Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 24 гласа)

Информация

Форматиране и допълнителна корекция
zelenkroki (2016)

Издание:

Автор: Валери Андровски

Заглавие: Изгревът на Червената звезда

Издание: първо

Издател: „Зов комерс“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Изток-Запад“

Редактор: Емануил Костов

Художник: Милен Димитров

ISBN: 978-954-8772-37-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/629

История

  1. — Добавяне

Всичко е било напразно!

Бяха стигнали. След прекараните часовете наред в спарените купетата и каросериите на камионите, при това натъпкани като в консерва, всички бандити искаха да излязат да подишат чист въздух или просто да се поразтъпчат. Всички слязоха от машините. Някои вече палеха цигари, докато другите просто се наслаждаваха на чистия планински въздух. Единствено Алекс и Михаил бяха наистина развълнувани, защото знаеха, че са стигнали до координатите, посочени в картата. Още преди камионът да е спрял съвсем, Алекс вече бе на рампата и изскочи пръв навън. Подмина с ускорена крачка спрелите машини и суетящите се около тях хора. Видя Михаил, който оглеждаше внимателно заобикалящия ги терен. Лицето му изразяваше смесица от различни чувства, изненада, раздразнение и все по-силен гняв. Забеляза приближаващия се Алекс и ядно му махна да побърза, обърна се и продължи по разбития път, отдалечавайки се от спрелите машини.

Изчака Алекс да се приближи плътно и заговори, опитвайки се да се сдържи да не псува като каруцар. Лицето му бе на червени петна, а мускулите на ръцете и гръдният му кош му се издуваха под паравоенната куртка.

— Мамицата му, Алекс! Тука няма нищо! Нищо! Само скали! — изригна Миша и ядно изрита монолитната гранитна стена, в която бе издълбан пътят. — Преебахме се! Картата е напълно фалшива, а ние като някакви тъпи льольовци се вързахме! Повярвахме, че ей така, имаме карта и ще намерим съкровище, че то чака само нас! Колко пъти досега бяхме на косъм от това, да хвърлим топа — и за какво?! Минахме през какви ли не лайна, за да стигнем до тук и какво получаваме?! Един голям хуй! Набихме купища пари, почти двеста хиляди кредита и питам, за какво! За това! — Михаил вдигна масивен скален къс с големината на футболна топка и го метна ядно в реката. А трябва и да се върнем по същия път!

Алекс отдавна не бе виждал Михаил толкова яростен и се зачуди дали е добра идея да приближава приятеля си, докато е в това състояние. Алекс също се бе огледал наоколо и това, което видя, не му хареса. Същата картина както по целия път дотук. Дефиле, обградено от скалисти хълмове и чукари. Път, сгушен между отвесни скали от едната страна и пропаст на дъното, на която течеше буйна река. Нямаше постройки, нямаше сгради, нямаше нищо! Или поне нищо, което да подсказваше, че наоколо има склад на държавен резерв, пълен със стратегически суровини и материали. Опита се да обуздае приятеля си.

— Успокой се, хората ти ни гледат. Няма нужда да разиграваш драми! Още нищо не е сигурно, не сме огледали наоколо!

— Наоколо?! Ти виждаш ли нещо, което можем да огледаме наоколо! — и описа кръг с ръка, сочейки околните баири.

— Стига, Миша! Стегни се! Ти какво очакваше, че ще е толкова лесно да го намерим ли? Това е склад от времето на Съветския съюз, мислиш ли, че ще е толкова лесно да го намерим! Естествено е да са се погрижили да го замаскират! Това не ти е мотел или закусвалня, било е обект от държавно значение. А на такива едва ли слагат табели с указание за ентусиаст иманярите: „Складът със съкровището се намира един километър след отбивката вляво, предлагаме и студена бира с чудесни свински ребърца“. Продължавам да вярвам, че картата е оригинална, Яков Евреина едва ли щеше да я желае толкова много, ако не бе автентична и истинска.

— Просто няма какво да претърсваме, Алекс. Стига си се самозалъгвал! Отвори си очите, тука няма нищо!

Изнервеният Алекс започна да спори с приятеля си:

— Миша, цял живот съм се борил и никога не съм се предавал! При търсачите няма средно положение: или побеждаваш, или умираш. И днес няма да е денят, в който ще се предам! Знаеш, че дълги години съм бил търсач и ти казвам, целия ми опит, цялата ми интуицията ми подсказва, че сме близо, много близо! Обикновено така става, всичко е под носа ни, но просто не го виждаме!

— Добре, тогава къде е? Давай, намери го! Използвай прословутите си инстинкти! Алекс замислено преместваше поглед от скалата, на реката, на заобикалящите ги гранитни хълмове. Не знаеше къде е входът за съоръжението, но шестото чувство му подсказваше, че са в близост до целта. Изведнъж го осени.

— А защо да не викнем Инженера? Той знаеше за електроните ключове на хранилищата. Знае и доста други неща, може би ще знае и нещо за това, как са замаскирани входовете на складовете.

— Хммм, за това не се бях сетил — промърмори поуспокоеният Михаил и изкрещя с пълно гърло: — Еииий, намерете Стареца и го извикайте да дойде при мене!

След няколко минути видяха Инженера да се приближава спокойно към тях. В едната си ръка държеше малко метално куфарче със секретни ключалки.

Алекс бе любопитен какво има в куфарчето, но направи знак на Миша, че той ще говори.

— Здравейте, Павел Сергеевич. Извинете ни, че толкова припряно ви извикахме, но искаме да се консултираме с Вас?

— Затова и ме наехте, господин Орлов. С какво мога да ви бъда полезен?

