Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (2)

Търсачът^[1]

На третия етаж Александър Орлов седеше на масивен дървен стол с протрита тапицерия и счупени подложки за ръце. Бавно се люлееше в такт с ритъма на песента, която слушаше на портативния плейър. Бе кръстосал крака върху дългата масивна дъбова маса. Масата бе с олющен лак, на места бе изгнила и единият й крак бе разхлабен. Останалата мебелировка в библиотеката бе изгнила или се разпадаше под действието на природните влияния в червената зона. И все пак намирането на относително запазени мебели, като тези в малката прашна стая, си бе направо чист късмет — прецени Орлов. Не бе в особено добро настроение и имаше защо. За пореден път бе претърсил библиотеката, но съдбата отново се бе подиграла с него. И то в момент, когато си мислеше, че е изтеглил шестицата от тотото. Но какво да се прави — помисли си философски Алекс, — съдбата като всяка жена си беше малко кучка. Когато по-рано през деня случайно откри скритата стая, си помисли, че най-после е открил прословутата „секретната секция“. Такъв отдел според слуховете, битуващи сред търсачите, имаше във всяка съветска библиотека. Според същите непроверени източници, там се съхраняваха разсекретени държавни документи с ограничен достъп, произведения на изкуството и по-ценните художествени творби. Все неща, ценени от колекционерите и аристокрацията на жълтите зони.

Но почти веднага надеждата му за бързо забогатяване бе попарена. Свитъците и картините се разпадаха при първия повей на вятъра, а книгите бяха изгнили и се разпадаха на парчета. Знаеше, че няма никакъв смисъл от това, да се ядосва напразно, такъв му бил късметът, но все пак му беше криво. Затова и се опитваше да се отпусне и релаксира с малко музика. Самият той бе среден на ръст — 1,80 м, със стегнато жилесто тяло без грам мазнини; късо подстриганата му гарваново черна коса бе почнала да побелява в областта на слепоочията. Мургавата кожа и тъмната пигментация бяха в резултат на ултравиолетовите лъчи на слънцето, на което бе изложен по време на дългите рейдове под открито небе. Ултравиолетовите лъчи бяха сериозен проблем, който можеше да доведе до дехидратиране, напукване или дори рак на кожата, както и до други неприятни последствия. Затова всеки, който си опитваше късмета в червената зона или изобщо имаше работа под открито небе, носеше със себе си в комплекта за оцеляване — слънцезащитни кремове с най-висок фактор, свето филтърни очила, както и защитна лицева маска. Често професията или класата на човек можеше да се определи по цвета на кожата му. Тъмният цвят беше свързан с пребиваване на открито и обикновено се асоциираше с тежък физически труд. Докато белият или по-светлият цвят — с някакъв тип бюрократична или интелектуална работа, и съответно с по-висок статус в обществото. Светлите сиво-зелени очи на Орлов рязко контрастираха на фона на мургавата кожа. Белегът, който минаваше от дясното слепоочие надолу през бузата му до брадичката, определено не го загрозяваше в очите на повечето жени, а по-скоро му придаваше решителен и суров вид. Самият белег беше спомен от една успешна схватка, защото Алекс спаси живота си, въпреки че се прости с всичките трофеи, които бе събрал по време на рейда в червената зона. Нещо, с което по-голямата част от мародерите, които го бяха нападнали, не можеха да се похвалят. Телата им останаха да лежат сред руините, където го бяха причаквали. Те се простиха с живота си, а той с плячката. От негова гледна точка това беше справедлива размяна, но оттогава бяха минали доста години.

Тогава още беше млад и зелен. За своите 29 години беше натрупал достатъчно житейски опит и минаваше за един от най-старите и опитни търсачи или хрътки, скитници, бродяги и т.н., както ги наричаха обикновените хора. Минаваше за ветеран в тези среди и често пъти по-младите идваха при него за съвет. Имаше репутацията на човек, който поеме ли поръчка, я изпълнява до край. От известно време насам не беше получавал сериозна поръчка и това го принуди да излезе на свободно търсене или на лов, както се шегуваха търсачите помежду си. Никога не знаеше какво интересно можеше да намери сред руините и затова беше екипиран възможно най-леко, за да може, в случай че плячката се окаже по-тежка или обемна, да може да я носи.

