Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 24 гласа)

Информация

Форматиране и допълнителна корекция
zelenkroki (2016)

Издание:

Автор: Валери Андровски

Заглавие: Изгревът на Червената звезда

Издание: първо

Издател: „Зов комерс“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Изток-Запад“

Редактор: Емануил Костов

Художник: Милен Димитров

ISBN: 978-954-8772-37-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/629

История

  1. — Добавяне

Стар приятел

Докато караше, обмисляше предстоящия разговор с Миша. Връстници, двамата се познаваха още от деца, бяха живели в един блок в източните квартали на Сев… Севастопол, както някога се казваше градът. Бяха посещавали една и съща детска градина, бяха учили заедно в едно и също училище, дори родителите им бяха приятели. Затова двамата бяха неразделни, заедно играеха и заедно вършеха бели. Чувстваха се като братя и единственият човек, на който Алекс можеше да вярва като на себе си, бе Миша. Когато избухна Втората тибериумна война и химическите ракети започнаха да падат в Севастопол, настъпи паника — всеки се спасяваше поединично. Властите се опитваха да организират някаква евакуация поне за децата, така родителите им успяха да ги качат в последния претъпкан с плачещи деца автобус. Това бе последният път, когато Миша и Алекс видяха родителите си. Следващите години бяха изпълнени с болка и глад на ръба на оцеляването. По това време и пътищата им се разделиха, Алекс се включи в гилдията на търсачите, а Миша се забърка с гангстерските банди, където волята, съобразителността и голямата му физическа сила го издигнаха до шеф на гангстерска банда — на една от най-големи мафиотски банди в източните квартали — „Уличните братя“. Ядрото на бандата се състоеше от 100 човека и още няколко десетки непостоянни членове. Основните доходи бяха от контрабанда, наркотици, рекет (т.е. така нареченото предоставяне на „протекция“), проституция, хазарт изобщо всичко, което бе извън закона и носеше обилни приходи. Алекс зави по централния булевард към портата, водеща към сектор С на третия пояс. Движението бе натоварено и непрекъснато трябваше да се провира между камионите и автобусите на градския транспорт. Сканиращата система на портата бе модерна и напълно автоматизирана, колите се проверяваха от вградените в крилата на вратата радиационни скенери с висока пропускателна способност. След проверката на документите Орлов мина през портала без проблеми и влезе в третия пояс. Правеха впечатление чистите и поддържани булеварди, наличието на малки паркове с поддържана зеленина, както и засиленото полицейско присъствие. По улиците почти нямаше колелета или велорикши, а само градски транспорт или лични автомобили. В третия пояс на столицата живееше и се трудеше средната класа на населението. Живеещите в него хора бяха заможни и повечето имаха лични автомобили. Тука бяха и повечето офиси на различните търговски фирми и дружества, както и представителствата на някои от фирмите от сините зони. Някои от държавните учреждения също се намираха в третия пояс.

Полицията провери Алекс още два пъти, преди той да стигне целта си. Офисът на Миша се намираше в пететажна бизнес сграда, цялата фасада, на която беше от поляризиращо се стъкло, променящо цвета си в зависимост от слънчевата светлина. Миша бе купил целия пети етаж на сградата и там бе щабквартирата на неговата „фирма“. На влизане в сградата Алекс бе спрян от петима охранители, но когато го познаха, го пуснаха да мине. Алекс бе единственият човек, когото бодигардовете не претърсваха, и му бе позволено да влиза с оръжие по всяко време на денонощието при Миша. Така им бе заповядано и никой не смееше да се противопостави на волята на шефа. Преди да продължи, ги попита:

— Тука ли е Михаил Василиевич?

— Да, стопанинът е тука, ще го намериш в офиса.

