Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (38)

Астрахан

Привечер колоната от джипове и камиони приближи град Астрахан. През бойниците в каросерията на камиона Инженера виждаше обширните полета от зелен тибериум, който обграждаха Астрахан от всички страни и вече бяха погълнали повече от половината град, а останалата част тънеше в разруха. Това бе родният град на Серегатов, градът, където се бе родил и отрасъл. Като малък бе живял с родителите си тук, бе се разхождал по чистите, потънали в зеленина улици. Беше се къпал заедно с другите малчугани във Волга и бе ловил риба от кейовете на града. Спомените го връщаха в един прекрасен град, в който бяха живели над половин милион човека от всякакъв етнос заедно и в разбирателство. Сред приятелите си от детските години имаше татари, казахи, арменци, азербайджанци и всички живееха весело и задружно. А сега с очите си виждаше в какво превръща тибериумът света и родния му град. Докато гледаше картината на опустошението, в гърдите си усещаше тъпата болка от загубата на нещо скъпо на сърцето и душата му. Постара се да потисне болката дълбоко в себе си. Градът бе напълно мъртъв, обезлюден и напуснат от всички. След втората тибериумна война от 2030 година тибериумните полета се разраснаха неимоверно от всички страни и все повече хора започнаха да бягат от Астрахан. Намаляващото водно равнище на Волга и оттеглянето на морските води на Каспийско море още повече влошиха положението. Питейната вода все по-често бе заразена с тибериумна отрова, а основните отрасли, които прехранваха града — риболовният, корабостроителният и транспортът на нефтопродукти просто умряха. Изправени пред екологична катастрофа от небивал мащаб, както и пред заплахата от гладна смърт, хората просто събраха личните си вещи и побягнаха. За няколко години Астрахан се превърна в призрачен град. Гледката на проядените от зелени кристали сгради не действаше благоприятно на психиката. Вятърът вдигаше прах по безлюдните улици, а конвоят често сменяше посоката, заобикаляйки срутените сгради, които препречваха пътя. Бибипкането на електронния планшет откъсна Серегатов от мрачните мисли, според електронната GPS карта скоро щяха да свършат разрушените крайни квартали, стигайки най-малко засегнатия от тибериум район на Старокучергановка. Оттам щяха да минат по улица „Заводская“, за да достигнат речните доковете на Волга. Конвоят спря в полуразрушения двор на корабостроителния завод, където някога се строяха шлепове и баржи. Цеховете бяха с продънени покриви и счупени прозорци, а подовете бяха задръстени със строителни отпадъци, ръждясали машини, стругове и обсипани с разбито стъкло. Машините на конвоя заеха отбранителна кръгова позиция и хората на Михаил напълно професионално минираха подстъпите към заводския двор. Разположиха и сеизмични топлинни и лазерни сензори на системата за ранно предупреждение „Арена-2000“. Чак след като свършиха с изграждането на отбранителния периметър, хората си позволиха да се отпуснат. Алекс бе последният скаут, който се прибра в лагера. Последните слънчеви лъчи изчезваха и се появяваха първите звезди на небосклона. Останалите членове на експедицията вече се бяха наместили около инсталирали топлонагревателни елементи, имитиращи лагерен огън. С изчезването на слънцето веднага ставаше хладно и всеки искаше да се намести удобно и по-близо до електрическите радиатори. Алекс уморено свали екипировката от себе си и се огледа. Повечето хора вече се бяха настанили и вечеряха със самоподгряващите се консерви. Единствено Инженера стоеше настрана и на мъждивата светлина на походен фенер почистваше и смазваше частите на една импулсна пушка М-16. Това, което направи впечатление на Алекс, бе, че Инженера почистваше оръжието, преди още да е свали шлема и бронята или да е вечерял. Имаше нещо в Инженера, което смущаваше Алекс, но той не можеше да разбере какво е. Потърси с поглед Миша и го забеляза, седнал встрани от останалите, подпрял гръб върху гумата на един от камионите.

Орлов остави оръжието, раницата и манерката в багажника на квадроцикъла и след като взе две консерви, се насочи към приятеля си. Докато приближаваше, забеляза, че Миша е включил личния си комуникатор, внимателно гледа нещо на екрана.

— Здрасти, Миша, гладен ли си? Нося ти нещо — настани се до приятеля си и кимна към портативния комуникатор. — Какво става по света и у нас?

— Здрасти, Алекс. Охо, носиш нещо за хапване, благодаря! Сядай, сега ще ти направя място.

И след като Алекс се настани, включи комуникатора на холограмен режим. Пред двамата се появи малка холограма на водещата на сателитния канал NSB — Анита Уотсън.

— Ама има яки бомби, а Алекс? — и Миша се разсмя.

— Непоправим, си Миша, само чукането ти е в главата! По-добре разкажи накратко за какво става въпрос и кимна към холограмата на водещата.

Михаил веднага стана сериозен и започна да разказва. Алекс го слушаше, като от време на време хвърляше по един поглед на холограмата и новините, които показваха.

— Накратко, нещата се закучват. В момента ГДИ „прочистват“, както те се изразяват, от територията на Източна Крайна и близките жълти зони от всички бунтовници и терористични елементи. Всеки, който не пътува по официалните маршрути, подлежи на проверка и при установени нередности бива задържан или санкциониран. Това официално, а неофициално, шибаните западни изроди взривяват и трепят всеки, когото видят извън градовете и основните пътища.

— А братството на НОД? Нали основната цел на ГДИ са НОД?

