Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (4)

Канибалите

Някаква миризма се носеше във въздуха и той знаеше, че обонянието му не го лъжеше. Миришеше на пърлено месо — тази миризма имаше специфичен мирис, който караше устата на човек да се изпълни със слюнка и едновременно да му се повдигне. Алекс се ослуша и след като не чу нищо, се остави на обонянието да го води.

Осъзнаваше, че постъпва глупаво и това нямаше да го доведе до нищо добро, но любопитството му надделя. Това бе черта от характера, която много пъти бе проклинал заради кашите, в които бе попадал заради нея. Неслучайно имаше народна мъдрост: „Любопитството уби котката“. Но това нямаше да го спре — познаваше се прекалено добре. Започна да се промъква тихо напред, като се ориентираше по миризмата и спираше на всеки 5–10 метра, за да се ослуша. Бе стиснал здраво с дясната си ръка ТТ-43, а с дланта на лявата поддържаше ръкохватката отдолу. Двоумеше се дали да не включи лазерния мерник и на какъв режим, но за момента реши да изчака. Докато се промъкваше между това, което бе останало от различните МПС-та — рейсове, леки коли и камиони, забеляза леките оранжеви отблясъци, които идваха от една сграда на 50 метра от него. Веднага приклекна и започна да се оглежда на всички посоки. Не забеляза нищо и се подвоуми дали да продължи. Направо си миришеше на проблеми и очакваше всеки момент ситуацията да се измени от кофти в лайняна.

Прецени, че най-добре може да види какво става в сградата срещу него, ако влезе в панелката зад него и реши да се качи на един от горните етажи, за да наблюдава по-добре, а и при едни огневи контакт това даваше предимство. Стигна до 3-ия етаж, но оттам нямаше видимост — това го принуди да се качи на петия — последен етаж. Междувременно докато се промъкваше по етажите, хвърляше по един поглед за нещо ценно, но навсякъде апартаментите го посрещаха с избушени врати, прогнили мебели и изпотрошени стъкла на прозорците. На петия етаж намери една квартира с пропаднал таван, но с добра гледка към сградата срещу него. Позицията беше добра за наблюдение и за бой, но за отстъпление нещата изглеждаха кофти. Перспективата да му отрежат пътя за бягство определено не радваше Алекс, но беше стигнал прекалено далече, за да се връща. Приближи се, клекна до прозореца и леко надзърна. Сградата срещу него, която имаше квадратна форма с вътрешен двор, в по-голямата си част се беше срутила, оформяйки нещо като амфитеатър, външните стени, на който стърчаха до втория етаж. На дъното на амфитеатъра бе и обектът на неговото любопитство. Три фигури, облечени в дрипи, се суетяха около огън, в който хвърляха остатъци от дървени мебели. Едната от фигурите ръмжеше нещо на другите две, докато чупеше остатъците от мебелировката на по-дребни парчета. Алекс хвърли оценяваш поглед и след като прецени, че няма опасност да го засекат, остави пистолета до себе си на едно прогнило нощно шкафче и извади бинокъла си. Включи го и се опита да разгледа по-внимателно какво ставаше долу. В първия момент не осъзна какво точно вижда — имаше набучено на шиш месо, което една от дрипавите фигури въртеше. Алекс определено се изненада — котки или кучета по принцип почти не бяха останали, освен като играчки и домашни любимци на богаташите. Прасета имаше, но те се отглеждаха в свинеферми, а свинеферми на такава дистанция, от която и да е държавна свинеферма в Източна Крайна просто бе нереално да има. Докато гледаше месото, което се въртеше на шиша, и долавяше отвратително сладникавата миризма, която се носеше наоколо и изпълваше въздуха, внезапно му прилоша.

