Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (48)

Чиркейската ВЕЦ

Първите слънчеви лъчи си пробиваха път през облаците. Конвоят внимателно се спускаше по стръмните завои на планинския път. Едно погрешно движение можеше да свали тежките машини в дълбоките каменисти урви. Село Чиркей бе сгушено в малката долина, обградена от планините от едната страна и огромен изкуствения язовир от другата страна. Чиркейският язовир бе с обширна водна повърхност от над 42 квадратни километра. Той бе построен още по времето на социализма и осигуряваше необходимото водно налягане за работата на Чиркейската хидроелектроцентрала. Със своите четири турбини и генератори, осигуряващи мощност от 1000 Мвт, електроцентралата се смяташе за най-мощната в Северен Кавказ. След Втората тибериумна война и последвалите я няколко граждански войни електроцентралата бе изоставена на произвола на съдбата. Тибериумът бе погълнал не само земеделските земи на Кавказ, но и градовете — предприятия, заводи и всичката останала инфраструктура, нуждаеща се от електричество. Населяващите Кавказкия емират народи приличаха по-скоро на сбор на деградирали племена, отколкото на истинска цивилизована и индустриална държава. Със започването на войната и разпространението на тибериума квалифицираният персонал се бе разбягал, оставяйки електроцентралата да работи в автономен режим. От години никой не се грижеше за поддръжката на машините и съоръженията и те излизаха от строй едно по едно.

Вече събудилият се Михаил спря конвоя на едно разширение на пътя и извика при себе си Алекс и лейтенантите си. От спрелите машини излизаха хора, за да се разтъпчат, дръпнат някой фас или да хапнат набързо. Михаил помисли малко и изпрати да извикат и Стареца. Досега човекът бе давал само добри идеи, благодарение на които вече няколко пъти отърваха кожата. Изглежда бе всестранно развита личност и личеше, че освен отлични компютърни познания, има и военен опит. Нещо неочаквано както за Михаил, така и за Алекс. Когато проучваше миналото на Инженера, никъде не намери каквато и да е препратка, че е служил в армията. Човекът бе истинска загадка.

Изчака всички да се съберат и сложи големия лист на еластичната електронна карта върху предния капак на хамъра. Активира картата и докосна няколко пъти повърхността. Увеличи образа на Чиркей.

— Това са сателитни снимки на селото. Както виждате, няма как да го заобиколим — и Михаил прокара показалец по картата, очертавайки границите на селото. — От едната страна е планина, а от другата страна е язовирът. Освен ако не се научим да плуваме или катерим по отвесни скали, няма как да минем. Това е и основният ни проблем, пътят минава право през центъра на селото.

— А какъв е проблемът да минем през селото? — попита Алекс. — Вчера без проблем минахме Буйнакск и през Халимбекаул.

— Да, но това бе през нощта, никой не ни очакваше, а и минахме през предградията на Буйнакск. Халимбекаул бе целият в руини. Има още нещо. Благодарение на Симеон — и потупа лейтенанта по рамото — разбрахме, че сме наблюдавани, а това значи, че в селото знаят за нашето идване. А и на картата ясно се вижда, че центърът на селото е обитаем. Михаил почука с пръст по нея.

— Колко хора живеят там? — поинтересува се Стареца, докато разглеждаше картата.

— Между хиляда и петстотин и две хиляди, като петстотин са мъже, способни да държат оръжие в ръце и да се бият.

Мухин подсвирна от учудване, другите също изглеждаха изненадани от бройката.

— Обяснимо е учудването ви и за това си има логично обяснение — разясни Михаил. — Тия планински козели се намират до един от малкото оцелели язовири в Кавказ. Това им осигурява питейна вода на първо място, а на второ — препитание. В язовира има риба, а водата от него се използва за напояване на малкото обработваема земя, която имат. По мерките на Кавказ туземците са яко богати. Така че са свикнали да бъдат нападани, съответно може и да предположим, че са добре въоръжени. Но за това нямам никаква информация.

— И какво, шефе? Влизаме, наритваме им задниците и продължаваме? — предложи Мухин. — Какво ще се церемоним с тия черни маймуни?