— Стигнахме до приблизителните позиции, посочени в картата, но както сам виждате, тука няма нищо. Ние нямаме необходимите познания и опит със старите съоръжения, построени още по време на СССР. Питахме се дали вие можете да ни помогнете да открием входа на хранилището?

— Докато ви наблюдавах как настървено се карате, ми хрумна, че не сте намерили крайната цел. Огледах внимателно ландшафта и терена и заключих, че е логично входът на депото да е добре прикрит. Затова и си взех моите инструменти.

И потупа с длан металното куфарче.

— Аха, и как това ще помогне да решим общия ни проблем?

Без да отговаря, Инженера се наведе и внимателно положи куфарчето на земята и долепи палец до ключалката. Вграденият в дръжката лазерен скенер провери отпечатъка и след като го сравни с този в базата данни, отключи куфарчето.

Инженера вдигна капака и завъртя куфарчето към двамата приятели. Двамата, Алекс и Миша, се наведоха любопитно: отвореният капак на куфарчето бе холодисплей, а на дъното в гелпяна имаше подредени шест метални цилиндърчета.

— Това, което виждате, господа, са сеизмични детонатори. Използват се при проучване на твърди скални породи, когато се търсят полезни изкопаеми. След като се договорихме, и предвид естеството на нашата експедиция, прецених, че може да бъдат полезни, затова реших, че няма да е зле да ги взема със себе си. Оказах се прав.

— Какъв участък може да проучите с тях? — веднага се поинтересува Михаил.

— И как действат? — зададе въпрос Алекс.

— Действат посредством създаването на огромно налягане върху малка площ. Това са свръхмощни минибомби, които създават шокова звукова вълна, която пътува километри в зависимост от средата, в която се разпространява.

— Какъв е обсегът?

— Десет, може би двадесет километра в скала. Накъдето са насочени детонаторите, натам се разпространява сеизмичната вълна. В стените на куфарчето има вградени датчици, които улавят отразените сеизмични сигнали. Резултатите се появяват на екрана като вграденият процесор създава триизмерна холографска карта.

Михаил с обич гледаше към малките черни цилиндърчета.

— Ухаааа, Старче, бива си те, а аз си мислех, че имам най-хубавите играчки.

— Само че трябва да ви предупредя, сеизмичните детонатори са много скъпи, затова имам само шест. А и могат да се използват само един път. След това са безполезни.

— Да се надяваме, че ще успеем от първия път — обади се Алекс.

— Тогава остава да се уточним как да ги разположим, за да покрием най-голям обем.

— Предлагам да сложим детонатор точно срещу нас на скалата. Един ориентиран в посоката, откъдето дойдохме, един срещу течението на реката, още един нагоре, за да проучим цялата планина над нас и последния насочен надолу под краката ни. Кой знае, може целта ни да е точно под краката ни — предположи Инженера.

В очите на Михаил проблесна нещо като уважение и признание.

— Добро предложение, господин Василиевич. Ако смея да отбележа, това разположение на детонаторите ще е оптимално. Но ще останем само с един детонатор, той ще е единствената ни резерва.

— Тогава да действаме, няма смисъл да чакаме повече — забърза се Михаил. Отново бе придобил увереност. — Мухин, Сергей, Григорий домъкнете си задниците тука! Имам работа за вас.

Лейтенантите притичаха и Миша разпалено започна да обяснява какво се иска от тях. След като получиха инструкции, тримата взеха по един детонатор и се затичаха да изпълняват поставените задачи. Михаил лично сложи два от детонаторите, единия на скалата пред тях, а другия на земята. Когато и другите детонатори бяха разположени, Инженера ги активира. Всички усетиха лекия трус под краката им. Продължи много кратко, но достатъчно, за да могат чувствителните датчици да уловят отразените вълни, а процесорът да ги обработи. Пред очите на тримата се появи половинметрова холограма, показваща земните недра в обсег от седем километра.

Алекс и Михаил гледаха холограмата, но не можеха да се ориентират в това, което виждаха. Инженера изучи внимателно холограмата, след което помръкна и се навъси.

— Какво става? — попита нетърпеливо Михаил.

— Там няма нищо — отговори недоумяващо Инженера. — Има няколко кухини в скалата — и посочи с пръст няколко малки кухини, изобразени на холограмата. Намират се в земята под краката ни, но или са прекалено дълбоко, на повече от десет километра под повърхността, или са прекалено малки, за да са изкуствени съоръжения. Там няма нищо.

— Да не сме объркали данните от картата? Може би сме на друго място, ще погледнете ли, Павел Сергеевич? Миша, дай ключа. Алекс извади картата от вътрешния джоб на гащеризона и я подаде на Инженера. Михаил също даде ключа и Инженера ги насложи един върху друг. Провери координатите с тези, които показваше GPS, съвпадаха.

— Съвпадат, това са точните координати. Дори да има някаква грешка, тя е в рамките на няколко десетки или стотина метра.

— Значи всичко е било напразно, всичкия този труд, опасности, вложени средства — отчаяно въздъхна Михаил. Чувстваше се обезсърчен и състарен, фигурата му се прегърби — всичко е било напразно.

— Съжалявам, Миша, не знаех. Проклета карта, по-добре да не я бях намирал, мамка му! — изпсува злобно Орлов и добави унило: — Този шибан кучешки късмет, винаги когато си мисля, че животът ми потръгва, всичко се скапва!

Инженера с половин ухо слушаше словоизлиянията на двамата приятели. Имаше нещо, което не му даваше мира и го озадачаваше. Знаеше, че картата и ключът са истински и преди бе виждал такива ключове. Въпросът за милиони тогава бе, къде по дяволите, е складът?