Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (19)

Шиптърите

Алекс вкара адреса в GPS навигатора и зададе на устройството да намери най-прекия път. Координатите показваха, че мястото за среща се намира дълбоко в централната част на бидонвила. Това откритие определено не зарадва Орлов. Обикновено, когато чужденец навлезеше толкова дълбоко в бидонвилите, повече никой не го виждаше или поне не излизаше жив. Само намираха ограбения му труп или парчета от него. С право се носеше лоша слава на гетото, разпростиращо се пред външния защитния пояс на Капитолия. Руснаците избягваха да се набутват без причина там, а ако ходеха, то бе в състава на голяма група и то добре въоръжена. А Алекс сам трябваше да се справя. Изпсува дълго и солено и превключи на трета. Щеше да пробва да стигне възможно най-бързо до посочения адрес. Още докато наближаваше покрайнините, го блъсна отвратителната миризма на фекалии и разлагащи се биологични отпадъци. Побърза да извади и да сложи на лицето си компактния противогаз, който винаги носеше със себе си. Освен че го предпази от вонята и опасността да пипне някоя противна зараза, противогазът изпълняваше още една функция — под него никой не можеше да види лицето му. С един куршум — два заека. Бъгито прескочи една канавка, пълна със зелена жабунясала вода и започна да набира по тесните улички. Доколкото набитата земя, примесена с всевъзможни отпадъци, можеше да се нарече улица. От двете страни на улицата нямаше място за тротоари, затова срещащите се тук-там мръсните и облечени в дрипи хора се прилепваха към стените на бараките, в които живееха, докато бъгито на Алекс профучаваше край тях.

Орлов усещаше в тила си впитите в него погледи. Повечето хора, край които минаваше, гледаха със завист или омраза, а тук-там, някой с безразличие. Алекс реши да не изпитва съдбата и извади своя Cobretti AR-70. Подаде оръжието през предния прозорец, като го придържаше с дясната ръка, докато с лявата шофираше бъгито. Улицата изведнъж опустя, когато бедняците и клошарите забелязаха масивната цев на щурмовото оръжие. Бъгито бясно се носеше по малките улички, като вдигаше облаци прах след себе си, а задните гуми изхвърляха във въздуха парчета земя и боклуци. След петнайсет минути бясно каране Алекс безпроблемно наближи крайната точка. От двете страни на колата минаха и последните коптори и Алекс се озова на поле, затрупано със строителни и битови отпадъци. По средата на полето се намираше изоставената сграда на някаква фабрика или цех. Алекс не можеше да определи за какво е служела сградата, но правеше впечатление, че някой бе запушил прозорците с парчета от тухли и бетон, а на покрива имаше разположени постове с часови. Няколко човека обикаляха и около самата сграда, охранявайки периметъра. Докато се приближаваше, Орлов по-внимателно разгледа хората, с които щеше да прави бизнес, и това, което видя, не му хареса. Типовете изглеждаха доста мътни и съмнителни, с мургава кожа, сплъстени коси и дълги бради, те бяха облечени в мръсни камуфлажи. Повечето държаха в ръцете си стари ловни оръжия, двуцевки или обрези, тук-там някой беше с нещо относително по-модерно като АК-47 или М-16. Охраната на свой ред също го следеше, наблюдавайки за неговите действия. Заобиколи сградата, докато търсеше входа, и забеляза двама от хората на Миша. Разликата между тях и тукашните бандити бе като от Земята до Луната. Хората на Миша бяха облечени в скъпи изискани костюми и охраняваха лимузината на шефа. На свой ред и те го видяха и му замахаха, сочейки към входа на сградата. Алекс намали скоростта и изчака бандитите да отворят металната врата, водеща към вътрешността на халето, след което вкара колата вътре. Сградата бе празна и дълга, по пода бяха разхвърляните останки на машини и поточни линии, виждаше, че някога това е бил производствен цех. Алекс забеляза групичката хора, скупчена в центъра на халето около една дълга маса, част от някогашната поточна линия. Завъртя волана и подкара към тях. Поозори се докато заобикаляше металните отломки и когато приближи, забеляза Миша, зави и спря бъгито на няколко метра от него. Алекс изключи двигателя и когато излезе от колата, Миша вече бе до него и вече го разпитваше.