— Не им бери грижата на НОД — и Михаил ядно се изплю. — Ръководството им не са глупаци и още в началото на санитарната операция евакуираха бойците си в подземните бункери и стелт базите. Да му мислим ние, сега ние сме на топа на устата. Основно го отнасят братята контрабандисти и всякакъв род бандитските шайки. Знаеш какъв е девизът на ГДИ — Първо стреляй, после питай.

— Е, предполагам, че ГДИ ще трябва да покажат някакви доказателства за тяхната „убедителна“ победа над НОД?

— Е, хеее, братче, говорим за ГДИ, най-голямата пропагандистка машина в света. Те всеки божи ден промиват чрез зомбовизорите мозъците на милиардите хора в сините и жълтите зони. За тях да превърнат черното в бяло, бялото в черно е все едно да се изсекнат или да щракнат с пръсти!

— Е, да, тук не мога да споря с тебе. Все пак аз нямам нито време, нито желание, да гледам холовизия, когато съм в рейд. Единственото, което ме интересува, е прогнозата за времето и евентуално новините. Нищо друго.

— Е, все пак, тази хубавица показа няколко холорепортажа за това колко добра работа вършат космодесантчиците на ГДИ — Михаил кимна към холограмата на репортерката. — Имаше стрелба, експлозии, мъртви нодовци и взривени танкове и т.н. Освен това излъчиха по новините как всички заловени контрабандисти и бандити, или поне оцелелите, биват предавани на местната власт. И в най-добрите традиции на холофилмите злосторниците получават напълно заслужено тежко наказание — каторга или доживотна присъда.

— Предполагам, че убитите невинни и допуснатите косвени жертви никъде не се споменават по информационните канали?

— Е, хеее, естествено, че не! Имиджът на ГДИ пред народните маси трябва да е бял и неопетнен като някоя девица от католически пансион. Му-ха-ха-а-а!

— Добре, че се отдалечихме от Капитолия, иначе щяхме да берем големи ядове.

— Ако под ядове разбираш някоя управляема ракета клас „въздух-земя“ съм напълно съгласен с теб.

— Измъкнахме се от кашата, която забъркаха НОД и ГДИ. Да се надяваме, че ще ни се разминат близки срещи с тях.

Орлов отпусна уморено гръб върху гумата на камиона и се замисли. В това време Михаил премлясна шумно и се облиза, докато подгряваше местната консерва.

— Какво става, Алекс, няма ли да нападаш кльопачката?

— Има нещо, за което искам да поговорим, Миша. Сериозно е…

— Давай, не съм толкова тъп. Мога да ям и да те слушам, т.е. да правя две неща едновременно — ухили се Михаил. — Хапвай и ти, на празен стомах разговор не върви.

— Смешно ти е на тебе! Безпокои ме Инженера и неговото поведение.

— И по-точно?

— Не знам! Има нещо странно в него! Нещо, което не разбирам! Преди малко го видях да почиства една М-16, докато всички останали бяха разхвърляли екипировката и вечеряха, той в пълно бойно снаряжение почистваше оръжието. Поговорих и с хората, с които е бил заедно в боя. Според тях, от всички той е действал най-хладнокръвно. Не се паникьосал, нито се е сврял в ъгъла на камиона, както направи това нищожество Плъха. И най-спокойно е разстрелял няколко мутанти.

— Е и, какво лошо има в това? Дядката има железни нерви и аз бих искал да съм такова кораво копеле на неговите годинки.

— Не знам, Миша, мътен тип ми е Инженера. Той е компютърджия, а такива при първия изстрел се свират под масата и мишкуват като Плъха.

— Е, може нашият Старец да е изключение, може да е героичен компютърджия, хе-хе-хе.

— Доста се съмнявам в това, по-скоро прилича на човек, който е служил в армията и има отлична военна подготовка.

— Нямам спомен баща ми да е разказвал Серегатов някога да е служил в армията — замисли се Михаил и се почеса зад ухото. — От края на седемдесетте години на миналия век армията е професионална, а не наборна. Заради ограниченията, наложени след Третата световна война, числеността й винаги е била строго ограничена както откъм личен състав, така и откъм техника. Армията ни винаги е била по-скоро усилена полиция или национална гвардия, отколкото истинска войска. Няма как Серегатов да е служил в армията и това да не се е разбрало досега.

— Не знам, Миша, „има нещо гнило в Дания“. Прекалено професионално се оправя с оръжията, а и предложението да бронираме машините и да монтираме картечни куполи? Негова идея бе да носим армейска екипировка и да нарисуваме герба на Източна Крайна върху машините. Това не са идеи на обикновен цивилен!

Михаил потупа по рамото приятеля си и се опита да го успокои.

— Добре, обещавам, че ще го държа под око. Не може нищо да направи, сам е сред моите хора.

— Надявам се, защото може да имаме големи проблеми. Надявам, се електронния ключ, който ти дадох, да е на сигурно място?

— Нося го винаги с мене — и Михаил се потупа по гърдите. — Окачен е като медальон на врата ми. А ти къде държиш картите?

— На същото място, държа ги във вътрешния джоб на гащеризона.

— Добре, братче, поговорихме, хапнахме, а сега е време да спим. Утре ни чака тежък преход.

— Лека нощ, Миша.

— Лека, Алекс.

Алекс се изправи и тръгна към камиона, в който бе разпределен да спи. Чувстваше се скапан от изпълнения със събития ден. Михаил известно време наблюдаваше отдалечаващия се Алекс, след което отново се съсредоточи върху показваните по комуникатора холоновини.