В първия момент му се прииска да повърне всичко, което бе ял през целия ден от закуската до обяда — едвам сдържа конвулсиите на повръщането. След което го налегна чувство на отвращение, примесено със страх и омраза. Канибали! Месото, което се печеше, бе човешко. Беше чувал за канибалите, но обикновено това бяха мутанти, докато тези пред него бяха хора, доколкото можеше да съди по вида им. Миг по-късно омразата беше надделяла в него — на мястото на къса месо можеше да се окаже и той, при миг невнимание, или някой негов познат, или приятел. Разгледа купчината дрипи отстрани на огъня и видя, че това са окървавени дрехи. Огледа още веднъж картината на това, което се откриваше пред очите му, след което пъхна ръка под наметалото си и от един страничен джоб на комбинезона си извади продълговат цилиндър с дължина от 20 см. За тази джаджа можеше да си изпроси арест или направо разстрел за отрицателно време. Без да има съд и присъда, в някой от големите градове, затова много внимаваше, като я носеше. Огнестрелното оръжие също бе забранено, но полицията си затваряше очите. Ако си плащаш и не им се мяркаш пред очите, поне така бе в четвъртия и третия пръстен на столицата. Във втория, и най-вече в първия пръстен, щяха да ти теглят куршума като опасен престъпник или терорист. Въпреки че големите апаши и бандюги спокойно можеха да се разхождат в четвъртия пръстен, демонстрирайки открито оръжие като един вид статус и обществено положение. Но за неговата джаджа, която всъщност бе заглушител за пистолет, стреляха на месо. Беше го купил от една нелегална оръжейна работилница и се изръси доста за него — 700 кредита, но си заслужаваше кредитите. Особено при ситуация като сегашната, нави заглушителя на ТТ-43, след което премести лоста на единичен. Замисли се за момент и откачи от колана кобура, монтира го като приклад и избра режима на подцевния лазер да е червена точка. Направи бързо три вдишвания и издишвания, насочи пистолета към първата си мишена. Червената точка проблесна за момент на главата на човека и миг по-късно черепът му се пръсна, заливайки двамата му съседи с кръв и мозък. Алекс бързо премести мерника върху главата на втората отрепка и пак натисна спусъка. Отново се разлетяха парчета кости и мозък.

Докато се прицелваше в третата фигура, последния оцелял людоед се хвърли настрана и вдигна заплашително метално копие, направено от ръждива арматура с дебелината на палец. Канибалът диво се оглеждаше във всички посоки, защото не можеше да определи откъде идва опасността. Орлов натисна бързо три пъти спусъка, псувайки мръсно, защото не можеше да се прицели добре в движещата се фигура. Първият куршум пропусна, вторият извади искри при удара в асфалта — до крака на канибала и чак третият го улучи в гърдите, завъртя го и фигурата рухна в огъня. За момент Алекс се зачуди дали да не пусне един контролен в главата на канибала, но съобрази, че няма смисъл — никой не би устоял на болката от това, да се пече жив на бавен огън. А около огнището нямаше никакво движение. След като остави до себе си пистолета, Алекс отново вдигна бинокъла и сканира терена. Почака още половин — три четвърти час и реши, че е достатъчно безопасно да провери резултата от работата си.

Не беше много умно от негова страна да го прави, но имаше нещо, което го привличаше, и това бе плячката. Щом човекоядците убиваха хора, значи прибираха и вещите им, а сред тези вещи може да има и някои ценни неща. С тази мисъл се спусна надолу по стълбището, излезе на улицата, още веднъж се огледа и притича към входа на срещуположната сграда. Влезе вътре, като се стараеше да се движи възможно най-безшумно и плавно, движеше дулото на пистолета от ляво на дясно, огледа се и не забеляза нищо подозрително. Приближи се към огъня — трите трупа не бяха мръднали и на сантиметър. Огънят бе позагаснал заради трупа, който бе паднал в него, но все още имаше достатъчно светлина. Алекс бързо претърси труповете и с разочарование установи, че в тях нямаше нищо интересно. Приближи се към кървавата купчина дрехи, намери раница и започна да разглежда съдържанието й — манерка, разпечатка на карта, електронен компас, доста евтин при това, произведен в източните жълти зони. Полупразен комплект за бърза помощ, раздрънкан гайгер и самострел с няколко стрели. Нищо чудно, че бедният човек бе свършил като храна на човекоядците. С толкова бедно снаряжение си беше чисто самоубийство да тръгнеш в поход — човек трябва да е луд или самоубиец, за да го направи.

