Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уаймън Форд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tyrannosaur Canyon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Дъглас Престън

Заглавие: Хищник

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: ИК Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-89-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4642

История

  1. — Добавяне

25.

Уилър извади крака от колата и стъпи върху разбития асфалт на паркинга пред манастира, след което включи сирената, за да оповести присъствието си. Не знаеше по кое време си лягат монасите, но беше напълно сигурен, че в един и половина след полунощ вече хъркат. Мястото беше тъмно като гроб, но нямаше нито една външна крушка. Луната бе изгряла над ръба на каньона и хвърляше призрачна светлина наоколо.

Той включи сирената за втори път. Щеше да ги накара да излязат и да дойдат при него. След час и половина шофиране по най-лошия път в щата нямаше никакво настроение да се прави на любезен.

— Светнаха лампата.

Уилър проследи жеста на Хернандес. Един жълт правоъгълник внезапно изплува в морето от тъмнина.

— Наистина ли мислиш, че Бродбент е тук? Паркингът е празен.

Уилър усети нова вълна на раздразнение заради съмнението, което се долавяше в гласа на Хернандес. Той измъкна цигара от джоба си, мушна я между устните си и я запали.

— Знаем, че се е движил по магистрала 84 с откраднат Додж. Не е преминал покрай патрулките ни по пътя, не е и в Ранчото на призраците. Къде другаде може да бъде?

— Има достатъчно горски пътища от двете страни на магистралата.

— Да, но само един път води към високите плата. Ако Бродбент не е тук, ще поизпотим онзи монах.

Той пое дълбоко от дима, после издиша с удоволствие. По пътеката заподскача лъч на фенерче и към тях се насочи една фигура, със скрито в сянката лице. Уилър остана облегнат на отворената врата, с подпрян на прага крак.

Монахът се приближи с протегната напред ръка.

— Брат Хенри, абат на манастира „Христос в пустинята“.

Мъжът беше дребен, с енергични движения, блестящи очи и къса козя брадичка. Уилър стисна ръката му, смутен от приятелското, дружелюбно посрещане.

— Лейтенант Уилър от полицейското управление в Сайта Фе — представи се той и показа значката си. — А това е сержант Хернандес.

— Добре, добре. — Монахът внимателно разгледа значката на светлината на фенерчето и му я върна. — Ще имате ли нещо против да изгасите фаровете, лейтенант? Братята спят.

— Да, разбира се.

Хернандес влезе в купето и изключи фаровете.

Уилър отново изпита неудобство. Може би не трябваше да включва сирената?

— Търсим един човек, казва се Томас Бродбент — каза той. — Изглежда с приятел с един от вашите монаси, Уайман Форд. Имаме основателна причина да вярваме, че може да е тук или по пътя за насам.

— Не познавам този господин Бродбент — отвърна абатът. — А що се отнася до брат Форд, той не е тук.

— Къде е?

— Замина преди три дена, оттегли се в пустинята да се моли в усамотение.

Да се моли в усамотение, мили боже, помисли си Уилър.

— И кога ще се върне?

— Трябваше да се е върнал вчера.

— А защо не е?

Уилър се вгледа внимателно в лицето на мъжа. Изражението му не можеше да бъде по-искрено. Със сигурност казваше истината.

— Значи не познавате този Бродбент? Имам информация, че е идвал няколко пъти тук. Русокос, висок, кара пикап Шеви ’57-а.

— О, да, човекът с митичната кола. Разбирам за кого говорите. Идвал е два пъти, доколкото знам. Последният път беше преди около седмица.

— Бил е тук преди четири дни според моята информация. Денят, преди вашият монах да се оттегли в пустинята за молитва.

— Явно е така — съгласи се абатът меко.

Уилър извади бележника си и надраска в него нещо.

— Лейтенант, мога ли да попитам за какво става дума? — попита отецът. — Не сме навикнали на посещения от полицията посред нощ.

Уилър затвори бележника с плясък.

— Имаме заповед за ареста на Бродбент.

Мъжът спря за миг очи върху Уилър и погледът му се оказа неочаквано смущаващ.

— Заповед за арест?

— Точно това казах.

— По какво обвинение, ако мога да попитам?

— С цялото ми уважение, отче, но не мога да навлизам в подробности.

Тишина.

— Има ли подходящо място, където можем да поговорим? — погледна го Уилър.

— Да, разбира се. По принцип в манастира сме под обет за мълчание, но можем да разговаряме в кабинета за дискусии. Ще ме последвате ли?

Тръгнаха по извитата пътека и скоро наближиха малка тухлена сграда зад църквата. Абатът спря на вратата и погледна Уилър. В очите му се четеше въпрос. Уилър отвърна на погледа му.