— Някакви проблеми?

— Не, никакви.

— Всичко ли докара?

— Да, точно, както се уговорихме.

Миша се обърна към хората си и ги повика.

— Саша, Дима, елате и помогнете на Алекс да разтовари стоката. Алекс отвори багажника на бъгито и тримата започнаха да изваждат и редят оръжията и броните върху дългата маса. За няколко минути свършиха и албанците обградиха масата, бутайки се един друг, докато вдигаха и разглеждаха оръжията от масата и ги разглеждаха. Миша кимна на Алекс да го последва и се насочи към най-едрия от албанците, който въртеше в ръцете си един от реактивните гранатомети LDR-77. Алекс веднага различи в него шефа, за разлика от останалите бандити, които бяха зелени младоци, главатарят бе стар, приличаше на обигран и опитен вълк. Албанецът имаше посивяла брада и лице, набраздено от белези, едното му око беше прикрито със зелена превръзка с изписани върху нея думи на арабски. Върху камуфлажа си имаше препасани на кръст две картечни ленти. Имаше нещо в албанеца, което веднага го направи антипатичен в очите на Алекс, може би лукавия поглед или това, че избягваше да гледа Миша в очите, докато говореха. Когато Миша ги представи един на друг Алекс само кимна и не подаде ръка, нито свали противогаза.

— Алекс, това е Исмаил Яшари, предводител на хммм… „Тиранските орли“. Исмаил, това е Алекс, мой много добър приятел. А сега, след като се запознахме, предлагам да минем към общия ни бизнес — продължи Михаил и подаде на албанеца електронния бележник със списъка на оръжията. — Исмаил, както виждаш, доставихме всичко договорено, така че очаквам да си видя парите.

Бандитът го изгледа накриво, след което подвикна нещо на албански и един от подчинените му донесе очукано куфарче дипломат. Миша се усмихна, взе куфарчето и го сложи на масата, отваряйки го.

— Какво е това, не ми ли вярваш? — развика се албанецът, възмущавайки се — всичко е точно, взимайте си парите и си тръгвайте!

— Един момент, Исмаил, ние, руснаците, имаме една поговорка: доверявай, но проверявай — дружелюбно намигна Михаил, — също така имаме и една, която казва, че проверката е висша форма на доверие. Миша спря да брои парите и извърна глава към албанеца.

— Исмаил, тука има някаква грешка. Бяхме се договорили за 50000 кредита, а тука няма и 15000. Къде са останалите пари?

— Гяури, и толкова са ви много за скапаните оръжия, които продавате — ухили се самодоволно Исмаил и добави, сякаш се учудваше на собствената си щедрост, — взимайте парите и се махайте от погледа ми, докато още съм добър и не съм решил нещо друго.

Алекс забеляза с периферното си зрение как няколко бандити застанаха зад гърбовете на хората на Миша и изведнъж празният склад започна да се запълва с главорезите на Яшари.

Михаил затвори куфарчето и се обърна към албанеца, пристъпвайки към него. Албанецът беше едър като добиче с широки рамене и юмруци с размер на гира, но Миша бе огромен като мечка, огромен и с дебел бичи врат. Неслучайно, прякорът му идваше от умалителното име за мечка. Миша застана срещу Исмаил, усмихна се и го измери от горе на долу с поглед, усмихна се и заговори тихо. Още от общото им детство Алекс познаваше добре характера на приятеля си и знаеше какво ще последва. Внимателно плъзна дясната ръка под наметалото и разкопча с показалец кобура. Сложи длан върху дръжката на верния ТТ-43 и веднага се успокои, чувствайки се уверен при допира до студения метал. Веднага започна да анализира ситуацията: първо щеше да вкара по един куршум в главите на двете горили, които му пречеха да стигне до бъгито. След това щеше да пусне един откос по струпалите се около масата албанци. Глупаците още не можеха да разберат какво става и наблюдаваха с отворена уста разговора между шефа им и Миша. С малко повече късмет щеше да се добере до своя щурмови Cobretti AR-70. А оттам вече каквото съдбата отреди — всичко опираше до късмета. Бодигардовете на Миша също добре познаваха нрава на шефа си и се усетиха накъде отиват нещата. Незабележимо и без резки движения сложиха ръце върху картечните пистолети М43 „Spectre“ и започнаха да премерват с поглед албанците. Погледите на бодигардовете и този на Алекс се засякоха и тримата леко кимнаха в знак на разбирателство. Албанецът бе решил, че всичко е приключило и все повече се изнервяше на неотстъпчивостта на руснака. Започна да ругае вбесено, пръскайки слюнка. Пониженият тон, с който Миша говореше, и благата усмивка бяха признак, че всеки момент нервите му нямаше да издържат и ситуацията щеше да се взриви.

