Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (14)

Инженера

Пет минути по-късно спряха вана пред дома на инженера. Алекс приготви микрофона, докато Миша прикачваше портативната камера към рамото си. Все пак трябваше добре да изиграят ролята си. Застанаха пред входната врата и натиснаха звънеца. Видеошпионката примигна и обективът се фокусира върху тях.

— Кой е?

Дочу се сух мъжки глас от домофона.

— Здравейте, Павел Сергеевич. Ние сме Саймън Клифърд и Джо Бароуз, новинарският екип от канал WWN. Имаме уговорена среща, ако си спомняте? Обещахте да ни дадете интервю.

— Да, да. Влизайте.

Магнитната ключалка прещрака и вратата се отвори. Алекс и Миша влязоха и се оказаха върху пътека от естествен камък, която пресичаше големия двор и водеше до двуетажна тухлена къща в стар стил. От двете страни на пътеката имаше жив плет, а зад него добре поддържан парк с дървета, храсти и цветни лехи. Поливането се осъществяваше от управлявана от компютър напоителна система. Имаше дори два малки декоративни фонтана пред входа на къщата. Самата къща бе в стар стил, отлично поддържана и построена без използването на синтетични материали. Всички използвани материали бяха естествени и безумно скъпи. Двамата приятели постояха малко с увиснали ченета, докато осъзнаваха размера на богатството пред очите им. Първи се осъзна Миша, той имаше по-голям опит с висшето общество.

— Добре си живее Инженера, няма спор. Вдигни си ченето братче, започваме да изглеждаме подозрителни.

— Виждаш ли това, което и аз виждам? Знаеш ли колко вода отива за поддръжката на всички тези дървета и храсти? Вече никъде няма истински немутирали дървета, освен в държавните градски паркове. А той има собствен личен парк.

— Ти виж дома му и тогава говори. Недвижимите имоти в центъра на столицата струват луди пари. Къщата е минимум пет милиона кредита.

— Да побързаме, сигурно вече ни чака.

Ускориха ход и след няколко минути влязоха в преддверието на къщата. Стопанинът ги чакаше и когато влязоха, ги покани в обширния хол на първия етаж. Алекс с око на търсач веднага направи бърза оценка на предметите и картините, намиращи се в хола. По най-скромна оценка предметите на изкуството струваха десетки хиляди кредити по цени на черния пазар. И те двамата с Миша имаха наглостта да се опитат да купят Инженера.

Първи започна разговора Миша, на развален руски представи себе си и Алекс с техните фалшиви самоличности. Размениха няколко любезности с Инженера и Миша премина към същината на въпроса.

— И така, Павел Сергеевич, преди да започнем интервюто, искам да попитам дали може да поговорим спокойно. Миша докосна с показалец устните си, след което вдигна пръста към тавана и го завъртя. Инженера го изгледа озадачено, после в очите му проблесна разбиране, леко кимна и пръстите му заиграха върху портативния пулт, който носеше на дясната си ръка. След няколко секунди се обърна към тях.

— Готово, господа. А сега ще бъдете ли така любезни да ми кажете кои сте вие, наистина?

— Един момент, нали нямате нищо против и ние да се подсигурим?

Не последва възражение и Миша свали от рамото си камерата и активира скритото в нея заглушително устройство.

— Нямаше смисъл и вие да включвате заглушителя. Системата, която активирах, е проектирана и създадена от мене и няма аналог в света. Заглушава абсолютно всички честоти и лъчи, използвани от подслушвателната апаратура. Но щом така се чувствате по-сигурни, така да бъде.

— Майка ми навремето казваше — доверявай се, но проверявай — ухили се подкупващо Миша.

— Ваша воля, а сега на въпроса?

— Моето име е Михаил Василиевич, а това е моят приятел и съдружник Алекс Орлов. Навремето баща ми работеше с вас в Севастополската корабостроителница, казваше се Димитрий Василиевич.

— А как да съм сигурен, че вие сте този, за когото се представяте, а не подставено лице на държавна сигурност.

— Едва ли някой друг знае, че сте имали любовна афера със Серафима, секретарката на директора на завода, която по думите на баща ми е била доста добре надарена и доста дашна.

Серегатов внимателно се вгледа в Миша, опитвайки се да си спомни, след което се усмихна леко.

— Пораснал си от последния път, когато те видях. Помня и баща ти, добър приятел. Навремето аз работех в конструкторското бюро на завода, към главната дирекция, а той в отдела по строителство и монтаж. Какво стана с баща ти и майка ти?

— Загинаха по времето на Втората тибериумна война. А вие, Павел Сергеевич, не сте се променили ни на йота. Но не съм дошъл поради лични съображения. Аз и партньорът ми имаме бизнес предложение за вас.