В следващия момент чувството за опасност зави неистово в Алекс. Усещаше, че нечий изпълнен с омраза поглед го наблюдава. Хвърли се настрани като едновременно завъртваше пистолета си, за да посрещне опасността. Но бе закъснял — силен удар изби пистолета от ръката му, след което върху него се стовари тъмна маса. По-скоро инстинктивно, Алекс успя да парира удара с нож и да хване противника си за китката. Ножът мина опасно близо до шията му. Ръмжейки, животно подобният противник полагаше всички усилия да го довърши, налягайки с цяло тяло върху ножа. За момента Алекс съумяваше да удържа с двете си ръце китките на противника, пречейки на трагичния развой на събитието, но нямаше да е за дълго. В следващия момент тялото му само почна да действа: Нанесе рязък, подъл и непочтен удар с коляно под пояса, при което канибалът замуча и отслаби натиска. Алекс рязко го дръпна към себе си, насочвайки ножа встрани от лицето си. С глух звук нащърбеното острие на ножа се заби в земята. Тогава Алекс с всичката си сила бръкна с два от пръстите на дланта си в очите на канибала. Който изпусна ножа и виейки, се хвана за лицето с кървящи очни орбити. Алекс плъзна ръка по десния си крак под коляното, където към ботуша му бе прикачен НР-63 (нож разузнавателен, образец 1963 г.) и затискайки с лявата ръка устата на канибала, с дясната му преряза гърлото. Тялото на канибала за момент се изви като дъга, след което омекна… Алекс избърса бързо ножа в дрипите на отрепката, вдигна пистолета от земята, хвана трупа и го изтегли към една издатина, на която го опря. Скри се зад него и насочи пистолета към предполагаемата посока, откъдето можеше да се очаква ново нападение. Остана така заслушан в тишината, която го обгръщаше. Случката го беше разтърсила и му причини лек шок. Бе извадил късмет и то голям. Дължеше голяма благодарност на покойния си дядо, който го беше обучавал в ръкопашен и ножен бой, за да се спасява от училищните побойници. Дядо му, и бог да го прости, му бе подарил бойния нож НР-63. Дядото, някога, по времето на третата световна война, бе служил в диверсионните подразделения на СпецНаз и се бе погрижил внука му да знае как да се защитава. Това бе спасило живота му.

Но още не можеше да разбере откъде бе изскочил канибалът, беше държал единствения вход под око, огледа се внимателно и забеляза леко стърчаща стена. Огледа се още веднъж и бавно, по дъга, започна да се приближава. Както и очакваше — зад стената се показа отворът на тъмен вход — оттам се носеше миризма на разложение и гниене. Алекс предпазливо пристъпи и включи фенера, който носеше от дясната страна на гърдите си. Светлината проряза мрака и освети пролома, който водеше надолу под земята — наличието на стъпала налагаше извода, че това най-вероятно е мазето на сградата. Алекс за пореден път се замисли доколко е разумно да продължава, но възможността заграбеното от убитите от канибалите хора да се намира долу, го подтикна да продължи с повишено внимание. Скоро стълбите свършиха и се оказа в дълго и тясно прохладно помещение, което в по-голямата си част бе затрупано от срутилата се етажна плоча. По пода имаше разхвърляни парцали и купища консерви. След като се порови малко в купчината боклуци, стигна до извода, че канибалите, най-вероятно, са разменяли награбеното от жертвите си в замяна на храна. Купищата консерви подкрепяха този извод. Алекс се изправи и освети помещението още един път, като нещо в ъгъла на мазето привлече вниманието му. Приближи се и за втори път този ден му се поиска да повърне закуската. Имаше дупка в пода. Която, както изглежда, канибалите използваха за склад за храна: имаше отрязани глави, ръце, крака и няколко парчета месо, които не можеше и не искаше да идентифицира.