Алекс използва асансьора, за да стигне до петия етаж. В преддверието също имаше двама едри бодигарда, контролиращи стълбището и асансьора. Когато го видяха, двамата охранители се отпуснаха и му кимнаха за приветствие. В ъгъла се беше сврял и Плъха. Орлов не понасяше Плъха, за него самият вид на това дребно човече, облечено в мръсни лекьосани дрехи, бе крайно омерзителен. Не обичаше доносниците, а външният вид на Плъха допълнително го отблъскваше. Малкото мише личице с непрекъснато шарещи злобни очички се озърташе във всички посоки и имаше лошия навик да се промъква зад хората, подслушвайки какво си говорят. Плъха отвръщаше със същите чувства и двамата не можеха да се дишат. Алекс спря и изгледа дълго и лошо Плъха, който се озъби, но свърна поглед. Алекс постоя за момент, чудейки се дали да не изхвърли Плъха по стълбището, но после махна с ръка на това занятие. Влезе в кабинета без да чука. Отвори вратата с размах и завари Миша, седнал комфортно в кожен фотьойл зад голямото бюро от естествен махагон. Масивната му двуметрова фигура едва се побираше в креслото. Бе облечен с копринена риза и стилен сив костюм от естествена вълна, изработен по поръчка. Самият костюм струваше луди пари и бе символ на престижа и статуса в обществото. С бръсната глава и дебел врат, на който висяха три дебели златни ланеца, той бе типичен представител на мутренското братство. Миша бе отпуснал глава върху възглавничката на фотьойла и бе подбелил очи към тавана, стенейки с басовия си глас. В първия момент Алекс се чудеше дали приятелят му е добре и щеше да се втурне да му помага, но след това чу шума под бюрото и се досети каква е работата. Мляскането и хихикането се прекратиха и под бюрото се появиха две глави. Алекс разпозна Ника и Вика, двете компаньонки на Миша. Ника бе късо подстригана брюнетка със зелени очи, а Вика, дългокоса блондинка със сини очи. И двете бяха на по 18 години, стройни и високи с едри бюстове, стегнати дупета и стройни крака. Момичетата се изправиха и сладострастно облизаха устни, закопчавайки скромните си ризки. Ника бе с панталонки, плътно по дупето, а Вика с къса поличка едва прикриваща прашките й. Докато Алекс ги зяпаше, Миша отвори очи и разфокусираният му поглед стана осмислен.

Алекс намигна и невинно подметна:

— Как е Миша, да не прекъсвам нещо? Да намина по-късно, когато свършиш с „работата“?

— Споко, Алекс, винаги мога да завърша започнатото и по-късно — ухили се Миша и закопча ципа на панталона си. — Хайде момичета, оставете ни насаме с чичо Алекс.

И двете се нацупиха и започнаха да подсмърчат обидено.

— Винаги става така, все имаш работа и все не ни обръщаш внимание — намуси се Вика.

— Миналия път стана същото, звъннаха ти, заряза ни насред купон и ни остави двете да се оправяме сами — наля масло в огъня Ника.

Миша усети накъде отиват нещата и побърза да се измъкне.

— Вземете кредитната карта от Дима и си купете някакви парцалки, по-късно ще покажете. Вземете Игор и Степан със себе си за охрана.

Напиращите сълзи изчезнаха като с магия от двете девически лица и момичетата в един глас казаха.

— Благодаря ти, Мечо, тази вечер ще затоплим леглото ти за теб.

— Добре, момичета, а сега оставете Мечо да посвърши малко работа — каза ухилен Миша.

Двете момичета излязоха от стаята, въртейки малките си сладки дупенца невинно, като Ника намигна на Алекс. Орлов чу как Плъха преглъща жадно, докато момичетата минаваха край него.

— Плъх, прибери си лигите и затвори вратата след себе си — нареди Миша — и никой да не ме безпокои, освен ако не е нещо спешно. А ти, Алекс, сядай, няма за какво да стърчиш прав. Орлов не чака втора покана и седна на удобния диван. Миша зачака Плъха да затвори вратата и тогава заговори:

— Как е, Алекс, отдавна не съм те виждал, ни вест, ни кост от тебе?

— Тръгна ли в рейд, може да ме няма със седмици, трябва да си изкарвам хляба все пак, знаеш как е.

— Да, зная — и Миша замълча за момент. — Винаги съм ти казвал, че има място за теб в моята организация. Помисли пак, нужни са ми верни хора, а ти си ми като роден брат. Няма да си ми подчинен, а съдружник и партньор.

— Знаеш, Миша, че този бизнес не ме влече, рекет, побоища, убийства, наркотици — това не е за мене, искам съвестта ми да е чиста и пред мен самия, и пред Бог.

