Дъглас Престън
Хищник (86)

4.

Том отвори очи и видя Сали, надвесена над него, русата й коса падаше върху лицето му и той усети аромата й. Бършеше главата му с парче плат.

— Сали? Добре ли си?

— Добре съм. Теб обаче те одраска един куршум. — Тя се опита да се усмихне, но гласът й трепереше. — Загуби за малко съзнание.

— Ами той?

— Мъртъв е, струва ми се.

Том се отпусна.

— Колко време бях…?

— Само няколко секунди. Господи, Том, помислих си… — Тя млъкна. — Няколко сантиметра по-надясно и… няма значение. Ти си дяволски късметлия.

Том се опита да се надигне и потрепери, главата му пулсираше.

Сали побърза да го върне обратно.

— Не съм свършила. Драскотина е, може би имаш сътресение, но костта не е пукната. Корава глава имаш. — Тя довърши превръзката на главата му със синята коприна. — Мисля, че Валентино трябва да влезе в бизнеса с превързочни материали. Изглеждаш прекрасно.

Том се опита да се усмихне.

— Стегнато ли е много?

— Не, не, добре е.

— Между другото, дължа ти благодарност. Добре използва онзи незареден пистолет.

Той се протегна и хвана ръката й.

— Помогни ми да се изправя. Струва ми се, че главата ми ще се проясни.

Тя му помогна. Той се олюля, но замайването бързо отмина.

— Сигурен ли си, че се чувстваш добре? — попита го Сали.

— Повече се безпокоя за теб.

— Имам идея: ти ще се тревожиш за мен, аз — за теб.

Том застана по-устойчиво и се помъчи да игнорира жаждата. Очите му се спряха върху лежащия върху пясъка мъж — мръсникът, който бе отвлякъл, а после се бе опитал да изнасили и убие жена му. Лежеше по гръб, с разперени настрани ръце, сякаш спеше. В крачола на десния му крак се виждаше голяма дупка и платът бе пропит от тъмна кръв. Под него в пясъка се виждаше голяма локва.

Той коленичи. Мъжът бе с хлътнало, слабо лице, небръснат, черната му коса беше пълна с прах. Устата му бе отпусната, почти усмихната, главата — отметната назад, изпъкналата грозна адамова ябълка бе покрита с наболи косъмчета. От единия ъгъл на устата му се показваше слюнка. Очите приличаха на цепки — почти затворени, но не напълно.

Том опипа врата му за пулс и бе шокиран, когато го усети.

— Мъртъв ли е? — погледна го Сали.

— Не.

— Какво ще правим?

Том се опита да откъсне просмукания крачол, но дънките бяха твърде здрави. Издърпа един нож от колана на мъжа, разцепи с едно движение плата и го откъсна. Кракът и слабините бяха в ужасно състояние, но той не можеше да види нищо заради голямото количество кръв. Куршумът беше излязъл зад коляното, разкъсвайки го почти напълно. Кръвта продължаваше да блика, макар и слабо.

— Изглежда куршумът е засегнал бедрената артерия.

Сали се огледа.

— Помогни ми да го пренесем в сянката до онази скала.

Те го вдигнаха. Том отряза едно парче от ризата си и направи хлабав турникет, превързвайки го така, че да спре кръвотечението. След това пребърка джобовете на мъжа и извади портфейла му. Отвори го, извади шофьорска книжка от щата Охайо със снимка на мъжа — гледаше арогантно, с крива усмивка. Истински психопат.

— Джимсън Джей Мадокс — прочете той на глас. Прегледа портфейла и извади дебела пачка банкноти, кредитни карти и квитанции. Една омърляна визитна картичка привлече вниманието му:

Айън Корвъс

Помощник-куратор

Отдел Гръбначна палеонтология

Американски природонаучен музей

Сентръл Парк Уест, Седемдесет и девета улица

Ню Йорк, 10024

Обърна я. На гърба с уверена ръка бе изписан адрес на клуб, номер на клетъчен телефон, имейл адреси. Той я подаде на Сали.

— Това явно е човекът, за когото е работил — каза тя. — Човекът, който го е измъкнал от затвора.

— Трудно ми е да повярвам, че учен от музей като този би могъл да се замеси в отвличане, кражба и убийство.

— Когато залозите са достатъчно високи, има хора, които са готови на всичко.

Тя му върна визитната картичка и Том я пъхна в джоба си заедно с шофьорската книжка. Разгледа останалата част от портфейла, след това бързо претърси другите джобове. Намери бележника, извади го и го вдигна.

— Добре, добре, както знаеш — каза Сали.

Той го сложи в джоба си. В малка кожена кесийка, закопчана около кръста на мъжа, откри допълнителни муниции за пистолета. Огледа се — мъжът продължаваше да лежи на земята, там, където го бяха оставили. Пъхна ги в колана си и закопча кесийката около собствения си кръст.

— Наистина ли смяташ, че ще имаш нужда от всичко това? — попита Сали.

— Нашият човек може да е с партньор.

— Не мисля.

— Човек никога не знае.

По мъжа нямаше друго интересно. Том отново опипа пулса му. Едва доловим, но се усещаше. Искаше му се да е мъртъв: щеше да е по-просто. Шокира го, че не може да изпита и най-леко съжаление към този човек.

Карабината му лежеше на няколко крачки и Том я взе, извади празния пълнител и го изхвърли. В кожената кесийка имаше втори, който той изпразни и зареди патроните.

— Да тръгваме.

— Ами той? — погледна го Сали.

— Единственото, което можем да направим за него, е да излезем оттук и да потърсим помощ. Ако кажем истината, пиши го умрял. — Том я прегърна. — Готова ли си?

Хванати ръка за ръка, като се подкрепяха един другиго, те се спуснаха по коритото. След десет минути вървяха в тишина. Том спря изненадан.

Една фигура в расо крачеше срещу тях с вдигнати ръце. Беше монахът — Уайман Форд.

— Том! — изкрещя човекът. — Той жестикулираше възбудено и след като спря за миг, се затича. В същия момент Том чу далечен тътнещ звук и видя странен малък самолет без прозорци и със заоблен сляп нос, да се показва зад ръба на каньона и да прави бавен завой срещу тях.