В следващия момент се усети, че тича по стълбището нагоре към сумрачната светлина и що-годе чистия въздух. След като излезе, успя да върне контрола над себе си. За този ден два пъти вече бе изгубил контрол над ситуацията, което бе тревожно и бе сигнал, че трябва да направи нещо по въпроса. Както повечето търсачи, Алекс беше в полезна степен суеверен и това, как му бе тръгнал денят, не предвещаваше добър развой на събитията. Затова реши да не предизвиква съдбата и да не тършува в няколкото сгради, които бе набелязал по пътя към центъра, а директно да отиде в градската библиотека, която ползваше за база от време на време, когато претърсваше центъра на града. Отне му два часа, за да стигне до там. Забави го това, че често, на равни интервали спираше и се притаяваше сред развалините, за да провери дали някой не го преследва. След като се убеди, че няма потеря, спря и използва бинокъла си, за да огледа внимателно площада и детския парк, които се намираха пред библиотеката. Не откри нищо обезпокоително и след като ги пресече влезе в библиотеката. Той, както и иманярите, които вече бяха тършували преди него, бяха обрали сградата до шушка.

Първият път, когато бе изследвал библиотеката, бе намерил няколко книги в що-годе запазено състояние, за които бе получил добри кредити от един антиквар във втория пояс на столицата. Но след това, колкото и да ровеше из стаи и коридори на запустялата сграда, не намираше нищо интересно, освен разпадащи се при първия допир книги и прогнила мебелировка.

Беше оборудвал базата си в мазето на сградата. Навремето бе открил входа му случайно, след като бе пропаднал в една дупка на първия етаж. Самото мазе беше в по-голямата си част затрупано и пълно с боклуци, но имаше една относително голяма стая, която беше в добро състояние. В нея и Алекс оборудва своята база. Беше домъкнал част от мебелите на директорския кабинет: масичка, стол, разтегаемо канапе с доста разхлабен пружинен механизъм (изглежда директорът е обичал да си почива и да спи сам или в компанията на секретарката си). На тавана бе сложил няколко доста икономични светоглобуса с прилежащите акумулаторни блокове, произведени в японската синя зона^[1]. Заслужаваха си парите, които бе дал за тях. Рядко му се налагаше да сменя акумулаторите, освен това ги бе свързал с компактни слънчеви панели, монтирани на покрива. За да не бият на очи, ги бе боядисал в мръсно сив цвят, а за проводници до подземието беше използвал старата електрическа мрежа на сградата. Освен това бе инсталирал и малка компактна сателитна чиния за холовизия и Worldnet. Сателитната чиния беше замаскирана под формата на капандура и бе свързана към холовизор с компютърна приставка. Благодарение на това беше информиран за събитията по света и в региона дори когато мародерстваше.

В ъгъла имаше бидони с вода, хладилник и комбинирана печка с нагревателни плочи и микровълнова фурна — като другите вещи и тя беше от един негов поход. Беше я намерил в едно общежитие в относително добро състояние и реши да я запази за себе си, донесе я в базата, направи лек ремонт: смени две релета и оттогава вече можеше да си позволи топла сготвена храна, а не само на сухари и термо консерви. До нея на няколко лавици беше наредил различни хранителни припаси — основно заготовки и концентрати. Реши, че за днес му стигат вълненията и е по-добре да си почине и да си сготви нещо, например макарони с доматен сос и свинско — една от най-бързо ставащите манджи, а и бе от любимите на Алекс. Включи печката, взе тенджера, сила макароните, заля ги с вода и добави месо от консерва. След като остави сместа да ври, отиде и взе бира от хладилника, направи си заметка, че трябва следващия път да донесе един или два стека с бира, защото свършваше.