— Не се прави на ангел, и ти си пращал хора на онзи свят и от това, което чувам напоследък, труповете не са малко.

— Така е, но това са хора, които са се опитвали да ме ограбят или убият. Не е за мене да рекетирам търговци или да пласирам дрога. Уважавам избрания от теб път в живота ти, уважи и ти моя.

— Ех, добре, но да знаеш, че си пропиляваш таланта напразно. Двамата с теб можем да разраснем организацията, да добием повече територии и повече власт. И да достигнем върха на престъпния свят — замечтано произнесе Миша.

— Няма смисъл, Миша, всеки път се опитваш да ме убедиш и всеки път ти отказвам.

— Чугунена глава си, Алекс, знаеш ли колко отрепки биха убили за така възможност…

— Не знам, а и не ме интересува — упорито отвърна Алекс.

— Добре, майната му, като не искаш — не искаш, насила хубост не става — изпухтя с досада Миша, след което се усмихна. — Девойките обаче си ги бива, а Алекс?

— Да, имаш вкус към жените, стари разбойнико.

— Имат сладки дупенца, а? — намигна дяволито Миша. — Знаеш, че всичко мое е и твое, само кажи, и Вика и Ника ще се погрижат за тебе, ще ти стоплят старите кокали.

— А ти знаеш, че не си падам по такива неща, а и сега не ми е до жени. Искам да поговорим по работа.

Орлов докосна с показалец устните си и после насочи пръста към тавана. Миша кимна, че е разбрал, и пръстите му заиграха по вградения в бюрото интерактивен екран.

— Готово, вече можеш да говориш свободно.

— Стаята обезопасена ли е?

— Пфф, мислиш ли, че ще имам успешен бизнес, ако не взимам предпазни мерки от подслушване? Преди месец ми доставиха директно от японската синя зона най-новата заглушаваща система, производство на „Нипон Дайнамик“, дори шефът на столичната капитолска полиция няма такава система като моята.

— Имам нещо, което искам да продам чрез тебе. Ти познаваш нужните хора, а и никой няма да посмее да те прекара.

— И какво искаш да продадеш? Обикновено се занимаваш с предмети на изкуството, бижута, злато, техника, какво е?

— Става дума за оръжия, мисля, че приблизителната им стойност на черния пазар е към 40–50 бона.

— Оръжия?! Е, това не го очаквах от тебе, Алекс. Това се казва изненада, кога влезе в оръжейния бизнес?

— Не съм и влизал. Това е дълга и безинтересна за разправяне история. Важното е, че разполагам с тази стока и искам да я пласирам възможно най-бързо.

— Сега вече събуди любопитството ми, за какви оръжия става дума?

— Имам пет пълни комплекта бойна екипировка на ГДИ — брони, шлемове, раници, всичко, и то в добро състояние, пет импулсни автомата М16 Мк.2А с няколко боекомплекта към тях. Освен това и девет автомата втора ръка модел G.3, Калашников, GAU-3 Eliminator и три гранатомета LDR-77, един от които напълно изправен, а другите два повредени.

Списъкът на изброените оръжия стъписа за момент Миша.

— Алекс, доста приличен арсенал си събрал. Но такива сделки рядко остават в тайна и, ако собствениците се появят, ще имаме голям проблем.

— Повярвай ми, Миша. Никой жив няма да се появи, оръжията се въргаляха безстопанствени и аз просто се погрижих да ги прибера.

— Ахааааа, е, добре, ще повярвам на думата ти. Знам, че всеки комплект броня на ГДИ има вграден сигнален маяк. Как реши този проблем?

— Извадих чиповете, които контролират всички системи. Дал съм ги на Яков Евреина за препрограмиране и до три дена ще ги имам.

— Това е добре, замислено каза Миша. — Ако цялата електроника на костюмите работи, ще им вземем двойна цена. Имам няколко контрабандни канала, по които мога да пласирам оръжията. Но продажбата на броните ще е затруднително.

— Защо? Какъв е проблемът?

— Виждаш ли, търговията с оборудване на ГДИ е доста рискова. Спипат ли, че търгуваш с техни оръжия, песента ти е изпята. Нашите продажни власти винаги можеш да подкупиш или изнудиш, но този номер не минава с ГДИ. Там пипат твърдо и не се церемонят, като нищо може да отнесеш доживотна присъда или куршум в челото. И двата варианта са крайно неприятни.