— Всички гяури ли сте толкова тъпи, или сте само вие, руснаците — развика се Исмаил, размахвайки ръце, — за тези боклуци толкова пари, пръждосвайте се, докато сте още на крака и не съм ви тегли куршума, тъпи гяури.

Това бе последната капка, която, преля чашата на търпението на Михаил, който басово изрева, карайки всички да подскочат.

— А сега ти ме чуй, черен шиптърски гъз. Ти, мръсна албанска свиньо, както и твоите недоклатени нерези може и да са изпълзели от такава дупка на гъза на географията като Албания. Но тука не е Албания, тука е майчица Русия! Понимаеш! Майчица Русия! Разбра ли, или да ти го начукам в главата?! — и продължи, ръмжейки през зъби Миша. — Мислиш си, че като ние сме само четирима, а твоите — няколко пъти повече, може да се ебаваш с нас! Кукиш!

Миша показа среден пръст пред лицето на главатаря и продължи:

— Ако си мислиш, че може да ни убиеш, давай, пробвай да видим колко от хората ти ще оживеят. Аз лично на тебе ти гарантирам, че ще ти извия врата като на пиле, преди да си казал и една думичка. Главатарят на бандата още не можеше да се съвземе от резкия обрат в спора. А Михаил вдигна поглед и изгледа скупчилите се зад гърба на шефа бандити.

— Мислите си, че може да ви се размине убийството на шеф на руската мафия?! Да, ама не! Хората ми ще дойдат и ще отмъстят за мене, и няма да са само те. Дори моите конкуренти, които само ще спечелят от убийството ми, и те ще дойдат. Защото те са истински руснаци! Всички ще дойдат и ще ви изколят до крак. Вас, а после и вашите синове, жените и дъщерите ви ще ги пуснат на кръг, опъвайки ги отзад, преди да им прережат гърлата като на свине. Каквито са. Вие, парцали, сте само гости на руската земя и ако един ден решим, че се е натрупал достатъчно боклук, ще го изхвърлим на бунището във вид на тор! Михаил отново върна погледа си върху албанеца. Настъпи мъртвешка тишина и всеки усещаше напрежението, което витаеше във въздуха. Миша и албанецът се гледаха с бясна злоба и омраза така, сякаш щяха да се разкъсат с голи ръце. Един срещу друг се бяха изправили албанският вълк и руската мечка и от това, кой щеше да победи, зависеше кой ще живее и кой ще умре. Алекс вече се прощаваше с живота си, усети как дланта му, стискаща дръжката на пистолета, става хлъзгава от потта. Първи не издържа Исмаил и отклони погледа като бито куче. Просъска през зъби някаква заповед на албански и един от подчинените му се затича към дъното на халето. След няколко минути задъханият помощник се върна и подаде на шефа си една мръсна раница. Яшари взе раницата и я хвърли презрително в краката на Михаил. Миша го изгледа, след което каза:

— А сега ще кажеш на преданото си куче да вдигне торбата и да ми я подаде учтиво и възпитано като на човек.

Яшари почервеня, а в тишината се чуваше скърцането на зъбите му. Унижението му беше пълно, но не можеше да направи нищо, знаеше, че това, което казва Михаил е истина и дори да убиеше проклетия гяур, след това щеше да настъпи кървава разплата.

— Имри, дай раницата на тоя… — и Исмаил продължи по албански.

— Да ти се връща — отговори Миша, докато проверяваше колко пари има в раницата. Кимна доволно, взе раницата и дипломатическото куфарче и извика:

— Алекс, Саша, Дима, тръгваме си — и тръгна към изхода на халето, спря за момент и добави през рамо — беше ми крайно неприятно да правим бизнес и повече никога няма да го повторим. Михаил с достойнство се обърна и тръгна бавно към изхода, зад гърба му албанецът промърмори нещо ядно под нос.