Седна на креслото, пусна холовизора на новинарския канал и се замисли какво ще прави от тук нататък. По новините в раздела за времето съобщиха, че в близките един-два дена се очаква голяма йонна буря, която ще обхване обширни територии от порядъка на неколкостотин квадратни километра. Вероятността прогнозата да е вярна беше от порядъка на 87%. И друг път се беше случвало метеоролозите да грешат. Йонните бури бяха доста непредвидими — можеха да траят както 30 минути, така и няколко дни или седмици. Свери това, което казаха по новините, с информацията от GPS, и след като получи и оттам потвърждение, се замисли. Една от причините да избере националната библиотека за убежище беше, че самата сграда беше доста солидна, освен това се намираше на няколко метра под земята, под солидни каменни основи.

Беше прекарал три бури тука, наистина бяха от 2 и 3 степен по скала на Свенсон-Гуденхайм, а предполагаемата буря щеше да е 5 степен, което вдъхваше определени опасения. В края на краищата нямаше избор. За да се добре до трициклета си, щяха да му трябват поне осем-девет часа в най-добрия случай. Това значеше да пътува през нощта, а за да пътуваш през нощта, или трябва да си луд, или отчаян. Вероятността човек да се натресе в някой тибериумен кристал или тибериумно поле рязко се повишаваше през нощта. А ако използва фарове, винаги може да се привлече нежелано внимание. А и да посрещне бурята под открито небе определено не беше вариант. Оставаше да се надява, че бурята ще промени посоката си и подмине града или ще е по-слаба и с по-малък обхват. Друг избор нямаше. Реши, че утрото е по-мъдро от вечерта и след вечеря директно ляга да спи.

На другия ден стана късно към обяд, отпочинал и в по-ведро настроение. Съчета закуската с обяда, докато съставяше план за деня. Реши, че след вчерашната случка и прогнозата за предполагаема буря е по-добре да не се появява в града ден-два и да изчака да затихнат нещата. Ако отрепките, които бе убил, бяха част от по-голяма банда, можеше да си има проблеми, а такива не му трябваха — да го преследва цяло племе канибали. Качи се на покрива на библиотеката и просканира околностите, но не забеляза нищо обезпокоително. След като си губеше времето, така и така, по-добре беше да си опита късмета и пак да претърси библиотеката за нещо полезно. Можеше и да намери някоя запазена книга, ако прояви по-голямо усърдие в ровенето из прашните рафтове и лавици. Почна търсенето си от третия етаж — целият четвърти беше основателно затрупан от падналия покрив. В първите няколко стаи не намери нищо интересно — само прах и боклуци, в крайната стая на етажа откри нещо интересно.

И друг път беше претърсвал стаята, но досега не го бе забелязал. Една от стените цялата беше заета от плътно наредени шкафове: повечето от тях бяха избушени и с изпочупени лавици, но се опираха един на друг и това им пречеше да паднат. На един от тях обаче горните рафтове се бяха счупили от действието на времето или под напорите на някоя буря и по този начин откриваха нещо, което приличаше на каса на врата. Алекс бе доста изненадан, знаеше, че в коридора от дясната страна това бе последната врата. И нямаше други стаи. Затова излезе от стаята и погледна по протежение на коридора, който свършваше с разбит прозорец. След това отново влезе в стаята и на око прецени размерите. Определено имаше нещо — коридорът беше по-дълъг отколкото стаята, а това навеждаше на мисълта, че има още едно или повече помещения — скрити помещения. Вече с нескрито любопитство Алекс се приближи към прогнилия шкаф и почна да го дърпа. Не му трябваха много усилия и след миг шкафът с протяжно скърцане се разпадна на парчета.