— И какво казваш, че броните не могат да бъдат продадени ли?

— Не, не казвам това. Просто те са като горещ картоф, който се подхвърля, защото пари. На всеки му се иска, но на никой не му стиска. По дяволите, дори аз се чудя дали си заслужава риска да задържа броните за себе си. Нощно виждане, вградени комуникации и ГПС позициониране, модуларна защита от химически и биологически агенти, както и от повечето леки огнестрелни оръжия, насочваща система за индиректна стрелба и вграден модул за спешна медицинска помощ. Всяка банда или престъпен клан, притежаващ тези брони, би имала сериозно предимство при престрелките и честите гангстерски войни. Миша замислено прекара ръка по темето си, докато обмисляше положението. Алекс мълчаливо чакаше какво решение ще вземе приятелят му.

— Ето какво ще направим, Алекс, имам един познат, който ще ни свърже с нужните хора. Изродите са толкова луди, че не им дреме за нищо. Те са някаква нова банда албански главорези, които се опитват да сложат ръка на по-голямата част от гетото зад външния отбранителен пояс. Както знаеш, за ставащото там на никой не му пука. Обикновено тия отрепки плащат за оръжията в дрога, но може да се договорим с тях и за кеш.

— Добре, това ме устройва, за каква сума говорим за всички оръжия?

— Мисля, че 50 бона твърдо можем да им вземем. Къде са оръжията и кога може да ги доставиш?

— Всичко съм складирал в Сев. След три дена ще взема контролните чипове, а до две седмици ще мога да ти доставя и оръжията. Какъв процент искаш?

— Ти си ми приятел, нищо не искам от тебе.

— Миша, знаеш, че мразя да се чувствам задължен, приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари, колко искаш? И не приемам отказ, бизнесът си е бизнес.

— Добре, добре 5 процента от стойността на сделката. Докато се върнеш, ще съм уговорил всичко с моя човек. Трябва ли ти охрана, или помощ за транспорта?

— Не, ще се справя сам — леко се усмихна Орлов. Отвори раницата, извади бутилката водка „Столичная“ и я остави на бюрото. — Това е да скрепим сделката.

— Ах ти, хитра лисицо, знаеш как да изкушиш човек — доволно премлясна Миша, предусещайки вкуса на водка. — Отдавна не съм пил истинска водка, и разклати бутилката. Това не е синтетична пикня, която произвеждат в хидропонните ферми и представят за водка. Уискито и скочът, които се внасят от сините зони, и нашият елит лочи, не са традиционно питие за един истински руснак. Водката, това е традиция и народ в едно.

Миша извади две чаши от бюрото и посегна към бутилката водка, за да я отвори, но Орлов го спря.

— Искам да поговорим за още нещо, наскоро в ръцете ми попадна нещо доста интересно — и Алекс извади от вътрешния си джоб електронния ключ и го подаде на Миша.

— Така ли и какво е това? — попита Миша, докато разглеждаше с любопитство металната пластина.

— Според Евреина това е ключ.

— Ключ… и какво отваря този ключ?

— Яков ми разказа, че някога, по времето на Съветския съюз, по цялата територия на страната са били построени тайни складове, в които са съхранявали стратегическите резерви на държавата. В тях е имало всичко — храна, гориво, суровини, злато, сребро, уран. С две думи — всичко.

— И аз съм чувал за тези истории. Всеки иманяр и мародер ги разказва край лагерния огън, но това са само слухове, нищо повече.

— Миша, не си прав — опитваше се да го убеди Орлов. — В ръцете си държиш доказателството, Яков бе убеден, че ключът е истински. Първо се опита да го купи от мене, но когато отказах, се разприказва. Беше го страх, а знаеш, че Евреина не е от страхливите.

— Добре, да предположим, че ключът е истински, но къде ще намерим този склад?