Орлов държеше под око албанците, докато отстъпваше към бъгито. Когато влезе в машината, веднага запали двигателя и сложи върху коленете си Cobretti AR-70, просто така, за всеки случай. Подкара колата и започна да заобикаля корпусите на гниещото оборудване. Излезе извън халето и спря до лимузината на Михаил, чакайки го да излезе. Миша се появи на входа и докато минаваше край Алекс, му извика:

— Следвай ме, ще те отведа до операционната ни база, карай след мен, знам пряк път и не се отдалечавай.

— Ясно, Миша.

Алекс изчака лимузината да тръгне и се лепна зад задната й броня. Местните се разбягваха при вида на двете машини, лъкатушеха по извитите улички на бедняшкото гето.

Човек лесно можеше да се заблуди в това струпване на коптори и бараки, които местните наричаха свой дом. Караха доста време, преди да излязат на булеварда, водещ към портала на сектор С на външния четвърти пояс. Лимузината забави ход пред КПП-то и мина достатъчно бавно, за да може началникът на градската охрана да види кой седи вътре. Полицейският капитан козирува и махна на подчинените си да пропуснат двете коли без да ги проверяват. Както изглежда, аверчето му Миша бе станал голяма работа. — отбеляза на ум Алекс — Дааа, хубаво е да имаш връзки и познанства, а още по-добре, кешовица (кинти). Машините навлязоха в складовия район край завода „Ротор“, където Миша бе разположил оперативната база. Пътят, по който минаваха, се използваше предимно от тежкотоварните камиони и тирове, снабдяващи промишления район със суровини и качеството на настилката бе отвратително. Бъгито подскачаше по разбития асфалт на улиците, като от време на време някое от колелата пропадаше в поредната дълбока дупка. Непрекъснатото тресене не се отразяваха добре нито на бъбреците, нито на задника на Орлов, но нямаше как, трябваше да се примири със ситуацията. Единственото, което му оставаше, бе да благославя районното управление на агенция „Пътища и инфраструктура“, както и шофьорите на тежки камиони. Когато наближиха охраняващите портала мутри, познаха лимузината на шефа и отвориха вратите, пропускайки колата и бъгито. Орлов вкара бъгито в склада и го паркира до лимузината на Михаил. Алекс излезе от колата и заоглежда любопитно склада. Навсякъде се виждаха разхвърляни палети с екипировка и кашони с храна и други стоки. Хората щъкаха нагоре-надолу и всеки изглеждаше зает с работата си. Михаил се приближи и го потупа по рамото.

— Мазният арабин не стига, че взима прескъпо, но няма да е готов и в договорения срок. Каза, че са възникнали неочаквани усложнения и ще се забави с ремонта и стягането на машините за експедицията. Ще е готов най-рано вдругиден. Миша помълча малко, след което добави:

— Дай ключовете от бъгито, ще изпратя някой да го върне, а и да пришпори тоя черен задник.

— Ето — и Алекс, подавайки ключовете: — Има ли напредък по въпроса с Инженера?

— Проблемът е решен — и се огледа дали няма някой наблизо. — Наех чужди професионалисти за работата. Казаха, че утре нашият човек ще е на линия.

— Ахаа, а, почти забравих — и Алекс бръкна във вътрешния си джоб и извади малка метална кутийка. — По време на сделката нещата се пообъркаха и забравих да дам на албанците контролните чипове за броните?

— Да го духат шибаняците — ухили се Миша, — опитаха се да ни прекарат така, че това ще е компенсация за моралните вреди.

Алекс се почеса по главата замислено.

— Яков Евреинът проявяваше интерес към тях, искаше да ги купи от мене.

— Виж, това е добра идея. Още няколко бона няма да навредят. Имаме два дена, така че спокойно може да се свържеш с него и да сключиш сделка.

— Добре, но нека е на сутринта, чувствам се уморен и мисля да си лягам.

— И аз съм така, братче, последните две седмици бяха ад! Непрекъснато проблем след проблем. А да не говоря колко пари пръснах за подготовката и всичкото това оборудване. Ела с мене, ще ти покажа къде да се настаниш. Да знаеш, условията не са луксозни, но това е положението, нямаме време за благоустройване.

