Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 24 гласа)

Информация

Форматиране и допълнителна корекция
zelenkroki (2016)

Издание:

Автор: Валери Андровски

Заглавие: Изгревът на Червената звезда

Издание: първо

Издател: „Зов комерс“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Изток-Запад“

Редактор: Емануил Костов

Художник: Милен Димитров

ISBN: 978-954-8772-37-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/629

История

  1. — Добавяне

Тибериумните плувци

Алекс форсира квадроцикъла и машините се изкачиха на гребена на поредната пясъчната дюна. Вече няколко дни керванът пътуваше по морското дъно, придържайки се близо до бреговата линия. Пейзажът бе еднообразен, пясъчни дюни и падини, осеяни с черупките на ракообразни. От време на време се срещаха и оглозганите скелети на делфини и други морски обитатели или вкаменени фосили на милиони години. Дори тук тибериумът бе започнал да завзема територии, образувайки колони от кристали с височина от по няколко метра. Алекс свали пясъчната маска, която предпазваше лицето и вдигна бинокъла. За пореден път започна да оглежда хоризонта. За него изминалите дни се сливаха в едно сиво еднообразие: ставане, закусване и цял ден на път, проучвайки пътя, лежащ пред конвоя. И така до вечерта, следваше отново хранене и спане. Хората се чувстваха като смазани от целодневните преходи и сухата жега. Дори монтираните в колите климатици не спасяваха от задуха. А какво оставаше за скаутите като Алекс, които по цял ден бяха изложен на безмилостните слънчеви лъчи. Бяха изминали три четвърти от пътя към Махачкала. Още един, максимум два дена, и щяха да достигнат морския град. Вече се канеше да свали бинокъла от очите си, когато забеляза няколко неясни черни точки. Нагласи бинокъла на максимална разделителна способност, но образите си оставаха неясни. Не можеше да прецени нито броя, нито това, дали точките се приближават, или отдалечават. Имаше кофти предчувствие. Можеше би се тревожеше напразно, но бе по-добре да е сигурен. Реши да изчака и да види какво ще стане. Минаха десет минути, преди да е сигурен, че обектите наистина се приближават. Играейки си с настройките на бинокъла, успя да получи що-годе ясен образ на най-близкия обект. Това, което видя, го изненада. Каквото и да беше странното същество, което виждаше, то несъмнено бе породено от тибериумна мутация. Най-близкото определение бе на раздута безформена торба с много виещи се и висящи под нея пипала. Цветовете на кожата, или това, което минаваше за кожа на съществото, преливаха от бледожълто, оранжево до зелено. Бинокълът не даваше ясна представа колко е голямо съществото, но Алекс съпостави околните предмети със съществото и прецени, че е голямо минимум пет метра, ако не и повече. Инстинктът му долавяше опасността, която излъчваше съществото. Тръпки го побиваха, като наблюдаваше как непознатият мутант се носи над земята, реейки се във въздуха. Запамети снимка на съществото в паметта на бинокъла, след което прехвърли файла в универсалния GPS на лявата си страна. Устройството представляваше миникомпютър, използващ GPS спътниците както за ориентация, така и за бърз достъп до холонета. Алекс знаеше, че рискува да го засекат, включвайки се към сателитната мрежа, обикаляща Земята. Но нямаше избор, зададе параметрите на търсене и почти веднага получи информацията, която го интересуваше. Хвърли бърз поглед по диагонал на информацията и това, което прочете, не му хареса. Трябваше да се свърже с Михаил на всяка цена, за да имат някакъв шанс да оцелеят. Веднага включи комуникатора, набирайки Миша, и отново вдигна бинокъла към очите си.

— Давай Миша, вдигни, вдигни…

Няколко секунди нищо не ставаше, след което чу скучаещия глас на Михаил.

— Как е Алекс, нещо…

Орлов го прекъсна без да дочака приятелят му да довърши.

— Миша, имаме проблем, и то голям!

— Какво?! Пак ли мутантите? — гласът на Михаил зазвуча възбудено. — Настигнали са ни и ни устройват засада?

— Че са мутанти, мутанти са. Но други, а не тези, с които си имахме работа. Според това, което прочетох в холонета, тези са доста по-опасни от канибалите.

— Разказвай, слушам те внимателно.

— Знаеш, че съм търсач, но досега никога и в нито една от зоните не бях срещал същества като тях. Според енциклопедия в холонета под действието на тибериума тези същества са еволюирали. И от морските медузи са се превърнали в тибериумни плувци.

— Е, какво толкова, няколко пораснали медузи.