— Евреина ме разпитваше дали освен ключа съм намерил карта или нещо такова, естествено, го излъгах, без да ми мигне окото. Но виж какво още открих. Алекс извади от раницата книжния лист и прозрачното фолио и ги разстла на масата. Докато пътувах насам, непрекъснато обмислях разговора си с Евреина и тогава ми просветна. Знаеш, че в училище бях добър по география, това ми помогна да свържа нещата. Фолиото, книжният лист и ключът представляват трите компонента на една карта. Ето виж, слагаме листа, на него има десет произволно отдалечени точки с написани цифри до тях. Отгоре слагаме фолиото, нарисуваната върху него графика всъщност представлява географската карта на Съветския съюз с физически ориентири — реки, гори, планини и дава цялостна представа за релефа около складовете и къде да търсим входа им. И накрая ключът. Виждаш, че върху него има гравирани цифри и до тях са изрязани малки правоъгълни прозорчета. Когато го сложим отгоре, виждаме в тези прозорчета цифрите, написани върху хартиения лист. Това ни дава точните координати, географска дължина и ширина. Там се намират складовете, там ще намерим и нашето щастие, Миша.

Миша стана от фотьойла и развълнувано започна да крачи напред-назад из кабинета. Опитваше се да осмисли получената информация. Ако всичко това бе истина, може би държеше в ръцете си ключа към властта над целия подземен свят в Източна Крайна. А кой знае, дори може би и повече. С толкова много пари, вместо да плаща лъвския пай на продажните политици за протекции, можеше сам да си купи депутатско място в парламента и да защитава бизнеса си. Да, в тази работа имаше хляб, очертаваха се големи възможности, но имаше и рискове.

— Но складовете може отдавна да са празни или разрушени. Може да отидем на място и да се окаже, че всичко е изнесено или че картата е фалшива.

— Така е, Миша, но такъв шанс се пада веднъж в живота. Риск печели, риск губи. Аз съм готов да вляза с 50 бона от продажбата на оръжията. Ако там наистина има нещо, което може да продадем и да станем богати, значи рискът си е заслужавал. Ти сам каза: или растеш, или загиваш, нямам намерение цял живот да скитам из червените зони в търсене на препитание, докато някой мародер късметлия или мутант канибал не ми види сметката.

— Ти наистина говориш сериозно. — Миша изгледа изпитателно приятеля си.

— По-сериозно от това няма накъде. Помисли в какво положение си и ти, шеф си на една от големите банди, но имаш сипна конкуренция. Ако видят, че започваш да ставаш прекалено силен, всички ще се обединят и ще се нахвърлят върху тебе. Но ако имаш солиден финансов ресурс, ти можеш просто да ги купиш или да набереш колкото ти трябват наемници, на тях им е все едно с кого се бият, стига да им плащаш редовно. Може да купиш каквито искаш политически протекции или цялата полиция на Капитолия начело с шефа й комисар Свинаров.

— Алекс, Алекс, станал си много сладкодумен, бре, направо човек не може да те познае. Мед ти капе от устата и мога да кажа, че пада на благодатна почва. Брой ме и мене в това приключение. Връщаме се към детските години, отново ще играем на пирати и корсар със скрито съкровище.

— Да се надяваме, че наистина има скрито съкровище. Трябва да се подготвим предварително — и Алекс започна да изброява на пръсти, — ще ни трябват хора, транспорт, оръжие, гориво, храна… и някой доста добър хакер.

— Хакер?

— Да, този ключ малко ме притеснява — Алекс прекара показалеца си през назъбения край на пластината, — дори Евреина не успя да се ориентира в него, сканира го, но не успя да види от какви компоненти е изграден. Пусна и разкодиращи програми, но декодиращият софтуер не успя да разпознае какъв вид устройство е и резултатът беше нулев. Трябва ни някой, който наистина разбира от стари технологии и програмни езици, използвани преди повече от 70 години.

— Това вече ще бъде трудно, просто няма толкова стари хакери — замисли се Миша. — Повечето днешни хакерчета са пишлемета на по 15–20 години. Знаеш, че в този занаят бушоните ти бързо изгарят. Особено ако използваш неврален интерфейс и охранителните програми те засекат. Тогава мозъкът ти буквално се изпича и се превръщаш в жив зеленчук, изпускащ се под себе си. Но мисля, че знам кой може да ни свърши работа.

— Някой, когото познавам?

— Какво ще кажеш за Инженера, а? Човекът е истински гений. Сателитният възел за трансфер на данни край Орловка е по негов дизайн. Знам, че програмното осигуряване също е писано от него.