— Спокойно, свикнал съм. Походно легло и възглавница са върхът на моите мечти.

— Знам, че си мъжко момче, Алекс. Ето, разполагай се на лявото легло, отдясно съм аз.

— Това е малко съмнителна привилегия… като знам как хъркаш като дъскорезница.

— А казваше, че не си претенциозен — пошегува се Миша, — хайде, оставям те до утре.

— Лека.

— Лека.

Алекс натика походната раница под походното легло и с наслада се отпусна върху него. Умората си каза думата и заспа веднага.

— Шефе, шефе.

— Какво, искате, мамицата ви, едва затворих очи.

— Сутрин е, шефе, и те търсят по комуникатора. Скъсва се да звъни.

— Добре, добре, дайте ми го.

— Алооо — изръмжа в слушалката на устройството още сънният и кисел Миша.

— Миша Сан?

— Да, кой е? Миша още не можеше да съобразява добре. А и комуникаторът имаше само звук без картина.

— Поздрави от Таджери Сан. Пратката е доставена на адреса.

— Един момент — Михаил отърси глава, опитвайки се да се концентрира, — гласът в слушалката говореше на чист руски, но имаше нещо изкуствено при произнасянето на думите. — Говорим за, ъъъ, колетът, който очаквах да дойде по пощата?

— Точно така.

— Откъде мога да си го взема?

— Доставен е улица „Николаевка“, номер 7. Нали това е точният адрес? Миша се усети, че това е адресът на склада, където се намираше в момента.

— Чака ви пред входната врата.

— Ок, един момент. Сега идвам.

Миша рязко стана от леглото. Беше спал облечен и костюмът се бе намачкал. Взе една хигиенична салфетка от масата и изтри лицето си, след което закопча копчетата на ризата и срита леглото на Алекс.

— Ставай!

— Какво…

— Отиваме да вземем Инженера.

Миша изчака приятеля си да се разсъни и двамата тръгнаха към изхода на склада. Повечето от хората на Михаил още спяха, само тук-там някой по-ранобуден правеше физически упражнения или почистваше личното си оръжие. Миша махна на охраната да отворят металната порта и двамата с Алекс излязоха на улицата. Градът още спеше и улицата беше тиха. На петдесет метра от входната врата бе паркиран бял очукан ван. Към него се насочиха двамата приятели. Алекс по навик сложи ръка върху дръжката на своя ТТ-43. Когато наближиха, предната лява врата се отвори и от нея излезе дребен мъж с европейски черти и руса коса. Вдигна ръка за поздрав, след което прибра плътно ръце към тялото и се поклони.

— Здравейте, казвам се Такеро Анаке — представи се непознатият — съм на служба при оябун Таджири Сама. Съгласно сключената между моя бос и вас сделка ви предаваме обекта.

— Не приличате много на японец?

Анаке се усмихна и докосна с пръсти лицето си.

— Това ли? Предполагам, че щом сте близък на шефа, мога да ви кажа. — след кратък размисъл отговори Анаке. — Нерво-трансмитерна реконфигурация, технологията е нова и използва неврални микрогенератори, които се имплантират под кожата в основните лицеви мускули. Всеки от тях е с големината на карфица и генерира електрически импулси, които свиват или разпускат мускулите в зависимост от това, как са програмирани. Това позволява промяна на лицевата структура без да се прави пластична операция и да се засягат костите. За промяна цвета на косата се използва синтетичен пигментиращ агент, който се натрупва в луковиците на корените. Активиращата химическа съставка определя продължителността и цвета на косата. А що се отнася до очите, там промяната е най-лесна, биоадаптивни лещи. Активират се веднага, щом прилепнат към роговицата на окото, биомасата на лещата копира ДНК, то се трансформира по такъв начин, че да съвпадне с генетичния материал на собственика.

Алекс подсвирна от удивление.

— Единственият начин да се установи самоличността на човек, минал такива процедури е ДНК анализ, а той става бавно — продължи японецът. — За ваш късмет никоя от жълтите зони не разполага с ресурсите и технологиите, за да създаде и монтира на ключовите места ДНК скенери. Единствено ГДИ и НОД използват тази технология, за всички останали е прекалено скъпо.

