Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 24 гласа)

Информация

Форматиране и допълнителна корекция
zelenkroki (2016)

Издание:

Автор: Валери Андровски

Заглавие: Изгревът на Червената звезда

Издание: първо

Издател: „Зов комерс“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Изток-Запад“

Редактор: Емануил Костов

Художник: Милен Димитров

ISBN: 978-954-8772-37-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/629

История

  1. — Добавяне

Догадка, догадка, догадка

Обърна гръб на разочарованите Михаил и Алекс, които продължаваха да се вайкат и оплакват съдбата си. Надуваха му главата, а това му пречеше да разсъждава трезво. Започна внимателно да оглежда заобикалящата го среда. Навсякъде се виждаха само надвисналите над главите им гранитни хълмовете и отвесни скали. Не се съмняваше, че картата и ключът са истински. А и друг път бе посещавал съветски секретни бункери и знаеше, че входовете им обикновено са добре замаскирани. Но къде, къде беше входът?

Отпусна се и се опита да се съсредоточи както едно време го бе обучавал старши сержантът по време на курсовете за снайперист. Някога, преди много време, благодарение на търпението, железния самоконтрол и твърда си ръка, бе спечелил отличието Ворошиловски стрелец. Отличието се даваше само на най-добрите стрелци в Съветския съюз. Успокои дишането си, забавяйки ритъма на сърцето си. Дългите часове упорити тренировки му позволиха да игнорира това, което ставаше около него, и се съсредоточи. Умът му се изчисти от всички ненужни мисли, фокусирайки се върху същината на проблема. Съзнанието му анализираше достъпната информация, правеше предположения и отхвърляше различни варианти. Усещаше, че нещо пропуска, нещо му убягваше. А червейчето на съмнението продължаваше, и продължаваше да го гложди. Инстинктът му подсказваше, че отговорът е някъде близо. И тогава дойде прозрението.

— Спрете, просто не подхождаме правилно към проблема — с уверен тон каза Инженера.

— Не търсим от правилната страна — и посочи с ръка към отсрещната страна на ждрелото. — Ето там, виждате ли?

Алекс и Миша спряха да се самосъжаляват и с известна доза скептицизъм погледнаха накъде сочеше Инженера.

— Какво да виждаме? — троснато отговори Миша — скали, камънаци, това виждаме! Нищо интересно. Пустош!

— Вгледайте се по-внимателно — продължи да настоява Инженера.

Алекс също не виждаше нищо интересно. В първия момент искаше да изругае мръсно, и да прати Инженера по дяволите. Но се сдържа, загледа се по-внимателно в опит да види това, което се опитваше да им покаже Инженера.

— Там има само голи скали и нищо повече?

— И?

Алекс съсредоточено разглеждаше намиращата се на сто метра от тях отвесна скала. Склонът на планината бе прояден от ерозията и силните планински ветрове. Напрягаше си мозъка, но нищо не му хрумваше. Никога не си бе падал по кръстословиците и главоблъсканиците, а и не обичаше особено гатанките. Вече сериозно обмисляше да тегли една майна на Инженера, когато му хрумна нещо. И той неуверено предположи:

— Релсите! Няма ги! Те изчезват в скалата…?

— Точно така, господин Орлов. Железопътната линия, която бе успоредна на пътя и реката, я няма! Там има дълъг, дълъг тунел, прокопан в скалата. Просто се намираме от грешната страна на реката.

— Дори да е така, там има само влакова линия, нищо повече — не се съгласи Михаил, — по нея са се движили пътнически и товарни влакове. Ако е имало нещо интересно там, досега сто пъти да се е разчуло.

— И това е вярно, но това е тунел, който е прокопан в планината, няма прекарано осветление, няма дневна светлина. Това са жп релси, които изчезват в мрака на прокопания тунел. Единствената светлина идва от фенера и прозорците на самия влак. Едва ли удобно настанените в купетата пътници са се взирали в тъмнината зад прозореца.

Предполагам, че повечето от тях са имали по-интересни занимания. И при пълен мрак и бързо движещ се влак, дори някой да се взира, едва ли би забелязал за част от секундата разклонение на релсите, изчезващи в друг успореден тунел. — Инженера си пое дъх и продължи: — Някога по влаковата линия са се движили пътнически влакове, влакове с товарни вагони и цистерни, както и специални жп композиции. Цялото това натоварено движение е било отлична маскировка. Най-лесно е да скриеш нещо, като го сложиш пред погледа на всички. За съветската власт от онова време не е бил никакъв проблем да се прокопае и друг, успореден секретен тунел.

Двамата приятели гледаха Инженера с увиснали ченета.

— Ако не те познавах добре, щях да кажа, че разправяш приказки или небивалици. Но така както го казваш, Старче, звучи логично! — размаха ръце живналият Михаил. — Нямаме време за губене. Алекс, в тебе ми е надеждата, братче. Ти си най-добрият скаут. Ако ти не намериш тунела, няма кой друг. Иди и провери дали Старецът е прав!

— Добре, Миша, и дано Инженера е познал. Поне един път да извадим и ние късмет. Само че има един проблем… ние сме от тази страна на реката, а тунелът е от другата страна. Как да стигна до другия бряг?

Тримата почти едновременно завъртяха глави, насочвайки поглед към скалите, обграждащи стръмното дефиле, на дъното, на което се пенеше водата на буйната река.