— Миша, не е ли изхвърляш малко… Инженера. Мисля, че е прекалено голяма лъжица за нашата уста. Все пак е министър, отговарящ за цялата тежка промишленост на Източна Крайна. Едва ли човек с такова положение в обществото и толкова големи възможности ще се заинтересува от нашето предложение. Той въведе плановата икономика и създаде цялата инфраструктура на страната. Под негово ръководство се възстановиха, реконструираха и модернизираха оцелелите след войната предприятия. Голямата част от продукцията, която произвеждат фабриките и заводите, са създадени от него. Колите, камионите, общественият транспорт, всичко е конструирано и проектирано от него. Това е човекът, който след Втората тибериумна война и последвалата я гражданска изгради Източна Крайна като технологична нация.

— Така е, но това е в миналото. Както изглежда, не гледаш новините.

— Знаеш, че бях в рейд последните няколко седмици. Защо, какво се е случило?

— Ами всеобщият любимец на народните маси, Инженера, си позволи да разкритикува правителството и управлението на Диктатора, пардон на нашия възлюбен Ел Президенте. Обвини правителствените чиновници от високите ешелони на властта в корупция, разхищение на държавни средства, престъпно нехайство, некадърност, връзкарство и т.н. и т.н. И всичко това в пряк ефир по CBN, един от най-големите новинарски канали в западните сини зони. Всички очакваха, че Черните качулки ще нахлуят в студиото и ще направят Инженера на решето, но това не се случи. Махнаха го от министерския пост и от всички заемани длъжности и сега е под наблюдение. Президентът е хитра лисица, няма да пипне и с пръст Инженера, поне докато той е в светлините на прожектора и цялото публично внимание е насочено към него. Но знаеш какъв е нравът на президента, той никога не прощава такива неща.

— Ммммммм дамммм, закършил го е Инженера. Винаги си е бил патриот и се е стремял да помогне на обикновения народ. И сега това ще му излезе през носа.

— Така е, но винаги си е бил такъв. Още на времето не можеше да търпи несправедливостта. Баща ми и Инженера бяха добри приятели на времето. Заедно работеха в Севастополския корабостроителен завод „Черноморск“. Баща ми разказваше, че този човек разбира от всичко и е истински гений. Начетен и ерудиран в различни области на науката и изкуството. Като малък дори ме е дундуркал на коляното си.

— Като те гледам какво добиче си, ми е трудно да повярвам, че някой някога те е дундуркал.

— Е, тогава бях малък, строен и слаб като брезова фиданка.

— Добре, брезова фиданко — подразни го Алекс, — значи е решено, ще пробваме да вербуваме Инженера.

— Да. А кой от всичките складове ще проверим? — попита Миша, надвесен над картата.

— Предлагам да започнем с най-близкия до нас — започна Алекс. — Този, който е разположен в подножието на Кавказките планини. Намира се близо до брега на Каспийско море, в района на Махачкала. Може да се пуснем надолу по течението на Волга до Астрахан и оттам да излезем на морския бряг. Ще се движим успоредно на бреговата ивица, направо по оголеното дъно на Каспийско море, оттам ще се спуснем право на юг, така до планините на Кавказ. Така ще се движим далече от населените пунктове, няма да привличаме внимание и би трябвало да си спестим повечето проблеми.

— След войната миналата година между Източна Крайна и планинските типове на Кавказкия Емират там има доста армейски патрули. А и отрядите на Кавказкия емират често извършват набези в района. ГДИ и НОД също имат бази в района.

— Както казах, Миша — и Алекс потупа приятеля си по рамото, — риск печели, риск губи.

— Добре, добре, знаеш, че не ме е шубе. Аз ще осигуря информацията, хората, оръжието и провизиите. Ще ни трябва и доста гориво и по-сериозни машини от тези, които използвам за бизнеса си, най-добре военни камиони и джипове. Имам едно наум, едно място, откъде мога да взема такива. Но нека да не казваме „хоп“, преди да скочим. Първо, трябва да говорим с Инженера и да видим дали ще се съгласи.

— Добре, но как ще се доберем до него. Предполагам, тайната полиция го следи. А и Президента едва ли ще го пусне доброволно, прекалено ценен кадър е, а и му има зъб.