— Добре, а гласът ви? — поинтересува се Алекс. — Говорите добре руски, но се усеща по интонацията и начина на произнасяне на думите, че не ви е роден език.

— Да, така е, имаме проблем с дикцията при разговорния език, за момента технологията още не е толкова развита — призна със съжаление Анаке. — Затова и се стараем да не говорим много. В гласните ни струни има вградени ларингофони, които са свързани с микропроцесор в основата на черепа. Произнасяме думите на японски, но гласните струни не издават звук, а генерират импулси, които се обработват от процесора и на свой ред се възпроизвеждат от вградени в устната кухина микрофони.

— Хмммм, вие, момчета, май сте нещо като киборги, а? — удиви се искрено Миша. — А имате ли и други вградени екстри?

— Ако ти отговоря, ще трябва да те убия — отвърна Анаке и миг по-късно дружелюбно намигна. — Шегувам се!

— Щом казваш — с голяма доза скептицизъм каза Миша. Орлов мълчаливо слушаше разговора на двамата мъже, като анализираше получената информация.

— Почесахме си езика, както вие, руснаците, обичате да казвате, а сега ще пристъпим ли към финализирането на сделката?

— Давай — съгласи се Миша.

Мъжът се обърна и отвори с плъзгане страничната врата на вана.

Слезлият от буса човек малко приличаше на Инженера, когото познаваха. Беше облечен в лек и удобен спортен костюм, който не стесняваше движенията му и държеше в едната си ръка масивен куфар от удароустойчива пластмаса с електронна ключалка. Само по фигурата можеше да го познае човек, косата му беше не сива, а чисто бяла и дълга, вързана на опашка. Имаше прошарена брада и очите му бяха черни. Лицето бе изцяло променено. Скулите бяха изпъкнали, а бузите изпити. В този вид Инженера изглеждаше с петнайсетина години по-стар. Първи от шока се съвзе Алекс.

— Павел Сергеевич, това… вие ли сте?

— Вече по документи се казвам Сергей Павлович, млади момко. Това си е чиста проба шега — и не по старчески се разсмя. — А и името се помни по-лесно така… особено за човек на моята възраст.

— Мислех си, че получавам хакер, а получих старец — подхвърли Миша. — И това ако не е шега.

— Михаил Сан — обърна се към него японецът, — мисля, че ние изпълнихме нашата част от договора?

— Да, господин Анаке. Предайте моите дълбоки благодарности на Таджери Сама.

— Непременно. Сбогом. Японецът се поклони леко и се качи във вана, който веднага потегли. Тримата проследиха с поглед машината, която изчезна в утрешния сумрак. Първи наруши мълчанието Михаил:

— Няма какво да стърчим по средата на улицата. Да влизаме преди някой любопитен доносник да ни е топнал на Тай-Пол. Тримата се насочиха към склада, разговаряйки помежду си.

— Миша, какво ще кажем на твоите хора, ако почнат да любопитстват за Павел Сергеевич.

— Спокойно, съмняваш ли се в мене? Сега ще поставя точка по въпроса.

С влизането в залата, Михаил пое дълбоко дъх и остро изсвири по разбойническата. Това привлече вниманието на всички, дори на заспалите, които псувайки, започнаха да се надигат от леглата си.

— Ей, тъпаци, събудете се, само веднъж ще го кажа и повече няма да го повтарям. Това е нашият компютърен специалист. Ще правите каквото ви каже и няма да му се пречкате! Ще се обръщате към него или по фамилия господин Павлов, или по хакерския му ник, ъъъ, Стария! Може и Стареца или Дъртия!

— Благодаря ви, господин Василиевич, за живописното представяне. За по-лесно хората ви могат да се обръщат към мен със Стария или Стареца, както им е по-удобно…

— Чухте какво каза човекът! Ясно?!

От залата му отговори нестроен хор от гласове, примесен с някоя друга псувня.

— Да, шефе.

— Ясно.

— Ок, бос.

— Ок, продължавайте!

Изчака хората си да потвърдят това, което им наби в главите, след което се обърна се към Алекс и Инженера.

— Вие двамата с мене, трябва да поговорим.