Екипировката му беше стандартна за повечето търсачи — само най-необходимото. Беше облечен най-отгоре с наметка, която някога му беше излязла скъпичко. Навремето я беше намерил в един разрушен склад с няколко армейски комплекта за противохимична защита и от тях бе запазил един за себе си. Комплектите бяха доста стари, но отлично запазени — от здрава гумирана материя, предпазващи както от БОВ (бойни отровни вещества), така и от биологични опасности. Самият комплект представляваше плащ с качулка, ремъци и закопчалки за ръцете и краката, които позволяваха комплектът да се пристегне около тялото, оформяйки защитен костюм. Към него беше пришит и джоб за компактен противогаз или газова маска. Беше платил на един шивач 300 кредита, за да преработи костюма, една баснословно висока цена, но и шивачът беше свършил чудесна работа. Материалите, които бе използвал майсторът, за да подплатил плаща, бяха от най-високо качество. Един слой топло отразяваща материя, която маскираше излъчваната топлина от тялото, нещо особено важно, ако човек си има работа с някой, който има топловизор. Освен това подплатата имаше и дебел слой вата от здрави изкуствени влакна с двойна функция: от една страна, добре пазеха топло и меко, а от друга страна, даваха и известна защита от осколките и от някои видове леки огнестрелни оръжия на голяма дистанция. От външната страна костюмът беше промазан със специално вещество, за което гилдията на майсторите даваше гаранция, че предпазва в някаква степен от излъчването на тибериума. Шивачът неслучайно минаваше за един от най-скъпо платените в бранша, но и един от най-добрите в работата си. Под плащ палатката носеше лек и удобен комбинезон с множество джобове, стегнат и плътно прилепнал към тялото. В същото време комбинезонът не пречеше на движенията и мобилността на Алекс. По джобовете, възможно по-удобно и равномерно, бе разпределено цялото му снаряжение. Към лявата ръка бе пристегнат многофункционален GPS (глобална позиционираща система) с вграден часовник, канал за връзка с холонета и слотове за мемо карти на необходимата територия. На гърдите, в левия горен джоб, бе намерил мястото си гайгеров брояч, отчитащ радиацията, излъчвана от тибериума. На ремък през врата му висеше малък бинокъл Nikon 2000. Като 2000 показваше каква е оптималната дистанция за наблюдение с вградения цифров увеличител и памет, позволяващи в реално време на дисплея на самия бинокъл да се разглежда и увеличава направена снимка, както и да се прехвърлят на цифров носител направените снимки. Оптиката му беше с червени противоблясъчни лещи, и електронна фиксация. А паметта му позволяваше да се правят филмчета и клипове в зависимост от избора на качество и разделителна способност, с продължителност до няколко часа и повече, ако се сложеше допълнителна карта в инфослотовете. Самият бинокъл беше полувоенна модификация, камуфлиран, поочукан и одраскан по ръбовете, но затова пък изрядно работещ.

За съжаление Алекс, бинокълът нямаше вграден топловизор или поне инфрачервена визия. Но той и така беше доволен от трофея си. Особено като се има предвид това, че го беше намерил, докато претърсваше трупа на един мародер, направил глупостта да опита да го ограби. Мародерът беше останал да лежи на напукания бетон с дупка в главата. На гърба си носеше плоска туристическа раница, подобна на тези, които използваха милициите на НОД^[2] — здрава и лека, с множество външни джобове и вътрешни прегради за различните предмети. Преградите можеха и да се махат, за да поберат един или повече по-големи предмета. Самата раница можеше да увеличава обема си, като се разкопчаят няколко ципа. Коланите с подплънки на раменете и в областта на кръста позволяваха тежестта да се разпределя равномерно по цялото тяло, което улесняваше носенето на раницата и багажа в нея. Орлов носеше само най-необходимото в нея: храна, основно концентрати, разтварящи се във вода протеинови блокчета и дестилирана вода, знаеше, че всеки килограм, всеки грам бе от значение. Ботушите също бяха от значение и не се беше поскъпил. При първа възможност си беше купил първокласни йогег от естествена кожа, с полимерни подплънки и камери, пълни с амортизиращ гел в подметките. И ботушите бяха преработени: имаха стоманени бомбета, което позволяваше при ръкопашен бой да раздава здрави ритници. Освен това предпазваха от нараняване пръстите и ходилата, особено когато си проправяше път сред срутените сгради, бетоните блокове и улиците, задръстени с останки от МПС-та. Ценеше всяка част от тялото си и според възможностите си, го предпазваше. Затова носеше и леки спортни налакътници и наколенки, все пак често му се налагаше и да пълзи по мазета и кьошета. В долния десен джоб на комбинезона на равнището на кръста бе пристегната аптечка за първа помощ с всичко необходимо в нея: бинтове, антисептици антибиотици, дезинфекциращи кремове, стимуланти, детоксини и антидотове.