— Медузи с размерите на пикап! Достигат големина между пет и десет метра! Миша, това не е шега работа! Пише, че са изключително издръжливи на всякакъв вид оръжия. Ловуват в глутници, подобно на електрически скатове, използвайки електричество за оръжие. Могат да генерират десетки хиляди волта, а пипалата им са отровни и чрез тях впръскват сипна мутагенна отрова на основата на тибериума. Естествено се хранят с всяко живо същество, което попадне в пипалата им.

— Няма страшно, просто ще си стоим в камионите!

— Миша, корпусите на камионите ни са от метал. Да не говорим за цялата електроника, с която са натъпкани. Електричество плюс метални кутии е равно на микровълнова печка!

— М, дааа, не звучи весело така, както го разказваш, особено ако са те набелязали като обедно меню. Накъде са се насочили?

— В момента ги наблюдавам и се насочват право към конвоя. Гадините усещат от десетки километри електрическите биополета, излъчвани от живите организми. Всяко биополе по природата си е електрическо поле, а в момента нашите джипове и камиони генерират много мощни полета. Привличаме ги като магнит, затова изгасете двигателите, климатиците, всичко, което работи с електричество или създава магнитно поле. И да се молим на господа.

— Не може ли да им избягаме на тези плужеци? Просто ще дадем малко газ и ще се откъснем от тях? Мисля, че ще можем да развием до 30 километра на пресечен терен.

— Един момент. Така… пише, че могат да се движат със скоростта на тичащ човек. Това е от порядъка на 20 км/ч. Могат да правят и десетметрови скокове. Проблемът е, че тези мутанти се носят над земята, буквално летят. Сигурно тибериумният газ ги поддържа във въздуха. Там, където ще ни се наложи да заобикаляме някоя дюна или падина, те просто ще прелетят над нея.

— Лошо. Имат ли интелект?

— Не, пише, че са животни и действат на база основни животински инстинкти. Търсене на храна, възпроизводство, размножаване и т.н.

— А инстинктът за самосъхранение?

— Предполагам, че го имат.

— Като видят, че сме костелив орех, ще се откажат.

— Надявам се, иначе ще берем ядове.

— Добре, ще предупредя останалите скаути да се връщат. Връщай се и ти. Ще се отбраняваме!

— Ок, Миша, прибирам се, но ще се държа под око плувците. Ако променят посоката, ще се свържа с теб.

— Разбрахме се. Край на връзката.

Алекс припали квадроцикъла и се насочи към лагера. От време на време спираше, за да провери плувците. Но те държаха посока точно към конвоя. Алекс изпсува под нос и форсира квадроцикъла. Движеше се възможно най-бързо, но гумите затъваха в пясъка и забавяха скоростта на движение. Когато стигна до конвоя, машините вече бяха заели кръгова позиция, а хората се бяха прикрили зад тях, стискайки оръжия в ръцете си. Алекс вкара мотора в средата на отбранителния кръг и веднага зае позиция зад един от джиповете, държейки в ръце щурмовия автомат Cobretti AR-70. Опря оръжието в бронята на джипа и зачака. Намиращите се около него бандити нервно говореха и си подвикваха. Всички бяха разбрали за опасността, която ги приближава. Чакането допълнително изнервяше хората. Михаил бе в картечния купол на личния си хамър и за последно проверяваше картечницата М-60.

Така и не се разбра кой пръв видя мутантите, но викът стресна всички.

— Мутанти! Отдясно на три часа! Дистанция петстотин метра и приближават!

— Готови за бой! — изкрещя Михаил, докато припряно презареждане картечницата. — Ще откриете огън само по моя команда!

Издърпа затвора назад и го пусна, вкарвайки патрон в цевта. Долепи буза до приклада и хвана на мушка най-близкото от седемте същества. И започна да отчита с лазерния далекомер дистанцията до приближаващите се тибериумни плувци. Едва сега можа да ги разгледа добре. Странните медузоподобни мутанти се носеха над земята сякаш летяха над нея. Размахваха пипала във всички посоки и между тях проблясваха електрически разряди. Отстрани на странните им бледооранжеви тела имаше отвори, приличащите на хриле. Те се отваряха и затваряха в ритъма на дишането и изхвърляха малки облаци зелен тибериумен газ. Телата на страните създания бяха приплеснати и заоблени. Приличаха на откачена кръстоска между медуза и скат. Дори на такова разстояние размерите им внушаваха респект. Михаил си помисли, че Алекс е сгрешил в преценката за големината им. Дължината им не беше пет метра, а по-скоро между осем и десет метра. Реши да изчака съществата да се приближат на най-ефективна дистанция за откриване на огън. Когато мутантите подминаха границата от триста метра, извика:

— Разпределете целите помежду си, прицелете се!