Михаил ги поведе към далечния край на склада, далече от любопитните очи и уши. Изкачиха се по стълбището до втория етаж и влязоха в офиса. Михаил веднага включи заглушаващото устройство, което лично бе монтирал под масата.

— Вече може да говорим, без да ни е страх, че някой може да ни подслуша.

— Предполагам, че хората ви задават въпроси? — попита Павел. — Какво им отговорихте?

— Че не е тяхна работа! — рязко отвърна Миша и добави по-спокойно: — Казах им, че ще сключим сделка далече на юг. Ще купуваме контрабанда и затова да си затварят големите усти.

— Звучи доста цветисто — отбеляза Павел, — но затова пък — ефективно.

— Кога тръгваме, Миша? — попита тихо Алекс.

— Утре, или най-късно вдругиден Хасан ще докара камионите и джиповете. Натоварваме запасите и сме готови за тръгване.

— Откъде ще минем? — поинтересува се Павел.

— Изръсих се с няколко бона, но купих информацията и тя е достоверна, идва от аналитичния отдел на ГДИ. Най-безопасен маршрут е този, който обсаждахме, на изток към Астрахан и после надолу покрай брега на Каспийско море. Купил съм достатъчно гориво, храна и други запаси за два месеца. Този срок трябва да ни стигне, за да отидем и да се върнем. А ти, Инженере, ще ни напуснеш по обратния път, уредил съм транспорта ти до бившата граница с Полша. Оттам нататък ти сам се оправяш.

— А вие, Павел Сергеевич, сигурни ли сте, че, няма да открият изчезването ви? — зададе въпрос Алекс.

— Хората, които ме измъкнаха, са професионалисти, не оставиха никакви следи. А и аз направих това, за което се договорихме, едва ли някой ще ме потърси в близките дни. Според мен разполагаме от една седмица до десет дена, преди да се усъмнят, че нещо не е наред.

— Тогава колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре.

— Добре, значи го решихме — заключи Миша, — товарим снаряжението на камионите и тръгваме.

— А с каква техника и въоръжение разполагаме? — зададе въпрос Павел.

— Мислех, че вашата специалност е електрониката, а не оръжията — иронично подметна Миша.

— Може би не знаете, но всички ремонтни и оръжейни заводи бяха прикрепени към моето министерство и под мое ръководство. Аз лично надзиравах възстановяването на оръжията и техниката за нашата армия. Така че да, имам известен опит в тази сфера — в тон му отговори Павел.

— Добре, щом е така, няма да споря с професионалистите. Имаме три военни камиона GMC „Universal Carrier“ и два джипа HUMVEE „Hummer“. Това е транспортът.

— Стандартни двигатели?

— Не, модернизирани са, с многогоривен хибриден двигател. Към всеки един от камионите и джиповете има ремарке.

— Това е добре, бронирани ли са?

— Не.

— Ахааа. Как сме със снаряжението и въоръжението?

— За всеки има предвиден комплект С. I броня, старички са, но още осигуряват защита срещу самоделките и античните оръжия, с които са въоръжени повечето банди мародери. Оръжията са основно картечни пистолети М43 „Spectre“, шест картечници М-60 и десетина щурмови карабини М-16. А, да, и няколко реактивни гранатомета „FGM-148 Javelin“.

— По принцип не е зле, но М-16 ли? — сбърчи вежди Павел. — Нямаше ли АК-47? Калашниците са надеждни, лесни за поддръжка, а и по-мощни?

— Така е, но вече никой не произвежда боеприпаси калибър 7.62-мм. Всички модерни, а и стари оръжия са със стандартния калибър 5.56-мм. Освен това купих всичките оръжия с отстъпка.

— Ясно. От много години не съм излизал от Капитолия, но доколкото разбирам, отиваме на рискована експедиция. Къде има вероятност често да бъдем обстрелвани?

— Това е факт — включи се в разговора Орлов. — Пустошта се населява от голямо количество мутанти, обичащи да похапват човешко месо. Но по-лоши дори от тях са хората. Обикновено бандите мародери варират от няколко човека до десетки, дори стотици разбойници. Това не е проблем за мен, защото в момента, в който ги забележа, се изнасям на мръсна газ. Но сега няма да е така. Ще пътуваме в състава на голям трудноподвижен керван и ще бъдем желана плячка за някоя от големите банди.