— Извинете, лейтенант: цигарата ви…

— Ах, да, вярно. — Уилър я хвърли и я настъпи с обувка под неодобрителния поглед на монаха, раздразнен от чувството за превъзходство, което по някакъв начин се излъчваше от него. Монахът се обърна и те влязоха след него. Малката постройка се състоеше от две празни, боядисани в бяло стаи. В по-голямата имаше пейки около стените и разпятие в далечния край. В другата стая нямаше нищо, освен грубо дървено писалище, лампа, лаптоп и принтер.

Монахът включи лампата и те седнаха на твърдите пейки. Уилър се намести по-удобно и извади бележника и писалката си. Усещаше как се раздразва все повече от отсъствието на Бродбент и Форд и от това, че бе изгубил толкова време, за да дойде дотук. Защо, мътните да ги вземат, монасите нямаха никакъв телефон?

— Отче, имам причина да вярвам, че Уайман Форд може да е замесен.

Абатът бе свалил качулката си и при тези думи веждите му се вдигнаха нагоре в дъга.

— Замесен в какво?

— Все още не сме сигурни — свързано е с убийството преди седмица горе в Лабиринта. Нещо незаконно.

— Напълно невъзможно ми е да повярвам, че Брат Уайман би могъл да се замеси в нещо незаконно, камо ли пък в убийство. Той е принципен човек.

— Напоследък да се е качвал в платата често?

— Не повече от обикновено.

— Но прекарва много време там, нали?

— Винаги го е правил, още откакто дойде тук преди три години.

— Осведомен ли сте, че с работил в ЦРУ?

— Лейтенант, „осведомен съм“ за доста неща, но що се отнася за това, казах ви всичко, което знам. Ние не проучваме миналото на братята, нищо повече от това, което те споменават в изповедите си.

— Забелязал ли сте разлика в поведението на Форд напоследък? Някаква промяна в навиците му?

Игуменът се поколеба.

— Напоследък прекарваше доста време в работа на компютъра. Изглежда беше нещо свързано с числа. Но както ви казах, сигурен съм, че той никога не би се замесил…

Уилър го прекъсна:

— Какъв компютър?

Игуменът кимна по посока на съседната стая.

— Единственият, който имаме.

Лейтенантът нахвърли още няколко бележки в тефтера си.

— Брат Форд е божи служител и мога да ви уверя, че…

Уилър го спря с нетърпелив жест.

— Да имате представа къде отиде Форд на „духовно уединение“?

— Не.

— И се бави повече от нормалното?

— Очаквам го всеки момент. Обеща да се върне още вчера. Обикновено спазва обещанията си.

Уилър изруга вътрешно.

— Нещо друго?

— За момента — не.

— В такъв случай бих желал да се оттегля. Ставаме в четири.

— Добре.

Монахът излезе.

Уилър кимна към Хернандес.

— Да излезем да глътнем малко въздух.

Веднага щом се озова вън, той отново запали цигара.

— Какво мислиш? — запита Хернандес.

— В цялата работа има нещо много гнило. Смятам да поизпотя този монах Форд, та ако ще това да е последното, което ще направя. „Духовно уединение“ — я стига! — Уилър погледна часовника си. Почти два след полунощ. Изпита нарастващо чувство за безполезност и загуба на време. — Иди до колата и се обади в Санта Фе да изпратят чопър и щом така или иначе ще подхващаш темата, поискай разрешително да вземем и лаптопа.

— Хеликоптер?

— Ами да. Искам да е тук до първи петли. Ще изясним тази работа. Това е федерална територия, така че се погрижи полицейското на Санта Фе да се свърже с всички, които биха се оплакали, че не са включени в операцията.

— Както кажеш, лейтенант.

Уилър видя фенерчето на Хернандес да подскача нататък по пътеката към паркинга. Няколко минути по-късно полицейската кола забръмча и той чу пращенето и съскането на радиото. Дълго време оттам идваха само неразбираеми, откъслечни звуци.

Той беше изпушил вече една цигара и изваждаше втора, когато Хернандес се върна. Беше запъхтян от изкачването на стръмнината.

— Е?

— Те току-що затвориха въздушното пространство от Еспаньола към границата с Колорадо.

— Кои са „те“?

— Федералната авиационна администрация. Никой не знае защо, заповедта е дошла отгоре. Нито транспортни самолети, нито частни, нищо!

— За колко време?

— За неограничено.

— Прелест! А какво става със заповедта?

— Нямаме късмет. Събудиха съдията; той е католик и иска по-сериозна причина за конфискуването на манастирския компютър.

— И аз съм католик, по дяволите, но какво общо има това? — Уилър смукна с настървение за последно от цигарата и я хвърли на земята, след което започна да я мачка с върха на обувката си, докато от нея не останаха само късчета от филтъра. После кимна към тъмната грамада на каньоните и скалите, които се издигаха зад манастира. — Нещо голямо става във високите плата. А ние нямаме и най-слабата шибана идея какво може да е.