Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (54)

Неочаквана среща

Реши, че да кара и да се любува на околния пейзаж е не само вредно, но и опасно за здравето. Затова концентрира вниманието си върху пътя. Движеше се предпазливо по лъкатушещия път повече от час и смяташе, че бе изминал почти пет километра. Железничарският кантон и мостът трябваше да се покажат всеки момент. Взе внимателно един остър завой, където пътят бе пропаднал, притисна се почти плътно към скалата. Шумът от падащата вода в реката заглушаваше мъркането на мотора му. Когато излезе от завоя, вдигна поглед от пътя и се стресна: фиксира трима брадати планинци, облечени в черни бурки. На главите си носеха рунтави папахи, а в ръцете си държаха автоматични оръжия. Спускаха се по една едва забележима планинска пътека между канарите на планината.

За късмет на Алекс и те бяха изненадани колкото и той. Рефлексите му се задействаха, преди още да е осъзнал какво става. Наби спирачки и, използвайки ускорението, се метна встрани от седалката на мотора. Бързо се прикри и прилепи гръб плътно към квадроцикъла. Знаеше, че всяка секунда е ценна и затова протегна дясната си ръка и изтегли от калъфа своя „Cobreti“. Свали предпазителя и се подаде бързо от укритието си. Подпря автомата върху седалката на мотора и притисна приклада към рамото си. Още преди да се е прицелил точно, откри огън. Ветрилообразният откос буквално насити въздуха с олово. За няколко секунди Алекс изстреля повече от петдесет патрона, по-голямата част от пълнителя. Куршумите раздробяваха и чупеха парчета от скалата, докато дъждът от олово не удари през гърдите планинците. Куршумите направиха нещастните планинци на решето, превръщайки дрехите им в кървави дрипи. Алекс ясно виждаше как летят парчетата вълна и пръските кръв. Телата им се гърчеха под пороя от куршуми като парцалени кукли. Алекс спря да стреля и като омагьосан наблюдаваше как труповете на планинците за момент останаха изправени сякаш все още бяха живи. След това се свлякоха като отсечени дървета право надолу, падайки от двайсетметрова височина. Звукът от шляпването, с който се размазаха мъртвите тела върху напукания асфалт, бе отвратителен. Кръвта от все още пресните трупове продължаваше да се излива обилно на земята, образувайки големи червени локви. Черепите им се пукнаха като рохки яйца и сивото вещество на мозъка бе оцапало асфалта. В същото време Алекс неспокойно оглеждаше околните върхове. Молеше се на господ бог да няма повече от планинците, иначе му бе спукана работата. Всеки, повече или по-малко запознат с войната и човешката история, знаеше, че височината дава предимство. А в момента Алекс се намираше на дъното на скалното дефиле, тоест в низината. Ако на някой от върховете имаше притаени планинци, то той бе пред тях като на длан. Постара се да се успокои. Краткият бой и опасността бяха вдигнали адреналина му и сърцето го помпаше в кръвта. Изчака няколко минути и никой не стреляше по него. Вече по-успокоен, реши да се свърже с Михаил и да го предупреди. Скоро чу в слушалките гласа на приятеля си:

— Миша, Миша, пепел ти на езика! — изруга Алекс. — Излезе истински експерт, пророк по нещастията!

— Защо? Какво, по дяволите, става?!

— Ами какво! Имах близка среща от третия вид с няколко от мазните козари. И по-точно бяха трима, но скоро ще се появят още. Намерили са някакъв начин да заобиколят поставените от нас мини. И нищо чудно: това са техните планини и те ги знаят като петте си пръста. Сигурно има преки пътеки, по-къси от пътя, по който минахме. Така и са стигнали дотук.

— Добре, Алекс, връщаме се — и без това няма какво да правим тука. Ще дойдем при моста и ще подсигурим периметъра.

— Добре, аз продължавам, ще мина по моста и ще изследвам тунелите.

— Разбрано.

— Край на връзката.

Алекс прибра комуникатора в пазвата си и отново яхна квадроцикъла, като не изпускаше от поглед върховете на околните хълмове. Припали машината и потегли, като опря оръжието на кормилото, държейки го с една ръка. Непрекъснато се оглеждаше, докато наближаваше железопътния кантон. Приближи сградата с опасение и нащрек. Разбитите прозорци и овъглената фасада на постройката изглеждаха подозрително и не вдъхваха доверие на Алекс. Нямаше време, нито желание да претърси кантона, затова реши да рискува и заобиколи, продължавайки към моста. Оставаше му да се надява, че никой не се е притаил вътре, дебнейки го, за да го застреля в гръб. Стисна по-силно дръжката на автомата и насочи дулото на оръжието към сградата, докато минаваше покрай нея. Подмина мъртвия кантон без ексцесии и неприятни преживявания. Наближи моста и видя, че съоръжението не е в особено добро състояние. Мостът над реката имаше метална конструкция, с извити арки, които го поддържаха от двете страни и железопътно платно, минаващо по средата му. Металът бе изяден от корозията и времето и под олюпената боя се виждаха големите петна от ръжда, която бе избила на много места. Квадроцикълът стъпи на моста с предните си колела и Алекс веднага се видя принуден да завие рязко вдясно, за да не пропадне в изпречилата се пред него дупка. Веднага намали скоростта и хвана кормилото с две ръце. Настилката от метални листове бе изгнила от ръждата. През назъбените дупки в нея се виждаха буйните води на клокочещата отдолу планинска река. Алекс никога не си бе падал по екстремните спортове, а и нямаше желание тепърва да започва. Смяташе самия си живот за достатъчно екстремен, затова качи четирите гуми на мотора върху жп релсите и, балансирайки с кормилото, пресече моста. Когато мина от другата страна, въздъхна с облекчение.