сигурна.

Мелъди взе пет-шест частици от мрежестия улей и ги постави върху масичката на един сканиращ електронен микроскоп. Прехвърли ги във вакуумна подготвителна камера и ги взе, когато бяха готови за сканиране. Натисна бутона и от машината се разнесе леко бръмчене, когато камерата бе изпразнена.

Време е да хвърля един поглед на това сладурче и да го видя в действие, помисли си тя.