Дъглас Престън
Хищник (62)

16.

Сали остана за миг да лежи в плитка локва вода, зашеметена от падането. Не беше от високо и тя бе повече уплашена, отколкото наранена. Но продължаваше да е в опасност. Дори и сега лъчът на фенерчето опипваше тъмнината отгоре. Миг по-късно светлината я хвана и тя отскочи настрани точно в момента, когато куршумът удари водата със свистене. Тя прецапа през водата напред, където фенерчето бе осветило тунел, който водеше в тъмнината. След минута беше зад завоя, извън обсега на оръжието му.

Тя се облегна на стената, поемайки си жадно дъх. Болеше я цялото тяло, но явно нямаше нищо счупено. Усети в горния си вътрешен джоб кутийката с кибритени клечки. Чудно, но макар отвън да се бе овлажнила, вътре беше напълно суха. Клечките бяха дълги, дървени, от вида „драсни, където ти падне“. Тя извади една и я драсна в каменната стена веднъж, после още веднъж. Запали се на третия път и освети слабо тунела, дълъг коридор с подпори от изгнили вече дъбови греди. По пода течеше плитък поток, прескачайки от локва към локва. Състоянието на коридора изглеждаше катастрофално; гредите бяха нападали и пречеха на минаването. Онези, които стояха по местата си изглеждаха така, сякаш ще паднат всеки момент, в каменните тавани зееха дълбоки пукнатини, а дъбовите греди се огъваха под тежестта на разместените каменни пластове.

Тя изтича по тунела — държеше в шепа кибритената клечка, докато не изгоря и не опари кожата й. Продължи напред в тъмното, като се опитваше да си спомни какво има напред. По едно време спря и се ослуша. Дали не идваше след нея? Видя й се неправдоподобно да рискува да слезе долу по стълбата, по която тя се бе спуснала — никой нормален човек не би го сторил, пък и тя бе изпочупила доста стъпала. Трябваше да намери въже и това щеше да отложи присъдата й за известно време. Но нямаше да е за дълго: спомни си, че бе видяла едно въже в килията си, навито на кълбо до леглото.

Тя се насили да се концентрира и да мисли рационално. Спомни си, че някъде бе чела, че всички пещери дишат и че най-добрият начин да намериш изхода е да следваш „диханието“ на пещерата — което ще рече въздушното течение. Запали една клечка. Пламъчето се изви назад, към мястото, откъдето беше дошла. Тя се насочи в противоположната посока, по-дълбоко в мината, газеше през водата, движеше се толкова бързо, колкото й позволяваше тъмнината. Тунелът зави надясно и премина в голяма галерия с колони от груб камък, които продължаваха да стоят на местата си и да подпират тавана. Втора клечка й показа накъде водеха два от тунелите. Водата отиваше в левия. Тя спря, пламъчето беше достатъчно, за да види каква е посоката на въздушното течение и да реши да тръгне по десния тунел, единственият, който водеше нагоре.

Клечката догоря и тя я хвърли. Спря, за да преброи колко клечки са останали в кутийката. Петнайсет.

Опитваше се да се движи по интуиция, но скоро разбра, че става твърде бавно. Трябваше да се отдалечи колкото се може повече от онзи побъркан тип. Сега беше времето да използва кибрита, нямаше какво толкова да го пести за после.

Запали поредната клечка и продължи; малко след това зави зад ъгъла и откри, че тунелът е блокиран от срутване. Втренчи поглед нагоре към тъмната дупка в тавана, откъдето се бе изсипала огромна маса камъни, които сега лежаха в безредна купчина долу. Няколко камъка с размери на кола продължаваха да висят от тавана под странен ъгъл, подпирани от паднали греди, и изглеждаха така, сякаш ще се сгромолясат при най-лекото побутване.

Сали се върна назад и пое по левия тунел, онзи, по който течеше потокът. Паниката й нарасна; всеки момент похитителят й щеше да се появи долу. Тя тръгна след водата, като цапаше през локвите, надявайки се, че ще я отведе до някакъв изход. Тунелът се спусна надолу и след това се изравни. Водата стана по-дълбока и тя осъзна, че това е езеро; скоро равнището на водата стигаше до кръста й. На следващия завой видя причината: масивно срутване бе блокирало напълно тунела и спираше водата. Някаква част от нея успяваше да премине през процепите между камъните, но останалата се задържаше.

Изруга наум. Дали не беше пропуснала някой тунел? Дълбоко в себе си знаеше, че не е възможно. След пет минути бе изследвала всички достъпни кътчета в мината. Казано с две думи — беше в капан.

Запали нова клечка, пръстите й трепереха, докато се оглеждаше трескаво за изход, за тунел или отвор, който да не е видяла. Догарящото пламъче я опари и тя драсна поредната клечка. Трябваше да има някакъв изход.

Върна се назад, безразсъдно унищожавайки клечка след клечка, докато стигна до първото срутване. То представляваше компактна маса, не се виждаха никакви явни дупки, но тя търсеше някакъв отвор, през който да се провре. Нямаше нищо.

Преброи останалите клечки. Седем. Без да се колебае, запали една и тогава забеляза дупка в тавана. Беше безумие да мисли, че може да стигне дотам. Пламъчето беше твърде слабо, за да освети дълбините й, но все пак й се стори, че може да има достатъчно място, където да изпълзи и да се скрие — ако решеше да рискува и да се покатери по несигурната купчина от камъни.

Беше лудост. Докато стоеше трепереща и изпълнена с нерешителност, клечката догоря, едно малко камъче се отрони от дупката, направи няколко подскока и хлътна в хаоса от камъни и греди, след което се показа до краката й.

Това е. Нямаше друг избор: трябваше или да се върне назад и да се срещне с похитителя си, или да рискува и да се изкачи до някоя от дупките, образувани при срутването.

Оставаха й още шест клечки. Извади две и ги запали едновременно, като се надяваше да дадат достатъчно светлина, но след дълго взиране нагоре, установи, че не вижда нищо, освен камъни и рухнали греди.

Нямаше време. Запали друга клечка, пъхна я между зъбите си, хвана един камък в купчината и започна да се катери. В този момент чу звук — далечен глас, който отекваше дрезгаво в каменните тунели.

— Харесва ти или не, кучко, идвам!