До аптечката беше и кобурът с излъскания от употреба, но верен офицерски ТТ-43. За доста хора, падащи си по лъскавите и заплашителни оръжия, това беше антикварен пистолет. Алекс го ценеше за неговата надеждност и здравина, освен това кобурът му се прикачваше за дръжката като приклад, което го правеше удобен за стрелба на по-далечни дистанции — между 50 и 150 метра. Пълнителите побираха по 20 шахматно разположени патрона, доста революционен дизайн за времето си. Два от пълнителите бяха вградени в гнезда в самия кобур. Тази модификация на кобура направи един познат на Алекс срещу разумна сума, разбира се. Третият пълнител беше в самия пистолет. Кобурът беше прикачен към колана на комбинезона със специален щифт, също вид ноу-хау, което позволяваше едновременно с изваждането на пистолета кобурът да бъде откачен от колана и прикачен във вид на приклад към пистолета. Единствената модификация, която беше направена по самия пистолет, беше вграждането на компактен и лек лазерен целеуказател Zafir „Hit Point 7“. По дулото на пистолета, както и преработката на ударноспусковия механизъм на пистолета, позволяваща да се води не само единичен, но и напълно автоматичен режим на стрелба. И двете подобрения бяха незаменими за близък бой и не един или два пъти бяха спасявали живота на Алекс. Често, когато трябваше да се отбранява от мародерите или от някои мутирали гадости, породени от мутагенното влияние на тибериума, автоматичната стрелба му осигуряваше предимство пред враговете, което и до момента го държеше жив и здрав. Повечето търсачи и основната част от мародерите и разбойниците от големия път и т.нар. мутри предпочитаха нещо по-голямо и по-мощно за респект на потенциалните жертви. Дали ще е рязана двуцевка или надцевка, самозарядна карабина или ППШ-69, а в някои случаи дори АК-47 и по-рядко G-3 и M-16. Всичко опираше до възможностите, статуса и големината на бандата на джентълмените на късмета, както самите те обичаха да се наричат. Въпреки че в постъпките им нямаше нищо джентълменско, тъй като се препитаваха основно с отвличания, мародерства, убийства и грабежи. Но основната мишена на повечето бандити в района, особено на мародерите, бяха търсачите. В които те виждаха нежелана конкуренция, що се отнася до сдобиването с полезни предмети от бита: артефакти, дрънкулки или стоки, т.е. всичко, което можеше да донесе някой друг пробит кредит и можеше да се намери в руините на някога многомилионните мегаполиси. Желана плячка бяха тези търсачи, които се връщаха от рейдовете из развалините с нещо ценно: дали ще е холовизор, микровълнова печка, настолен компютър, лаптоп, злато и скъпоценности, картини или други произведения на изкуството. За всичко това имаше пазар в тази ера на упадък и деградация. В жълтите зони, когато промишленото производство все повече спадаше поради липсата на ресурси и материали, както и поради постоянните войни, за всичко си имаше продавачи и купувачи.

Търсене и предлагане. Докато по-бедните търсеха основно храна, чиста вода и битови стоки, както и бяла и черна техника на възможно най-ниски цени. Защото това, което се произвеждаше в сините зони с високо технологичните производства, не беше по джоба на всеки. По-богатите, чийто социален статус и финансови възможности им позволяваха да не мислят какво ще сложат на масата на следващия ден или как ще го сготвят, ако нямат печка, се интересуваха от по-възвишени неща — от духовни блага като картини, скулптури и други произведения на изкуството. За този тип стоки нишата беше значително по-малка, но затова пък и самите предмети струваха значително повече, стига човек да има връзките и познанствата да намери подходящия посредник и купувач. Орлов минаваше за един от елита на търсачите и обикновено се ориентираше към втората група клиенти — богаташите. Обикновено в този случай товарът бе значително по-лек: картини, вази, произведения на изкуството и т.н. Това бе за предпочитане, отколкото да мъкне печки, хладилници и телевизори. Въпреки че когато намереше някакъв стойностен предмет или техника не се гнусеше от черна работа, за да заработи кредити. Все пак работеше за себе си и за насъщния си. Търсачите с голяма гордост и придирчивост не се задържаха много в занаята, а и той добре помнеше, че като млад беше почнал с продажбата на такива зле платени товари като домашна посуда: чинии, тенджери, ножове, вилици — всичко, което може да се продаде. Както се казва: „Когато човек е гладен и ножът е опрял до кокала, няма право да е особено придирчив“. Неслучайно имаше народната мъдрост: „Всеки се простира според чергата си“.

— По дяволите, бурята май идва насам, — промърмори под нос Алекс, заслушвайки се в приближаващите се гръмове. — Май е време е да се спускам, а всичко вървеше така добре…