— Слушам ви.

— Последните ви изказвания, критикуващи държавната власт и лично управлението на президента, предизвикаха скандал. Дори световните медии обърнаха внимание на ширещата се корупции в нашата любима родина. Но президентът не е от хората, търпящи критики или прощаващи обиди. Всеки знае, че има слонска памет и е адски злопаметен.

— Да, наясно съм с положението си, не съм глупак, нататък?

Докато разговорът се водеше, Алекс мълчеше и се опитваше да прецени седящия срещу него човек. На ръст бе по-нисък от Орлов, със стегнато набито тяло, бледа кожа и посивяла коса. Възрастта му бе трудна за определяне. Можеше да мине както за тридесет и няколко годишен, така и за четиридесет до петдесетгодишен. Говореше културно, със спокоен глас, и по тона му не личеше да е особено развълнуван от това, че президентът му е личен враг. В сивите му очи се четеше умората, но погледът му бе твърд като стомана. „Такива хора постигат целите си, въпреки всичко“, помисли си Орлов. Обикновено Алекс лесно можеше да направи преценка за човека и характера му, наблюдавайки маниерите и поведението, но в този човек имаше нещо странно, беше като навита пружина, готова да освободи напрежението.

— Тогава няма какво да ви разяснявам надълго и нашироко, Павел Сергеевич, че в мига, в който скандалът позатихне и хората забравят за вас, вие безследно ще изчезнете. Знаете как става като в пословицата за едни брадва, за други сватба. Доколкото подразбирам, на вас ви готвят брадвата. Чувал съм, че любимият метод за екзекуция на Ел Президенте е да пусне жертвата си да походи в тибериумните полета и да наблюдава спокойно как човекът агонизира, докато тибериумът го кристализира.

— Досега не сте ми казали нищо, което не знам, и започвам да губя търпение. Както и увереността, че сте от хората, с които искам да имам каквито и да е взаимоотношения.

— Ще бъда кратък — побърза да го увери Миша. — Имаме нужда от човек с вашите способности, който разбира от старите компютърни системи и програмни езици. Като казвам стари, имам предвид системи, използвани преди Руската федеративна република, още от времето на Съветския съюз. В замяна на вашето съдействие предлагам нови документи за самоличност, безопасен коридор за бягство от Източна Крайна, както и солидна финансова компенсация, дори процент от печалбата. Познавам доста трафиканти и каналджии и мога да ви гарантирам сигурен транспорт до която и да е от близките жълти или сини зони. В Западна Крайна или Нова Рус с удоволствие биха ви приели, навсякъде се търсят хора с вашите технически способности. Западните сини зони също набират специалисти. Доколкото знам, сте отхвърлили няколко предложения от големите корпорации.

Серегатов замислено кимна, докато обмисляше предложението. За него парите не бяха проблем, имаше скътани пари за черни дни в няколко сметки в големите банки в сините зони. Корупцията, безправието, несправедливостта, дълбоко в душата всичко това го отвращаваше. Добре познаваше президента — произнасяйки онази реч, си беше подписал смъртната присъда. Обмисляше бягство, но без чужда помощ нямаше как да се справи. Всичките му познати и приятели бяха под полицейско наблюдение. Въпросът беше дали си струва да се довери на двамата непознати. Нямаше избор, трябваше да им се довери.

— Добре, приемам предложението ви, какво се иска от мене?

Михаил кимна на Орлов и Алекс извади от вътрешния си джоб ключа и го подаде на Серегатов.

— Знаете ли какво е това? — тихо попита Миша.

Инженерът любопитно повъртя в ръце металната пластина.

— Да, мисля, че имам представа за какво става дума — потвърди Серегатов, — имам известени познания по въпроса.

Двамата приятели се спогледаха.

— Може да ни обясните по-подробно?

— Това са ключове — започна да обяснява Серегатов, — някога са използвани от командния състав на Червената армия. Обикновено служат за достъп до секретни инсталации или командни бункери. Съдейки по маркировката на вътрешни войски, този ключ специално е бил на някой от тиловите офицери, отговарящ за МТТО^[1]. Обикновено те се занимават с охраната и дълготрайното съхранение на различни видове имущество. Откъде имате този ключ?

Миша нямаше какво да губи, реши да играе открито и отговори на въпроса.

— Приятелят ми го е намерил в руините на Севастопол, в една срутена библиотека.

— Доколкото разбирам, освен ключа имате и карта с точното местоположение, иначе щеше да е безсмислено да идвате при мене — каза замислено Серегатов.

— Така е, имаме и карта и сме набелязали най-близкия до нас склад. Намира се в Северен Кавказ близо до Махачкала. Алекс извади намерените от него книжа и ги показа на Серегатов. След като ги разгледа за кратко, Серегатов ги върна на Алекс.

