Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (42)

Доковете на Махачкала

След два часа приближи към пристанището на Махачкала. Повечето пристанищни кранове бяха корозирали, а някои и паднали. Навсякъде в залива имаше заседнали в пясъка морски съдове. Някои от тях все още бяха привързани към пристана, а останалите бяха разхвърляни безпорядъчно около кейовете. Оставените на произвола на съдбата кораби гниеха под открито небе. Мощните пясъчните бури, често срещани в района, бяха натрупали планини от пясък, превръщайки кейовете и пристана в поредица от пясъчни дюни. Това си имаше и добра страна — улесняваше Алекс в мисията му да намери начин как да попадне в града. Спокойно се изкачи с квадроцикъла върху издължения полегат хълм. Стигна до върха на дюната и отново огледа терена. Това, което видя, го изуми и го накара да отвори слисано уста. Гледката, която се откри пред очите му, бе впечатляваща. От пясъка се подаваше металната перка на масивния кил със стърчащи във въздуха от двете му страни витла. Лопатите на витлата бяха изкривени и нащърбени от пясъчните ветрове. Алекс веднага разпозна в плавателния съд подводница. Като малък баща му бе сглобил такъв модел и му го бе подарил за рождения ден. Огромната подводница приличаше на изхвърлен на сушата кит. Бе легнал върху пясъка на единия си борд. На места полузаритият в пясъка титаниев корпус бе покрит с вкаменели ракообразни и изсъхнали водорасли. Удивлението на Алекс се смени с недоумение: какво, за бога, правеше тук съветска атомна подводница от клас „Тайфун“ в пресъхващото Каспийско море. Това си беше загадка. В друго време би проучил по-подробно въпроса, но сега нямаше време за губене. А само какви ли секрети криеше в недрата си атомния гигант, и най-важното каква плячка! Изгаряше от любопитство, но здравият разум надделя. Със съжаление се откъсна от интересната главоблъсканица и продължи пътя си. Знаеше, че има по-важна неща за вършене. Отново тръгна и, карайки по корпуса на подводницата, стигна до пристана и оттам се качи на кея на пристанището. Заобикаляше порутените пристанищни постройки и складове, като често му се налагаше да сменя посоката, когато не можеше да мине с мотора през развалините. Пресече през ръждясалите влакови линии на жп прелеза и продължи. Често сверяваше пътя си с електронната GPS карта на ръката си. В момента се намираше на крайбрежния Рилски булевард и се движеше на север към напълно пресъхналото Вузовско езеро. Скоро пътят му бе преграден от няколко рухнали сгради, което го принуди да навлезе в малките улички. Повечето от сградите, които подминаваше, бяха в лошо състояние, с олюпена мазилка и паднала фасада. Повечето в района бяха порутени — три или четири етажни къщи и кооперации. В далечината се виждаха рушащите се блокове. Те бяха в централната част на града, накъдето се бе насочил и Алекс. Според картата се намираше в район „Съветски“ и се движеше по улица „Гаджиев“. Скоро трябваше да види парка на Ленинския комсомол. Там се намираше и неговата цел, началото на булевард „Акушински“. Това бе най-дългият булевард в града. Минаваше през цялата ширина на Махачкала и излизаше на пътя, водещ към Буйнакск. Задачата на Алекс бе да провери дали широкият булевард е безопасен и проходим за машините на конвоя. Пред него отново имаше срутване и за да стигне дотам, се наложи да навлезе в Ленинския парк. Гледката на повалените и изгнили дървета оставяше неприятно впечатление. Някои от дънерите бяха прихванали тибериумната зараза и мутираха в отвратителни противоестествени карикатури, изхвърлящи тибериумен газ в атмосферата. Дори гледката на напуканите и погълнати от тибериум градски сгради не бе толкова шокираща, колкото този нов тибериумен псевдоживот. Постара се да мине през парка колкото се може по-бързо.

Нямаше намерение да пипне тибериумна зараза и да прекара остатъка от живота си във вид на кристал. Когато колелата на квадроцикъла стъпиха на булевард „Акушински“, Алекс си отдъхна с облекчение. Настилката на булеварда бе напукана и с доста дупки, но четирите ленти бяха напълно достатъчни да издържат и най-тежкотоварните камиони. От двете страни на простиращия се с километри булевард се редуваха относително запазени жилищни сгради. Блокове, училища, университети, хотели — всичките те пустееха, носеха белезите на разрухата. Алекс наближаваше Тролейбусния пръстен, когато дочу свистящия звук от перки. Звукът се отразяваше в околните сгради като ехо и това попречи на Алекс да установи източника на звука. Рефлексите му бяха доведени до автоматизъм и той веднага насочи мотора към най-близката сграда, преди мозъкът да е осъзнал случващото се. Квадроцикълът влетя в намиращия се на първия етаж магазин за хранителни стоки през голямата стъклена витрина. Стъклото се разби на хиляди парченца, а миг по-късно над главата му прелетя бърза черна сянка. Мощният звук от перките на хеликоптера постепенно намаля, но се чу нов, по-силен звук, подобен на рев на сирена. Пулсиращият вой звучеше като предупреждение или аларма. Алекс слезе от мотора си и бързо започна да претърсва магазина. Скоро намери това, което му трябваше, врата, която водеше към вътрешното стълбище на входа. Изби я с един шут и бясно, работейки с крака и ръце, започна да се изкачва нагоре. По междуетажните площадки се бе натрупал боклук и парчета от мазилка, но това не намаляваше темпа на Алекс. Скоро достигна петнайсетия, последен етаж на блока, в който се намираше. Задъхвайки се, изкачи металната стълба, водеща към покрива, и с едно последно усилие натисна с рамо и врат ръждивия метален капак. Със скърцане капакът се отвори, откривайки пътя към покрива. С треперещи крака и ръце той излезе на покрива и задъхан се огледа. Да изкачиш петнайсет етажа за няколко минути не бе шега работа. Изправи се и се огледа. Крайбрежието и в двете посоки, както и преобладаващата част от града около него, бе напълно погълната от зеления кристал. Само центърът на града, където се намираше, и той все още бе относително чист от тибериум. Ревът на сирената постепенно затихна и накрая спря. Алекс определи посоката на източника на звука и се приближи към ръба на покрива.