— Подходът ти е прекалено директен, Мухин, знам, че искаш да задоволиш жаждата си за насилие. Но предпочитам този път да минем без бой, ей така, за разнообразие. А и съотношението едно към 20 в тяхна полза не те ли притеснява?

— Какви други възможности имаме? — попита Алекс.

— Затова и съм ви събрал, Алекс, напрегнете мозъците си, или това, което имате вместо тях. Белким измислим план, изключващ нашето общо самоубийство.

— А какво е отношението на местните? Не може ли да се договорим, да откупим преминаването си? Имаме храна, гориво и други стоки. Може да направим бартер.

— Те са кавказци. И в червата си мразят нас, руснаците. Единственият начин, по който искат да ни видят, е изкормени и окачени на куки като парчета сурово месо. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Напълно!

Започнаха да обсъждат различни възможности, някои запалиха цигари, докато спореха кой вариант е по-добър. Но по същество нямаше какво толкова и да се обсъжда, единственият вариант бе да си пробият пътя с бой. Единствено Инженера бе застанал по-встрани и внимателно оглеждаше заобикалящите ги чукари. Алекс следеше за действията на Инженера, ръгна Миша в ребрата и кимна към Инженера.

— Както изглежда Стареца има някаква идея.

— Да отидем да го попитаме тогава.

Двамата се насочиха към Инженера и когато приближиха, Михаил директно, без да се церемони, го попита:

— Здрасти, Старче. Както изглежда, нещо ти е хрумнало? Имаш ли желание да го споделиш с нас?

— Просто разсъждавах… — и отново насочи взора си към околните скатове.

— За какво, ако смея да попитам?

— Ами това, което най-ни липсва в момента, е достоверна информация. Имаме карта със сателитни снимки и тя ни дава план на селището. Но тя е просто една двуседмична сателитна карта, а не видео в реално време. Ние в момента всъщност не знаем какво става там.

— И това може да ни излезе през носа — довърши вместо него Миша.

— Имам електронен абонамент за метеорологичната спътникова мрежа — включи се в разговора Алекс и потупа GPS на лявата си ръка. — Мога да изтегля актуални снимки на района от холонета. Но това ще стане най-рано към 15,00 ч. и ще е за кратко — докато сателитът преминава над главите ни.

— Нямаме толкова време. Добре, какво е твоето предложение? — нетърпеливо попита Михаил.

— Доколкото видях, докато разпъваха мутантите, използваха клинове, значи имаме алпинистко оборудване.

— Е и?

Инженера разпери ръце, показвайки заобикалящите ги планини.

— Ами намираме се в Кавказ. И тука е пълно с планини. Не би било лошо някой да се покатери там — и посочи с пръст върха на скалистия хълм, в чийто подножие бе спряла колоната — и да каже какво вижда. Отгоре трябва да има добра видимост към селото.

— И кой ще го направи? Никой от хората ми няма такава подготовка.

Инженера изразително огледа от долу до горе Орлов.

— Предполагам някой, който е в добра физическа форма, издръжлив и е свикнал да се ориентира и промъква в труднодостъпни места, където се изисква много пълзене и пазене по руини.

Алекс усети върху себе си изпитателните погледи на Инженера и Миша.

— Да разбирам ли, че съм кандидат по неволя? Изобщо ще се допитате ли до моето мнение, ей така, за проформа?

— Както каза Стареца, твоята кандидатура е най-подходяща, приятелю. Нооо, естествено, ще разбера, ако те е страх от високото. Никой няма да те обвинява, че си пъзльо и се изплашил като някоя баба от малко височинка.

— Ха-ха-ха — разсмя се с пълен глас Михаил.

— Майната ти, Миша! — засегна се Орлов. — Ще го направя, защото мога и защото го искам! А не за да доказвам каквото и да било!

— Спокойно, братко, шегувам се. Не съм искал да те обидя, знам, че си кораво копеле. Ти си единственият друг човек, на който мога да вярвам за всичко на 100%. И няма нужда да доказваш каквото и да е пред мене.

— А кой е другият човек?

— Другият човек съм аз, естествено, вярвам само на себе си — ухили се Михаил и удари с юмрук рамото на приятеля си.

— Господа, сега, след като изяснихте отношенията помежду си, предлагам да се захванем с работата.

— Добре Старче, както винаги ти си прав. Да действаме!