— Ммммм, дааа, трудна работа — замислено констатира Михаил и се почеса по главата. Алекс нямаше какво да добави и само поклати глава разочарован, но тогава се намеси Инженера.

— Докато пътувахме насам, на няколко километра назад видях изоставен железничарски кантон. Имаше и стоманен мост, който железничарите са използвали за поддръжка и ремонт на железопътната линия. По моя оценка съоръжението бе в относително добро състояние, вземайки предвид времето и липсата на поддръжка, но с малко укрепване мисля, че ще свърши работа — и допълни: — В краен случай можем да опитаме сами да построим мост, използвайки пренасяните с камионите трапове, както и всички подръчни материали, които намерим.

— Това е добра идея, Инженере! За разлика от повечето хора, главата, която носиш на раменете си не е само за украшение — с уважение каза Михаил. — Неслучайно си Инженер с главно И! Всички обикновени хора в Източна Крайна те уважават.

Инженера нямаше какво да каже. Само повдигна рамене.

— Добре, момчета, тогава тръгвам. Орлов се обърна и с ускорена крачка се насочи забързано към крайния камион. Михаил извика след него:

— Внимавай, Алекс, вземи оръжие и бъди предпазлив. Шибаните козари са гадни копелета и може да са намерили начин да минат покрай полето със сензорните мини.

— Споко, Миша, винаги внимавам. Ценя си кожата повече от всичко на света.

— И още нещо — настрой радиото на трети канал и пусни скрамблера — добави Михаил след него, — не искам да рискуваме сега, когато сме толкова близо до целта си.

— Ок. Ще те търся на трети канал — подхвърли през рамо Алекс. Старецът и Михаил наблюдаваха мълчаливо отдалечаващия се Алекс. И двамата бяха потънали в мисли относно целта на експедицията, намираща се толкова близо и същевременно толкова далече. Какво щяха да намерят само един господ знаеше.

Когато Алекс наближи камиона, видя двама познати бандити, с които бе общувал относително често. Двамата седяха на банкета встрани от пътя и пушеха синтетични стимуланти. Смееха се тихо и си подхвърляха шеги. Приближи се и ги заговори.

— Елате, момчета, имам малко работа за вас. Миша заповяда да ми помогнете. Бандитите го изгледаха внимателно и хвърлиха фасовете в реката.

— Щом шефът е казал. Винаги!

Двамата се изправиха, изтупаха дрехите си и последваха Алекс. Заобиколиха камиона и застанаха пред тегленото от него ремарке. Отвориха двукрилата бронирана врата на ремаркето и поставиха двата трапа, служещи за лесно разтоварване. Малко се поизмъчиха, докато свалиха на земята тежкия квадроцикъл. Все пак внимаваха да не повредят машината. Алекс благодари на бандитите за помощта, провери за последно снаряжението по себе си, както и своя автомат AR-70. Всичко бе на шест и бе готов за тръгване. Опря оръжието на кормилото и го фиксира. Метна се на седалката и стартира двигателя. Нисък басов рев се разнесе по дефилето, заглушавайки шума на реката. Алекс даде газ и рязко потегли по пътя. Стараеше се, докато кара, да поддържа постоянна скорост, но лошият разбит път често го принуждаваше да намалява скоростта. Придвижването му бе затруднено от разбития асфалт, осеян с големи и дълбоки дупки, които вятърът, водата и ерозията бяха превърнали в истински канавки. Алекс често сменяше посоката на движение, маневрираше ту в лявата, ту в дясната страна на двулентовото платно. Шофирането изискваше цялото му внимание. Само когато попадаше на относително запазен участък от пътя, си позволяваше да се огледа. Докато пътуваше в камиона, не бе видял кой знае колко от заобикалящия го пейзаж. Бойниците на камиона значително ограничаваха видимостта по хоризонтала и по вертикала. Гледката, откриваща се пред погледа му, бе впечатляваща: огромни масивни скали, простиращи се от двете страни на дефилето, следващи извивките на реката. Имаше някаква груба, сурова красота в оформения от природата ландшафт. Алекс, както и останалите мъже от експедицията, никога през живота си не бе виждал планини. Възприятието на сетивата му още се объркваше от истинските мащаби на Кавказките хребети. В далечината се виждаха заснежените върхове на Северен Кавказ. От детските си години не бе виждал или пипал истински сняг, вече бе забравил какво е усещането. Поредицата от асоциации оказаха странен ефект върху мозъка му. Докато чисто автоматично въртеше кормилото, заобикаляйки дупките, умът му блуждаеше някъде другаде. В съзнанието му започнаха да изплуват детски полузабравени спомени. Часовете в класната стая. Училището, където учеше като малък. Семейството, майка му и баща му го карат да духа свещичките на шоколадова торта. Получава като подарък за рождения си ден червен велосипед. Рязкото разтърсване от пропадането в една дълбока дупка го извади от вцепенението, в което бе изпаднал. Намали скоростта до бавно пълзене, разтърси няколко пъти глава, опитвайки се да си прочисти мислите. Гледката на заобикалящия го пейзаж му оказваше много по-силно влияние, отколкото искаше да си признае. А и чистият планински въздух действаше опияняващо. Дълги години бе живял в мръсната и вечно покритата със смог Капитолия. И сега, дишайки с пълни гърди, усещаше как чистият въздух му действаше като наркотик. Изпсува гласно и от душа и му олекна.