— Това остави на мене, вече имам идея, помотай се днеска и утре, а вдругиден, ела пак. Дотогава мисля, че ще съм осигурил необходимото, за да се срещнем с него. А сега нека го полеем, тази бутилка „Столичная“ чака да бъде изпита.

Разляха водката по чашите и вдигнаха наздравица за успеха. За отрицателно време преполовиха бутилката, постепенно минавайки от обсъждането на бъдещата експедиция към по-неангажиращи теми като лични проблеми, жени и т.н. Когато изпиха бутилката, вече бяха в отлично настроение и леко подпийнали. Сбогуваха се с уговорката, че Алекс ще дойде отново в офиса след два дена. Тръгвайки си, Орлов още чувстваше последиците от изпития половин литър водка и умората, която го бе налегнала. Леко му се въртеше главата, а и страшно му се спеше. Реши, че е изпълнил програмата си за деня и подкара към дома си, стараейки се да не криволичи много по пътя. Криво-ляво се прибра и направо легна да спи.

На следващата сутрин главата го цепеше и реши, че е по-добре да помързелува малко, прекара целия ден в почивка, гледайки по холовизора последните новини и събития от Източна Крайна и света. На другата сутрин последиците от пиянството още си казваха думата, подкара по познатия път и отново бе пред офиса на Миша. Охраната го покани да влезе и го придружи до подземния гараж, където го чакаше Миша.

— Как е, приятелю, изтрезня ли? — Миша изглеждаше свеж като краставичка.

— Да, изтрезнях, а ти изглеждаш отвратително бодър.

— Така е, братче, тренингът си казва думата. Колкото водка съм изпил, с толкова вода не съм се къпал. Споко, гледай по-весело на нещата. Днес ни очаква важна работа и е време да станем други, може би дори по-добри хора.

— Щом казваш…

Миша се усмихна и махна с ръка на Алекс да го последва, отидоха до един ван, паркиран близо до изхода на гаража. Отстрани на бялата машина имаше голям червен надпис „Чаена лъжичка“ и под него „най-вкусно на най-ниска цена“.

Алекс изгледа учудено приятеля си.

— Какво, ще ставаме доставчици на бързи закуски ли? Това ли е гениалния план?

— Ще видиш — Миша се ухили и дръпна плъзгащата се врата на вана. Вътре имаше една купчина дрехи и различна видеотехника, както и няколко камери.

— Събличай дрехите си и обличай тези, ще трябва да ти направим и лека смяна на лицето.

— Надявам се не с юмруци и побой, така са ми сменяли лицето достатъчно често.

— Спокойно, ще прибегнем до описания от тебе метод само в краен случай, а сега да побързаме, имаме уговорен час с Инженера за интервю. Орлов започна да се досеща какво е намислил приятелят му и започна да се съблича. Миша вече се бе съблякъл и обличаше раздърпан гащеризон с мърлява фланелка, а върху тях избеляло лекьосано яке. Дрехите го обезличаваха и добре прикриваха едрата му фигура. Намаза темето си с бързо съхнещо лепило и залепи към скалпа си перука от дълга чуплива сива коса. Косата изглеждаше мазна и мръсна, което даваше допълнителна достоверност на дегизировката. Последни щрихи към новия образ на Миша бяха добавянето на черна брада и сини контактни лещи. Върху пръстите си залепи присадки на фалшиви пръстови отпечатъци. Алекс следеше за действията на приятеля си и ги повтаряше. Облече приготвения за него евтин син костюм, негов номер. Намаза се с лепило и сложи руса перука върху главата си, проверявайки дали е плътно прилепнала към темето. След това сложи зелените лещи и пръстовите присадки. Остана само да сложи и очилата с рогова рамка без диоптър. Огледа се в страничното огледало вана и пристегна вратовръзката. Не можеше да се познае, изглеждаше друг човек. Завъртя се и погледна Миша.

— Май си сменихме ролите с теб, а Миша. Аз станах големец и виден член на обществото, а ти улична отрепка.

— Да, ама си черен като негърски гъз и с този цвят на кожата ще бъдеш големец за кратко. Отвори жабката, там трябва да има бързодействащ пигментен лосион. Трябва да те поизбелим, ако ще минаваш за телевизионен новинар.