Алекс хвана в колиматорния мерник най-близкия тибериумен плувец и зачака команда, която прозвуча почти веднага.

— Огън!

Тишината в пустинята избухна в оглушителна канонада, когато пет леки картечници М-60 и една дузина щурмови пушки М-16 откриха непрекъснат огън.

Огнените трасета на куршумите се проточиха към приближаващите се мутанти. Най-близките три попаднаха под кръстосан огън на повечето оръжия.

Алекс стреляше с къси откоси по приближаващия плувец, който бе избрал за цел. Виждаше собствените му куршуми, както и тези на стрелящите около него, как попадат в съществото. Мутантът просто ги поемаше като сюнгер — десетки, дори стотици куршуми без видим ефект. Както изглежда, стрелбата все пак имаше някакъв ефект, защото мутантите забавиха скоростта си на движение и започнаха да се движат хаотично в опит да избегнат куршумите. Това допълнително затрудни воденето на прицелна стрелба. Тибериумните плувци продължиха бавно и неумолимо да се придвижват напред. Алекс приклекна до гумата на джипа, свали празния пълнител от своя AR-70 и постави нов пълен пълнител. Бе изстрелял 100 куршума за по-малко от половин минута и можеше да се закълне, че повечето пъти бе улучвал мутанта. С досада си помисли, че дори след толкова олово мръсната гадина просто не искаше да мре. Изправи се и отново подпря автомата на бронята. Съществата бяха скъсили дистанцията почти наполовина и можеха да се разгледат ясно и с невъоръжено око. От толкова близко оставяха още по-омерзително впечатление, което действаше на психиката. Гадни лигави пипала се извиваха непрекъснато като кълбо от змии с проблясващи електрически разряди между тях и стичаща се зелена слуз. Кожата, или по-скоро епидермисът, се сбръчкваше и раздуваше в такт с дишането. В тялото приличаха по-скоро на огромни плужеци, отколкото, на което и да е от животните, които бе срещал Алекс. Автоматичната стрелба ставаше все по-интензивна и се засилваше с приближаването на тибериумните плувци. Всички виждаха как куршумите потъват в съществата без никакъв резултат. Нервите на тези от бандитите, които бяха въоръжени само с картечни пистолети, не издържаха и ужасените хора откриха оглушителна, но неефективна стрелба. Картечните пистолети М43 „Spectre“, с които бяха въоръжени, бяха проектирани като оръжие за близък бой и се използваха основно при самоотбрана или зачистване на сгради и окопи. Въпреки внушителните 850 изстрела в минута пистолетът имаше два съществени недостатъка: слаб 9-мм патрон и малка далекобойност от 100 метра. Тибериумните мутанти се намираха на по-малко от двеста метра и затова по-голямата част от изстреляните куршуми не ги улучиха или просто не стигаха до тях. Ефектът от паническата и безпорядъчна стрелба беше нулев, освен бързия преразход на боеприпаси. От своя купол Михаил видя какво става, крещеше и се опитваше да надвика звука от изстрелите, но никой не го чуваше. Страхът бе замъглил разума на хората и всички просто стреляха панически. Алекс бе реалист, видя, че хората около него са на границата на нервния срив и всеки момент организираната отбрана ще рухне.

Разбра, че в момента, в който първият бандит побегне, всичко е загубено. Всеки щеше да е сам за себе си и да се спасява самостоятелно. Алекс знаеше, че има по-голям шанс от другите, той беше скаут и имаше голям опит в оцеляването в жълтите и в червените зони. А и ключовете на квадроцикъла бяха в него. Инстинктът му за самосъхранение крещеше само едно: Бягай, бягай! Да бяга без да се обръща назад! Но тук бе и неговият приятел Миша, който през годините бе спасявал живота му неведнъж. Докато се двоумеше какво да прави, събитията се развиха с шеметна бързина. Нещо оглушително изсвистя над главата му и в следващия момент усети изгаряща болка в незащитените от бронята и каската рамо и врата. Управляемата ракета се носеше ниско над пясъка със скорост от 340 м/сек., оставяйки след себе си следа от тъмен дим. За по-малко от секунда ракетата достигна първия тибериумен плувец и се взриви. Предназначена да прогаря бронята на тежките танкове кумулативната струя спокойно проши плътта на мутанта. Създавайки огромно налягане, струята разду тялото на мутиралата медуза и възпламени торбичките с тибериумен газ. Ярка жълто-зелена експлозия освети сумрачния ден и от небето заваляха парчета плът и слузести пипала. Свличайки се до гумата на джипа Алекс се обърна. Пред погледа му, съсредоточен и напълно спокоен, Инженера презареждаше ракетната установка „FGM-148 Javelin“.