Алекс разчисти останките, след което се зае с това, което се беше крило толкова време зад него. Вратата изглеждаше масивна, но времето не бе пожалило и нея. След няколко опита да я отвори (бравата се оказа заключена), той прибягна до не толкова елегантни, но действени методи — с два-три ритника изби вратата от пантите и влезе в помещението зад нея. То не беше кой знае колко голямо, но и лавиците, и в шкафовете, както и масите за читатели бяха изработени от много по-качествени материали. Дървото беше масивно: дъб с някога бляскава лакировка, която се люспеше на широки линии в момента. Столовете бяха с изсветляла пурпурна тапицерия, а на масите имаше масивни месингови настолни лампи. От лекия ветрец, който духаше през счупените прозорци, прокъсаните тежки завеси от драперия се полюляваха. Във въздуха се носеше мирис на прах и застояло. Разликата между тази стая и останалата част от библиотеката беше очевидна — мебелировката, която Алекс бе виждал досега беше от евтин талашит, а вместо завеси имаше щори. Дори мебелите, които беше донесъл от кабинета на директора, не бяха сравними с тези, които бяха в стаята. Алекс усети как го обзема любопитство и с нетърпение започна да преравя рафтовете и шкафовете — това, което беше започнало като обещаващо начало, започна да се превръща в досада и накрая в яд. Накрая от досада Алекс се изплю на пода и злобно огледа помещението.

Книгите, които намираше, се разпадаха в ръцете му. Времето беше взело своя дан и тук, както и в останалата част от библиотеката: докато книгите се разпадаха в ръцете му, можеше да прочете отделни думи, заглавията или авторите им „Тезиси“ на Ленин, Маркс и Енгелс „Капиталът“, „Световен пролетариат“, „обединението прави“… Той погледна с тъга ръцете си, в които се разпадаха не остатъците от книгите, а изтичаха кредитите, които можеше да вземе за тях.

Вече се обръщаше да си тръгне, когато ярък блясък привлече погледа му към една от лавиците на най-долния ред. Протегна ръка и извади една книга. Останалите книги, които я притискаха, започнаха да се разпадат, но тази остана цяла. Алекс с интерес започна да я разглежда. Книгата беше масивна, с доста дебела кожена подвързия, вече избеляла от времето, с четири метални позлатени ръбове и метални кантове по цялата дължина и ширина на книгата. В горния й край беше името на автора И. С. Калинин, а под него с големи позлатени релефни букви беше заглавието „ИСТОРИЯ НА Съюза на съветските социалистически републики 1918–1970 г.“ Вътре листовете от хромова хартия бяха леко пожълтели, вземайки под внимание възрастта на книгата, си беше цяло чудо, че е оцеляла. Самата книга беше луксозно издание с ограничен тираж от 70 екземпляра: такава беше отметката в брой на печатни издания. Алекс прецени, че изданията най-вероятно са били използвани за подарък на видни партийни дейци от управляващата комунистическа върхушка. Лека усмивка се плъзна по лицето му за първи път от няколко дни: извади късмет, истински късмет — уникална книга с малък тираж в отлично състояние е мечтата на колекционера. За нея можеше да получи стотици, ако не и хиляди кредити, а кой знае, може и десетки хиляди. Във времето на компютърните носители, холовизията, нета и т.н., при рязкото намаляване на дърветата по света и липсата на печатници за книги една такава книга би могла да му донесе цяло състояние. Дори не смееше да мечтае и за емигрантска карта за някоя от европейските зелени зони.

Крайно доволен от находката си, Алекс претърси основно цялото помещение, но повече не намери нищо интересно. И това развали доброто му настроение от находката. След като приключи с претърсването, реши, че няма да е зле да почете малко история — в края на краищата рядко имаше възможността да прочете нещо, напечатано на хартия, в толкова луксозен формат. Придърпа един стол, който му се стори по-здрав и надежден — извади CD плейъра и си пусна тихо лек технотраш. Кръстоса двата си крака върху масата за четене и се захвана да се образова.