— Ехее, никога не съм си мечтал за толкова главозамайваща кариера в холовизията. И в ролята на кого ще бъда аз?

— Ето ти личната карта, ти ще си Саймън Клифърд, а аз Джо Бароуз. Постарай се да говориш с акцент на развален руски пред охраната на стената.

— Спокойно, имам тренинг, и без това граматиката и правоговорът ги нямам за нищо. А кои са тия двамата, Саймън и Джо. Не съм ги чувал?

— Няма и да ги чуеш.

— Защо, да не са мъртви?

— Не, напълно живи и здрави са. Просто работят за затънтен холоканал WWN, почти никой не гледа. Според хакера, който ми осигури документите, ретиналните и пръстови отпечатъци, пичовете в момента се намират някъде в жълтите зони на Африка.

— Аха, готово, намазах се с лосиона. Станах ли бял човек, или още съм негърски задник?

— Почна да избеляваш, спокойно, скоро и родната ти майка няма да те познае. Да тръгваме, аз ще карам, ти ще седиш до мене. Когато се убедя, че никой не ни следи, спирам и веднага отлепяме стикерите на вана. Ясно?

— Ясно. Давай по-бързо, че проклетата перука почва да ме сърби.

— Ок. Тръгваме.

Ванът се отдели от мястото и се насочи към изхода на паркинга. Изчакаха вратата на подземния гараж да се отвори, след което излязоха на улицата и се включиха в движението. Докато караше по улиците, Миша гледаше в огледалата за задно виждане дали някой не ги следи. Когато се убеди, че нямат опашка, зави в една глуха уличка и двамата с Алекс свалиха стикерите. Под тях се откри нов надпис канал WWN, качиха се и отново тръгнаха. Беше пиков час и движението бе доста натоварено. Докато се приближаваха към портата на сектор В на втория пояс, трафикът постепенно намаляваше.

Във втория пояс на Капитолия се помещаваха повечето от министерствата и тук бе съсредоточена почти цялата държавна администрация. Офисите на големите корпорации от сините зони също бяха разположени тук. Основната част от населението се състоеше от висшата класа, министри, депутати, богаташите, както и приближените на властта и техните семейства. Пропускът до втория пояс бе ограничен и всички влизащи или излизащи се проверяваха щателно. Не само от автоматичната контролно-пропускателна система, но и от специалните части на полицията. Никой не обичаше Черните качулки, обикновените хора ги мразеха и ненавиждаха заради безнаказаността и произвола, осъществяван от тях. Никой не смееше да им се противопостави, защото човешкият живот не значеше нищо за Черните качулки. Те бяха инструментът в ръцете на репресивния апарат на министерството на вътрешните работи. При гражданско неподчинение, протест или най-малко недоволство срещу властите веднага се намесваха и арестуваха смутителите на обществения порядък. Обикновено това означаваше изпращане в лагер за превъзпитание, откъдето никой не се връщаше. Когато дойде техният ред, Алекс и Миша слязоха от вана и опряха ръце на капака на вана, както ги инструктира сержантът от Черните качулки. Докато колегите му проверяваха вана с ръчни скенери, нервираният сержант проверяваше самоличността на двамата приятели. Прекара ги през ретиналния скенер и провери отпечатъците им в полицейската база данни, сверявайки ги с биометричните данни на личните карти. Когато проверката завърши, сержантът ги измери със злобен поглед, върна документите и им махна да продължат. Миша се усмихна с най-лъчезарната си усмивка, запали двигателя на вана и се отдалечи без да бърза.

— Пфффф, отървахме се. Тоя сержант ни гледаше като вълк, имах чувството, че ще пробие дупка в гърба ми с поглед.

— Да, сериозен чичка. Само такива отявлени главорези като него взимат в спецчастите. Не пожелавам и на най-големия си враг да попадне в ръцете им.

— Чувал съм, че имат навика да изтезават пленниците и арестуваните. И невинен да си, след изтезанията ще се признаеш във всички грехове. И майчиното си мляко ще изпееш.

— Така е, хакерът, на който платих да изготви документите ни, си заслужи всеки кредит. Доста се изръсих, но и личните карти са перфектни.

— Още колко ни остава?

— Според бордовата навигация сме вече близко. Още два километра по булевард „Възкресение“ и сме там.