Прикачи контейнера с противотанковата ракета към пусковата установка и отново вдигна тежкото оръжие на рамо. Прицели се без да бърза и отново стреля. Ракетата изскочи от контейнера и носена на огнената си опашка, се устреми към пустинята. Нов мощен взрив разцепи настъпилата тишина, последвана от нов дъжд от слузести останки. Инженера откачи празния ракетен контейнер и го захвърли настрани. Презареди и отново насочи тежкото оръжие към нова, видима само за него цел. И отново изстреляната ракета се насочи към плячката си.

Тибериумният плувец усети със сетивата си, че става нещо нередно и се опита да избяга. За един миг нагнети въздуха през малките подобни на реактивни сопла мускули и извърши десетметров скок. Но главата на управляемата ракета вече бе прихванала целта и нямаше измъкване от нея. Още един мутант изчезна в огъня на експлозията. Останалите мутанти усетиха внезапната загуба на членовете на ловната глутница и се пръснаха в различни посоки. Подтиквани от инстинкта за самосъхранение, съществата извършваха десетметрови скокове, движейки се на зигзаг в опит да избегнат необяснимата смърт.

Серегатов проследи с поглед отдалечаващите се мутанти и отпусна заредения ракетомет. Нямаше смисъл да хаби повече ракети, можеше да потрябват в бъдеще. Въздухът се разцепи от рева на десетки гърла. Всички бандити се втурнаха към Инженера, сграбчиха го с ръце и започнаха да го подхвърлят във въздуха, крещейки:

— Старец, Старец, Старец… Герой, юнак, герой… Юнак…

Смъртно уморения Миша излезе от купола, скочи на земята и се отпусна на горещия пясък до Алекс. Двамата наблюдаваха как Инженера се опитва да успокои подхвърлящите го хора.

— Такива дни скъсяват живота ми с години.

— Напълно разбирам какво искаш да ми кажеш.

Михаил извади табакерата със скъпите цигари „Кюд“ и попита:

— Искаш ли да дръпнеш?

— Защо не, това си е като второ раждане. Дай да дръпна един фас — и Алекс посегна към цигарите.

— Да си кажа честно съвсем бях забравил за ракетите — каза замислено Михаил, докато дърпаше от ароматния дим.

— Напълно те разбирам. Размина ни се благодарение на Инженера.

Михаил изгледа замислено приятеля си и отново дръпна от цигарата.

— Започвам да си мисля, че твоите опасения спрямо Стареца имат основание.

— Имат основание! Видя ли как презарежда ракетомета! — избухна гневно Алекс. — Сякаш бе на парад: спокойни, уверени движения! Аз нямам опит с противотанковите ракетомети, а ти?!

— Не. За това си прав, както изглежда Инженера е скрита лимонка. И ако се съди по действията му, има отлична военна подготовка.

— Неслучайно казват: „Тихите води са най-дълбоки“.

— Какво ще правим?

— Нищо. За момента човекът е с нас. На два пъти вече ни спасява кожата, така че го държим под око.

— Като лафа „Дръж приятелите си близо, а враговете още по-близо“!

— Да се надяваме Стареца да не е от враговете ни. Ще е жалко да свърши закопан в пустинята в безименен гроб.

— Прав си, ще е жалко. Тъкмо започна да ми става симпатичен.

Повече не говориха, просто пушеха, наслаждавайки се на контрабандните цигари и краткото спокойствие.

Обсъдиха положението и решиха да не тръгват, а да изчакат в случай че мутантите решат отново да нападнат. По-добре беше да пренощуват на същото място. На това място морското дънно бе относително равнинно и позволяваше на наблюдателите да засекат врага от голяма дистанция. Навсякъде около лагера разположиха детекторите на охранителната система „Арена-2000“, както и сензорни мини по целия периметър. Последва кратък инструктаж на хората за начина на използване на ракетните установки „FGM-148 Javelin“, след което въоръжиха с тях застъпващите на пост часови. Михаил раздели хората си на три смени, които да дежурят през нощта, и така увеличи двойно часовите на пост. Които не бяха на смяна, се хранеха мълчаливо и направо лягаха да спят. Напрежението от изминалия ден си казваше думата.