— Дали този избор е разумен? Миналата година Източна Крайна и Кавказкия емират водиха война. От това, което съм слушал, кавказците имат навика да режат главите и членовете на пленените етнически руснаци. Не че и нашите юнаци остават по-назад, доколкото знам бавното прегазване на пленените планинци под веригите на танковете е бързо развиващ се спорт. Събират се големи агитки и когато изгарят планинците живи във варели с бензин.

— Да, и ние чухме тези, как да кажа, обезпокоителни слухове — потвърди неспокойно Миша. — Но този склад е най-близко, следващият е на почти двойно по-голяма дистанция. Поради тази причина и го избрахме за цел на нашата експедиция.

— Добре, какво се разбираме?

— Алекс има работа за довършване извън столицата. След две седмици ще се е върнал в Капитолия и тогава тръгваме. Междувременно, аз ще организирам експедицията, ще набавя всичко необходимо, ще ви трябва ли някаква апаратура или електроника?

— Всичко, което ми трябва, го имам в домашната ми работилница. Ще пакетирам каквото ми трябва и ще съм готов за тръгване. Остава въпросът как ще ме измъкнете, домът ми непрекъснато се наблюдава.

— Оставете това на мене, аз ще се погрижа за всичко. Ще получите знак кога да сте готов. По-скоро се притеснявам да не усетят липсата ви прекалено скоро.

— Мисля, че имам решение на този проблем. Още утре ще изляза и ще напазарувам хранителни продукти за една седмица, след което ще обявя на всичките си приятели и познати, че не искам никой да ме безпокои. Няма да вдигам видеофона, няма да отговарям на мейли и запитвания и няма да отварям на никого. Когато изтече седмицата, ще повторя същото отначало. На третата седмица бдителността на наблюдаващите ме ще е притъпена и тогава ще може да действаме. Когато тръгна, ще програмирам централния процесор на дома да включва и изключва произволно лампите, холовизора, музиката, водата. Поне една седмица ще им трябва да се усетят. Ще запиша и няколко фрази на домофона основно от ругателен характер. Това трябва да задоволи любопитството на проверяващите.

— Добра идея, мисля, че планът ни ще успее. Достатъчно се задържахме, време е да тръгваме. Няма да е зле да изиграем лек театър на врага как ни изгонвате, псувайки ни. За по-голяма достоверност.

— Нямам нищо против. Приятно ми беше да се запознаем и да поговорим, господа, надявам се бъдещата ни обща дейност също да бъде толкова ползотворна.

— Ние също, Павел Серегатович. Ще се видим след две седмици.

Тримата се ръкуваха и излязоха от къщата. На излизане от двора изиграха малък спектакъл, както се бяха разбрали. Размениха няколко нелицеприятни израза и се разделиха. Алекс и Миша се качиха във вана и спокойно поеха към изходящия портал на Б сектора на втория пояс. Проверката също премина без усложнения и Миша спокойно закара вана до същата уличка, където по-рано смениха надписите. Изчакаха 15 минути, проверявайки дали някой не ги е проследил, след което повториха процедурата по смяната на надписите и се насочиха към офиса на Миша. Бусът влезе в гаража и двамата приятели се заеха с премахването на дегизировката. С премахването на перуките възникна неочакван проблем — ползваният разтворител не можеше да прониква през изкуствената основа на перуките. Биолепилото не се разтваряше и перуките оставаха здраво залепнали към главите на двамата, а сърбежът на скалпа ставаше особено дразнещ. С дърпане и псуване не стигнаха до никъде и накрая се видяха принудени обилно да намокрят с разтвор две кърпи и да ги увият около главите си. Ситуацията бе трагикомична, но никой от тях не оценяваше хумора в положението. Миша облече своя скъп костюм, а Орлов екипа си на търсач. Не им оставаше нищо друго, освен да чакат лепилото да се размекне. Следващите няколко часа прекараха в пиене на водка и обсъждане на бъдещите си планове. От време на време подръпваха перуките, но с мъка успяха да ги махнат чак вечерта. На раздяла се разбраха Алекс да потърси по комуникатора Миша, за да получи точните координати на срещата с купувачите на оръжието. На сутринта Орлов закара трицикъла до автокъщата на Хасан Монтьора и взе под наем едно пясъчно бъги. Наемът за пясъчното бъги бе двойно по-голям, но машината имаше голям багажник, в който с малко повече късмет щеше да натика всичките оръжия. Зае и няколко секции от сгъваем мост, използвани при преминаването на ровове и наклони, и ги закрепи от двете страни на бъгито. За последно провери снаряжението си, очакваха го две седмици път. До Сев и обратно. Нямаше смисъл да се бави повече, качи се в бъгито и пое по пътя.