— Аха, в такъв случай имам едно предложение.

— Слушаме Ви, Павел Сергеевич?

— Имам един познат, бригадир в стоманолеярния завод „Барикади“. Той ми дължи няколко услуги и ще помогне срещу скромна парична сума. Уви, в наше време нищо не е безплатно.

— И каква помощ може да ни окаже срещу скромната сума?

— В завод „Барикади“ изготвят по нова технология листове композитна броня, която след това се монтират на старите танкове на Алианса от типа „Grizzly“ на въоръжение в армията на Източна Крайна. — Докато разясняваше, Павел извади електронния си бележник и започна да чертае с лазерната писалка върху него. — Това значително повишава бронезащитата на танка при минимална маса. В процеса на обработката на бронята винаги остават отделни парчета. Новобогаташите ги купуват на черно, за да укрепват фундамента и носещите колони на къщите си. Същото може да направим и ние — Павел извади инфокартата от слота на бележника и я подаде на Миша. — Тука са точните размери и формата на листовете, които ще са ни необходими, за да бронираме камионите и джиповете.

— Павел Сергеевич, машините няма ли да станат прекалено тежки с допълнителната броня? Ще остане ли място за хората и товара?

— Направих изчисления, масата на джиповете ще се увеличи с 200 килограма, а на камионите до един тон, което е нищо. Бронята ще осигури защита от всички леки огнестрелни оръжия до калибър 7.62 включително. А това е сериозен аргумент при един бой.

— Убеди ме — кимна в съгласие Миша. — И колко ще ни струва това удоволствие?

— Пет хиляди кредита за всичките машини.

— Не е евтино, но си заслужава. Давай координатите на твоя бригадир.

— Казва се Никодим Суслов и обикновено по време на обедната почивка пиянства в кръчмата „Тибериумна зора“. Дайте му парите на ръка.

— Ок, ще изпратя хора още днес да говорят с него. Надявам се, че ще е експедитивен в изпълняването на поръчката.

— Ще бъде, просто му кажете, че Серегатов го моли за услуга, той ще разбере. А, да, и още нещо, мисля, че няма да е зле да изрежем люкове в покривите на камионите и джиповете.

— Това пък за какво?

— Може да монтираме стойки за картечни куполи. По този начин картечниците ще имат ъгъл на обстрел на 360 градуса. Самите куполи също може да прикрием с броня.

— Това също е добра идея, но няма ли да се забавим с всички тези преустройства?

— Намерете ми една плазмена горелка и аз ще свърша останалото, все пак някога почвах трудовия си стаж като обикновен заварчик.

— Добре, нещо друго? Не? Значи продължаваме по плана, ще уредя да ви доставят резачка и заваръчен апарат, Павел Сергеевич. А дотогава се настанявайте, починете си. Ще ви се обадя, когато доставят всичко необходимо. А ти, Алекс, имаш да провеждаш телефонен разговор?

— С Яков?

— Да, с Яков Евреина.

— Долу мярнах Плъха. И него ли ще вземеш?

— Аха, невестулката прояви учудващо желание да се включи в мероприятието. Не го очаквах, но човек с неговите способности може да бъде от полза в някои ситуации.

— Какви ситуации? Такива, при които ще ти забие нож в гърба ли?

— Знам, че питаете взаимна омраза, но тука сме по работа, така че и двама се кротнете.

— Гледай, само да не ми се изпречва на пътя, Миша, знаеш, че не понасям долни отрепки като него.

— Ха, ха, ха, ти и твоите високи морални стандарти. Ок, ще му кажа да не ти се мярка пред погледа — съгласи се Миша и се обърна към Серегатов: — А вие, Павел Сергеевич, свиквайте, хората ми са свикнали с неформални отношения и ще се обръщат към вас с прякора ви Стареца, вместо с официалното господин Павлов. Не им се обиждайте.

— Спокойно, наричали са ме и с далеч по-обидни имена.

— Е, другари, за щастие или нещастие, значи се разбрахме. Аз имам да звънна няколко телефона и да подкупя един-двама държавни чиновници и няколко офицери от градската стража, а вие в това време подхващайте дела си. Тримата напуснаха офиса в мълчание и всеки се зае със задачите, които предстояха.