Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (51)

Дефилето

Скоро равнината свърши и пътят, по който се движеше колоната, отново навлезе в скално дефиле. От двете страни имаше високи гранитни хълмове, грубо оформени от природните сили. Пътят беше тесен и лош, от едната страна бе почти отвесна каменна стена, а от другата — петнайсетметрова пропаст на дъното, на която течеше буйна планинска река. Машините се притискаха почти плътно към скалата, защото на места краят на пътната настилка бе ерозирал от дъждовете и бе пропаднал в реката. От другата страна на реката имаше железопътен тунел, от който излизаше вече започнала да ръждясва линия. Влаковата линия бе успоредна на пътя и следваше извивките на реката, като от време на време влизаше в къси издълбани в скалата тунели. Конвоят измина повече от пет километра по неравния път, преди Михаил да заповяда спиране. Машините спряха и Миша нареди на Мухин да минира сто метра от пътя с няколко сензорни мини, свързани в обща информационна връзка. Мините имаха два режима. Едната настройка бе за пълна неизвлекаемост, в този случай мините не можеха да се обезвредят, докато не унищожат целите си. А вторият режим позволяваше мините да се деактивират дистанционно. Миша бе заповядал всички мини да са настроени на втория вариант. Докато наблюдаваше как Мухин минира, Миша доволно си играеше с пулта за дистанционно управление на мините. Не се съмняваше, че фанатичните на тема чест и кръвна вражда планинци, ще го последват. Искаше му се да види изражението върху лицата на тъпите козари, когато задействат мините. Когато Мухин постави и замаскира и последната мина, конвоят отново тръгна. След километър и половина отново спряха и минираха участъка от пътя. След три километра отново повториха процедурата. Конвоят бавно напредваше по тесния планински път, машините внимателно взимаха острите завои, като спазваха безопасна дистанция. От време на време спираха, за да почистят пътя от нападалите камъни. Слънцето вече се бе издигнало високо в небето. Минаваше два часа, когато до слуха им достигна приглушеното ехо на далечна експлозия. Някъде зад гърба им първият заложен капан се бе задействал. Повече от ясно бе — някой ги преследваше. Това определено не бе радостна новина и хората започнаха да я обсъждат тихо помежду си. Изминаха още няколко километра, когато отново чуха експлозия. Това значеше само едно, че планинците не са се отказали. Продължиха по пътя, като се ослушваха, очаквайки нова експлозия. Но километрите минаваха, а нищо не избухваше. Тясното планинско дефиле, през което пътуваха, действаше депресиращо върху нервите на хората. Всички бяха родени в равнините и никога през живота си не бяха виждали или още по-малко пътували в планински район. Бе непривично, накъдето и да погледне човек да вижда само скали и планини, единствено над главата си да виждаше небето или сивите облаци. Всички се бяха умълчали, някои от хората спяха, а други слушаха музика или ядяха. Колоната продължаваше да се движи бавно по планинския път. След един от поредните завои нещо привлече вниманието на хората. На едно място, където скалата се разширяваше извън пътя надвисвайки над реката, имаше изгорял жп кантон и полуразрушен метален мост, който свързваше пътя с железопътното платно. Както изглежда, някога железничарите бяха използвали моста за достъп, инспекция и ремонт на влаковите линии. Имаше няколко железни траверси, захвърлени до къщичката.

Все пак това бе някакво разнообразие в гледката и повечето хора започнаха да обсъждат постройката и моста. Инженера също огледа сградата, докато камионът минаваше край нея. Не намери нищо интересно и отново се усамоти в хамака си с електронната книга, която четеше. До целта оставаха само още пет километра и Михаил не можеше да си намери място от вълнение. Не знаеше какво ще намерят, но очакванията му бяха големи: злато, сребро, платина, други ценни метали или произведения на изкуството. И оръжията не бяха лоша стока, в най-лошия случай се надяваше да намери резервни части, машини, храна или поне някакви полезни вещи. Колкото повече се приближаваха, толкова по-нетърпелив ставаше. Минутите и километрите минаваха дразнещо бавно, според монтирания в камиона GPS оставаха още около двеста метра. Вече не можеше да си намери място от нетърпение. Знаеше, че и Алекс се вълнува, но не колкото него. Ако имаха късмет, можеха да дръпнат много напред с материала. Непрекъснато гледаше GPS-а и проклинаше, че толкова бавно се влачат. Искаше му се да заповяда на шофьорите да увеличат скоростта, но това щеше да си е чисто безумие с тоя скапан път и пропастта отстрани. Наложи си да се успокои. Оставаше още малко. Алекс също изгаряше от нетърпение, следеше на ръчния си GPS как колоната изминава и последните метри до точните координати, посочени в картата. Спирачките изсвистяха и камионът рязко спря.