Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (7)

Мародер

Такава възможност се откриваше веднъж в живота и ако не се възползваше, щеше да е глупак, от друга страна, рискът също не беше малък.

— Майната му — изпсува Алекс. — Риск печели, риск губи, каквото ще да става — и се втурна към коридора и надолу по стълбището на библиотеката. Прескачаше по две-три стъпала, докато се спускаше между етажите. От време на време се придържаше с ръка за изгнилия парапет. Рискуваше да си строши главата или по-лошо — врата, но това не го забави нито миг. Излезе от сградата и с равномерен бяг се насочи към позициите на ГДИ. Непрекъснато гледаше в краката си, като внимаваше къде стъпва. Напуканата настилка бе доста неравна, а той нямаше намерение да си строши краката по невнимание. Стараеше се да не нарушава ритъма на бягането и поемаше въздух равномерно. Стараеше се да заобикаля повечето препятствия. Накрая прецени, че е най-удобно да бяга в коловозите, оставени от траковете на танка и това допълнително увеличи скоростта му на придвижване. Пресече парка и площада за по-малко от три минути и започна да претърсва руините. Натъкна се на първия труп почти веднага. В гръдната броня на войника зееха две дупки с размера на юмрук, резултат от попаденията на големокалибрени куршуми. Приклекна на едно коляно до войника и започна да сваля шлема му. Не беше мародер и до известна степен се отвращаваше от това, което вършеше, но времената, в които живееше, не предразполагаха човек да е чувствителен или с високи морални устои, ако искаше да оцелее. Свали шлема и в него впиха поглед две мъртвешки очи. Лицето на войника бе младо, с напукани капиляри на кожата и избила кървава пяна по устата. Личеше, че смъртта му е била мъчителна и за момент Алекс се отврати от себе си, но нямаше време за сантименталности. Извади ножа и изчовърка внимателно контролния чип, който се намираше от вътрешната тилна страна на шлема. Чипа отговаряше за функционирането на цялата броня. Преди време един негов познат му бе разказал, че във всяка полева екипировка на ГДИ има вграден сигнален маяк, предаващ местоположението на всеки жив или мъртъв войник. Това позволяваше на ГДИ да намира ранените войници, както и да прибира екипировката и телата на мъртвите от бойното поле. Същият човек му бе обяснил и как да изключи насочващия сигнал. Алекс подхвърли леко в дланта си електронния чип, след което го прибра в джоба на гърдите си. Оставаше неприятната част, да свали бронята от мъртвото тяло. Малко се поозори със закопчалките на костюма, но накрая успя. Може и да обираше мъртвите, но нямаше нужда да гневи напразно ГДИ, положи мъртвия войник на земята, затвори очите му, след което скръсти ръцете върху окървавените гърди. Зае се с плячката, сложи шлема и импулсния автомат М-16 Мк.2 върху бронята и ги зави във вид на вързоп, завързвайки го с въжето, което винаги носеше със себе си. Чудеше се дали да взима и раницата на убития войник, тя щеше да тежи допълнително. Все пак реши да провери какво има в нея — хранителните концентрати и водата не го интересуваха, но допълнителните пълнители към автомата и полевата аптечка заслужаваха внимание. Полевата аптечка бе добре заредена, освен медикаменти и болкоуспокояващи имаше и радиационни таблетки и бойни стимуланти. Но най-приятно бе изненадан от намерения нано спрей. До момента само бе чувал за наноспрея, но никога не го бе държал в ръцете си. Наноспреят бе високотехнологичен продукт, разработен и създаден специално за военните, използваше се за ремонта и поправката на различните типове полеви брони и снаряжението, използвано от ГДИ. Алекс разгледа опаковката. Върху флакона бе напечатано упътване за ползването му, а отстрани имаше малък индикатор, показващ наличното количество. В момента флаконът бе пълен почти на 100%. Доколкото му бе известно, самият спрей представляваше пяна, съдържаща различни втечнени химически елементи, използвани като градивен материал, както и хиляди неактивни наноботи. При напръскване наноботите се активираха, анализираха заобикалящия материал и започваха ремонта, използвайки материалите, съдържащи се в пяната. Алекс остана доволен от находката си. Прибра всичко в раницата и я метна на гърба си, след което вдигна и вързопа с екипировката. Всичко тежеше около двайсет кила и не беше много удобно за носене, но нямаше как. Той премина в ускорена крачка, след което премина в тръс и се затича. Внимаваше, докато тичаше, но товарът му пречеше да пази равновесие. Пресече половината парк и стигна до мястото, където бе видял да изчезва гумата на нодовското бъги. Оказа се прав — гумата лежеше на дъното на петметрова колекторна шахта. Примери се внимателно, след което пусна вързопа, а след това и раницата. Чу как вързопите тупнаха на дъното на шахтата. Завъртя се и пак се затича. Имаше още работа, а знаеше, че няма още много време. Трябваше да побърза, преди джидиайските войници да се върнат за падналите си другари. Другата причина, която го караше да бърза, бе, че телата на мъртвите войници започваха да се вкочаняват и свалянето на броните ставаше все по-трудно. Тичаше през площада напред и назад, на няколко пъти се спъна и за малко да си разбие главата, но успя да се справи за по-малко от половин час. След като завърши с ГДИ, се зае с труповете на нодовците. Вървеше между руините и изгнилите коли, търсейки телата на загиналите бойци. Гледката на разкъсаните тела не бе от най-приятните, най-близкият до него разполовен труп бе с разкъсан корем, от който по земята се точеха червата. Близката експлозия бе разкъсала няколко нодовски бойци и части от телата им се въргаляха в цялата околност. Труповете бяха застинали в неестествени пози и изглеждаха като захвърлени детски кукли. Въздухът бе напоен с миризмата на лайна, съсирена кръв и отминала смърт. Но Алекс нямаше време за сантименталности и се опита да не повърне сутрешната закуска и веднага започна да претърсва труповете. Помисли си, че с удоволствие ще вземе душ, когато свърши с тази черна работа. Нодовските бойци бяха значително по-зле екипирани, само няколко имаха бронежилетки, а и повечето оръжия бяха стари G.3 или АК-47 и по-рядко някой GAU-3 „Eliminator“. Оръжията, както и бронежилетките, бяха в много лошо състояние. Докато ровеше сред осакатените трупове, намери и три ракетомета LDR-77, два от тях бяха повредени. Третият бе в добро състояние и напълно изправен. В раниците на мъртъвците не намираше нищо интересно, основно храна, вода и малко патрони. Претърсваше телата бързо, едно след друго, стараейки се да не губи темпо. При един обезглавен труп късметът най-после му се усмихна. Първото, което му направи впечатление, бе въргалящото се до трупа оръжие Cobretti AR-70 „Raptor“. Оръжието бе съвременно и отлично поддържано. Бронежилетката върху тялото също бе в добро състояние, както и цялата униформа. Върху рамото се виждаха нашивките на сержант и Алекс неволно изпита уважение към мъртвия боец. Реши, че ще запази автомата и бронежилетката за себе си.

