Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уаймън Форд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tyrannosaur Canyon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Дъглас Престън

Заглавие: Хищник

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: ИК Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-89-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4642

История

  1. — Добавяне

2.

Цяла нощ бяха скитали, докато се опитваха да се намерят един друг в горните каньони, като се ориентираха на светлината на изпълващата се луна. Том Бродбент спря да си поеме дъх. Сали се появи зад него и сложи ръце на раменете му, облягайки се. Пустинята стоеше напълно притихнала, хилядите малки зелени хълмове приличаха на купчинки пепел. Пред тях в пясъка се виждаше падина с напукано тинесто дъно, побеляло от алкални кристали. Небето на изток просветляваше и слънцето скоро щеше да изгрее.

Сали подритна тинята.

— Това е петата пресъхнала водна яма, покрай която минаваме.

— Изглежда дъждът от миналата седмица не е стигнал дотук.

Тя се спусна до една скала и погледна към Том.

— Наистина сте съсипали този костюм, господине.

— Валентино току-виж се разплакал — каза Том и се опита да изобрази усмивка. — Я да видим раната ти.

Тя вдигна дънките си и той свали импровизираната превръзка.

— Не изглежда инфектирана. Боли ли те?

— Толкова съм уморена, че нищо не усещам.

Той изхвърли превръзката и извади чисто парче копринен плат от джоба си, което бе откъснал по-рано от хастара на костюма. Превърза внимателно мястото, завладян от почти парализираща ярост към мъжа, който я бе отвлякъл.

— Ще се изкача на хребета да видя дали онова копеле още ни преследва. Ти си почивай.

— С удоволствие.

Том се закатери по почти отвесния склон, като се стремеше да се движи приведен. Изпълзя последните десет стъпки до върха и надзърна отвъд. При други обстоятелства това би го накарало да види великолепната местност, през която бяха преминали, но сега изпита само отегчение. За последните пет часа бяха изминали най-малко трийсет километра, като се опитваха да увеличат дистанцията между себе си и преследвача. Том не вярваше, че мъжът може да ги е проследил, но искаше да е сигурен, че наистина са му се изплъзнали.

Изчака известно време. Пейзажът зад него изглеждаше пуст, но много от ниските места и дъната на каньоните бяха скрити; щеше да мине известно време, преди преследвачът им да се появи на открито. Том легна по корем и сканира пустинята, като се взираше за движеща се точица на човек, но не забеляза нищо. Изминаха пет минути, после десет. Той усети вълна на облекчение. Слънцето изгря, огнен казан, който хвърляше оранжева светлина и прорязваше най-високите върхове и хребети, пълзейки бавно по склоновете им като разтопено злато. Накрая светлината обхвана самата пустиня и Том усети горещината й с тила си. От преследвача им все още не се забелязваха никакви следи. Явно си бе отишъл. По всяка вероятност бе в каньона Дагит, залитащ и примрял от жажда, а над главата му се виеха лешояди.

С тези успокояващи мисли в главата Том се спусна по хребета. Намери Сали подпряна на една скала, спеше. Той я гледа няколко минути, дългата й коса бе разбъркана, блузата — мръсна и скъсана, дънките и обувките й бяха покрити с прах. Той се наведе и я целуна леко.

Тя отвори очи и Том почувства, че гърлото му се свива. Почти я бе изгубил.

— Някакви следи? — попита тя.

Том поклати глава.

— Сигурен ли си?

Той се поколеба.

— Не съвсем.

Запита се защо го бе казал, защо в съзнанието му се прокрадваше някакво съмнение.

— Трябва да продължим да се движим — каза тя.

Тя изстена, когато Том й помогна да се изправи.

— Така съм се сковала. Май изобщо не трябваше да сядам.

Поеха по сухото корито. Том остави Сали да определя темпото. Слънцето се изкачи високо в небето. Том сложи едно камъче в устата си и започна да го смуче, опитвайки се да игнорира непоносимата жажда. Не се очертаваше да открият вода, докато не стигнат реката, което означаваше още двайсет и пет километра. Нощта беше студена, но сега, когато слънцето се бе издигнало, той усещаше как започва да напича безмилостно.

Щеше да стане дяволски горещо.