Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (34)

Отчаяние и надежда

Алекс седеше на ръба на скалата с крака, висящи над пропастта, и наблюдаваше издигащите се към сивото небе стълбове черен пушек. Бореше се с обхваналото го отчаяние и се опитваше да събере мислите си. Вече бе сигурен, че всички планове, които бе градил за бъдещето, бяха пропаднали. Неговият най-добър приятел Миша бе мъртъв заедно с цялата си банда и Инженера.

Половин час по-рано

Алекс стоеше изправен на скалата. Вече не се страхуваше, че някой ще го забележи. Настрои бинокъла на пълно оптично увеличение и максималната цифрова резолюция, но не можа да види ясно подробностите от разгарялата се под него битка. Облаците прах и дим пречеха. В началото на боя въпреки неравните сили изглеждаше, че Миша и хората му ще успеят да разбият мутантите и ще се измъкнат.

Още от началото не бе съгласен с решението на Миша да си пробиват пътя с бой през мутантската орда. По-разумно бе да се върнат и да заобиколят, но Миша не бе от хората, които си променят лесно мнението, особено ако си мислеше, че е прав. Алекс напълно изключи радиостанцията. И сега, виждайки отчаяните действия на Михаил, се мъчеше да не се подаде на емоциите и да включи радиостанцията. Знаеше, че ако почне да се меси на Михаил в командването, това щеше да е пагубно особено в такъв критичен момент. Мъчеше се да различи нещо в облака прах.

Нещата не изглеждаха толкова безнадеждни, докато не видя петте стълба черен, дим носещи се над пустошта. Алекс стисна юмруци в безсилна ярост.

Не му оставаше нищо друго, освен да стои и да гледа как другарите му изгарят живи. Обхванатите от пламъци машини приличаха на погребални клади в общи братска могила за приятеля му Миша, Инженера и хората, с които през изминалите дни бе споделял храната си и бе спал под един покрив или по-скоро каросерия на камион.

Щеше да оплаква приятелите си по-късно, сега трябваше да се свърже с останалите скаути и да набележат план за действие. Нямаха храна и още по-лошо — нямаха вода. Единствената добра новина е, че резервоарите на квадроциклите са почти пълни. Включи радиостанцията с намерение да говори с другите разузнавачи, когато в слушалките се разнесе гневният глас на Михаил:

— Алекс, мама му стара! Търся те от двайсет минути! Какво правиш, спиш ли?! Или се приличаш на тая скала, правейки загар като някой смок. Ти се излежаваш, а ние тука извършваме подвизи, биейки се с орди мутанти!

— Миша, ти си жив?! — не можеше да повярва Алекс. Обхвана го радостна възбуда и си мислеше само за едно: — Приятелят му е жив, както и другите!

— Не, грешиш. Аз съм неговият дух, дошъл да те преследва от отвъдното! — и после добави, смеейки се: — Естествено, че съм жив, глупчо! Ти какво си мислиш, че ще се дам толкова лесно на някакви мизерници канибали?! Пф, как можа да си помислиш такова нещо за мене след толкова години познанство. А си мислех, че ме уважаваш!

— Но огъня? Със собствените си очи видях всички машини, обхванати от пламъци, горяха — попита все още неможещият да повярва Алекс.

— Е да, изродите се опитаха да ни опекат. Но не успяха, не е нещо, което искам да си припомням толкова скоро, все пак се случи преди 20 минути. Между другото трябва да кажа едно голямо благодаря на ъъъъ… Стареца. Неговата идея с бронирането на машините ни отърва кожата.

— Миша, мислех, че всички сте мъртви…

— Дааа и ти ми липсваше. Стига толкова циврене и сополи. По-добре кажи какво правят изродите. Скриха се зад дюните и не ги виждаме. Да не замислят пак някоя пакост?

— Чакай малко.

Алекс започна да настройва бинокъла, фокусирайки го върху групата мутанти.

— Такааа, бъгитата са спрели при трите сандера. И всички стоят на едно място. Има някакво брожение, мутантите спорят за нещо. Най-вероятно какво да правят оттук нататък, или как да ни приготвят за вечеря. Я стой малко… Всички се разбързаха да се качат по машините, тръгват. Цялата тайфа се понесе накуп.

— Мамка му, пак се почва! Далече ли са от нас? Колко бързо се движат?

— Кротни се малко! Да, наистина се отдалечават и както изглежда, бързат. Насочват се към прохода в хълмовете.

— По дяволите, ще ни устроят засада там, където няма как да маневрираме.

— Не мисля — не се съгласи Алекс и продължи замислено: — Не изглежда като отстъпление, а по-скоро като бягство. Видели са дебелия край и след толкова загуби просто искат да отърват кожите.

— Хммммм, сигурен ли си?

— Казвам ти каквото виждам. Може да попиташ и другите скаути, ако някой има по-добра позиция от моята да заповяда!

— Вярвам ти, вярвам ти! Спокойно, много докачлив си станал нещо.

— Просто мислех, че всички сте мъртви.

— Ноооо, ето ме мене, възкръснал от мъртвите. Надявам се не си ронил сълзи за мене. Ха-ха-ха!

— Е няма що, много смешно! — ядоса се Алекс.

— Добре, добре. Приятел си ми и съм ти задължен. Но ако някой ден, когато съм на преклонна възраст, подразбирай над 100 години, взема, че се спомина, ще искам венец от свежи рози и надпис „Тука почива най-добрият ми приятел“. И две, не, по-добре три оплаквачки, всичките млади със знойни тела и късащи се от рев от цялото си сърце!

— Майната ти, Миша! Откакто стана баровец, си станал голям наглец!

— Е, нали знаеш какво казват, парите развалят човека. А аз казвам по-добре развален човек с пари, отколкото беден изобщо без тях!

И двамата се разсмяха, изпускайки насъбралото се в тях напрежение.

— Какво ще правим, Миша?

— Ти ще продължиш да наблюдаваш, докато мутантите не се скрият от погледа ти. А аз ще проверя в какво състояние са машините ни. Бронята добре държеше куршумите и огъня, но ме притесняват гумите. Прав се оказа Стареца, като ни накара да ги подменим с подсилените многокамерни гуми.

— Да, умник е Стареца.

— Ок, ако има нещо ново, докладвай. Ако мутантите изчезнат, изчакай малко и слизай при нас.

— Разбрано, шефе, до скоро.