Рангът, а и поддържаните униформа и оръжие говореха много. Най-вероятно мъртвецът бе ветеран от Втората тибериумна война, истински войник, а не като паплачта, която сега набираха в редовете на НОД, не подбирайки куцо, кьораво и сакато. Алекс свали бронежилетката и я положи до оръжието, след което се зае с раницата. Това, което намери в нея, бе вторият за деня успешен удар. Малка металната кутийка със знака на НОД върху нея, извита опашка на черен скорпион, формата и големината й бяха като на табакера и съдържаше в себе си три спринцовки с проблясваща наситенозелена течност. Тибериумният серум, това вече си е дюшеш, помисли си Орлов. Една доза от тибериумния серум лекуваше ранните форми на тибериумната зараза или предпазваше при преминаването на тибериумните полета. Две или три дози можеха да спасят човек от напреднала фаза на тибериумната болест. Държеше в ръцете си малко състояние. Една спринцовка струваше 5000 кредита, колкото един комплект броня на ГДИ, ако не и повече. Прибра кутията в един от джобовете на комбинезона и провери дали го е закопчал добре. Събра това, което прецени, че е ценно, и на няколко курса го занесе до шахтата, където и го хвърляше. Този път свърши за значително по-кратко време, само 15 минути. Откърти капака на една ръждясала кола и покри входа на шахтата с него, като отгоре го засипа с бетонни парчета. Огледа внимателно дали не е оставил някакви следи, след което се затича към библиотеката.