Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (49)

Планинците

Алекс избърса с ръкав потта от челото си. Дрехите му бяха подгизнали от пот и лепнеха неприятно по тялото. За пореден път прокле самолюбието си и се ядоса, че толкова лесно се е съгласил. Изкачването бе изморително, а и му липсваха навици при катеренето. В началото като започна да се изкачва по скалистия склон, първите метри му се бяха сторили лесни. Но след два часа катерене и всеки изминат метър ставаше все по-трудно. Струваше му се, че се катери вече цяла вечност, усещаше как умората се натрупва във всеки един мускул от тялото му. Скалният склон бе стръмен и насечен. Имаше много пукнатини и издатини, които улесняваха катеренето, но той нямаше необходимата подготовка. Единственият опит, който имаше, бе от изкачването и катеренето на старите многоетажни сгради в изоставените полуразрушени градове. Изпсува от душа и се изхрачи, прочиствайки гърлото от насъбралата се слуз, проследи с поглед как храчката пада надолу, за което и веднага съжали. Зави му се свят и това го накара да се притисне още по-плътно към скалата. Намираше се към сто и петдесет метра над равнището на пътя, а му оставаха още към петдесет метра. Извади от обръча, който носеше на кръста си, поредния клин и го вкара в една пукнатина. Използва алпинисткия чук, за да набие добре клина в скалата, след което закачи карабинер. Прекара подсигурителното въже през карабинера и го законтри. Отпусна ръце и крака, за да си почине. Тежестта на цялото му тяло легна върху клина и карабинера. Ако клинът не бе добре забит или карабинерът откажеше, Алекс рискуваше да полети надолу в пропастта или да се блъска в скалите до следващия осигурителен клин. Това щеше да е неприятно изживяване, гарантиращо натъртвания в най-добрия случай или счупени кости в лошия. Почива си петнайсет минути, разтривайки втвърдените мускули на ръцете и краката си. Събра волята си в юмрук и отново започна да се катери. За да стигне върха, му отне още час. Напредваше бавно, защото бе уморен, затова и правеше чести почивки. Накрая със сетни усилия стигна до планинския връх, напрегна мишци и се прехвърли през ръба на скалния перваз. Пропълзя върху камъните, дишайки тежко. Известно време просто лежеше по гръб — отпуснат, със затворени очи. Накрая отвори очи и се огледа. Намираше се на малка неравна каменна площадка. Поривите на вятъра го брулеха от всички страни. Но за това пък гледката си заслужаваше. Красотата на изгледа спираше дъха. На запад, север и юг, докъдето стигаше погледът му, виждаше побелелите от сняг Кавказки върхове. На изток се виждаха руините на Махачкала и пресъхналата част на Каспийско море. А в далечината на линията на хоризонта съзря дори водите на самото море. Не успя дълго да се наслаждава на величествената природна гледка. Усети вибрациите на комуникатора и го извади от вътрешния джоб на гащеризона. В слушалката се разнесе гласът на Михаил.

— Много се забави, какво става? Добра ли се до върха?

— Благодаря за загрижеността! Да, добре съм! И да, стигнах!

— Знаех си, че ще се справиш, братче. Но стига си мрънкал, казвай какво виждаш?

— Чакай малко! Още не съм разтоварил багажа.

Алекс свали раницата, която носеше на гърба си, и извади от нея бинокъла. Настрои фокуса и даде максимално увеличение. Започна да разглежда селото, внимателно оглеждайки интересуващите го части.

— Нещата не изглеждат много весело — промърмори в микрофона. — Наистина няма как да заобиколим селото. Язовирът е доста голям, а изглежда и доста дълбок, а от другата страна са само високи отвесни скали.

— А в самото село какво е положението? — попита нетърпеливо Михаил.

— В селото ли? Амиии по стените е пълно с брадати козари, облечени в черни дрехи и носещи странни рунтави шапки. По тези места са много фешън, имат интересно чувство за мода. И определено изглеждат войнствено настроени. Май чакат гости. Хммм, даааа, май чакат нас, ние сме почетните гости!

— Майната й на модата! Каква е отбраната им, с какви оръжия разполагат?!

— Чакай, чакай малко да огледам по-внимателно — и Алекс си поигра с настройките на бинокъла. — Такаа, това, което виждам, основно стари ловни оръжия, тук-там някоя карабина или автомат. Имат обаче доста хладно оръжие, както изглежда обичат ятаганите и изпитват някаква странна перверзна привързаност към черкезките ками. Всеки носи по една или две. Повечето от къщите в покрайнините са срутени, останали са само основите. Както изглежда, са ги използвали, за да построят нещо като висока крепостна стена, която заобикаля цялото село. Има две порти. Пътят, по който пътуваме, влиза в селото през единия вход и излиза през другия. Портите са укрепени и имат по една крепостна кула от всяка страна. В кулите са разположени картечници.

— Както изглежда, ще трябва да действаме грубо. Направи снимки и ми ги изпрати на комуникатора. Колко козари, викаш, има по стените?

— Един момент, да пусна автоматичния скенер на бинокъла. Бройката непрекъснато се променя — едни се качват на стените други слизат.

— Бройката?

— Приблизително триста глави едър рогат добитък във всеки един момент.

— Хммм, трябва да намерим начин да минем през селото, без да ни видят сметката. Ок, получих данните, слизай. Ще го мислим, но трябва да си размърдаме мозъците, нямаме цял ден за губене.

— Знаеш ли, гледам и си мисля…

— Какво?

— Ами тука има свеж планински въздух, прекрасна природна панорама. Както и чудесен изглед към селото. То се намира на 2756 метра по права линия от мене. Всичко се вижда като на длан. Обсегът на „Javelin“-MTe бе пет километра, ако не ме лъже паметта?

— Хо, хоо, виждам накъде биеш и идеята ми харесва. Мислиш ли, че ще може да разрушиш портите и кулите?

— Да, но ще изразходвам повечко ракети. Няма какво да се лъжем. Старецът е по-добър стрелец от мене. Все пак той взриви резервоарите с гориво в нодовската база и видя какво стана.

— Ок, ще пробвам да го проагитирам. Но човекът е на възраст и едва ли ще се навие да се катери 200 метра над земята.

— Няма да се катери, ще пусна въжето до долу, ще направите примка като седалка и ще го теглите нагоре, ползвайки последния клин за макара. Аз ще го поема, като стигне догоре. По същия начин ще качим и ракетните установки и ракетите към тях.

Половин час по-късно Инженера бе на скалната площадка и помагаше на Алекс да изтеглят ракетите и установките.

Когато качиха и последната ракета, Инженера седна изморено на една скала, за да си почине. Зае бинокъла на Орлов и започна да разглежда селото, докато Алекс жадно пиеше вода от манерката.

Инженера внимателно проучи укрепленията и прокоментира видяното и това, което му бе направило впечатление.

— Съборили са половината село, единствено са останали основите на къщите. Както изглежда, са използвали материалите и камъните от съборените домове, за да построят стената. И стената, и кулите са от напаснат дялан камък. За построяването им е използвана старата като света технология — сухата зидария. Единствено камъните в основите са скрепени посредством хоросан. В планините наоколо е пълно с камъни, но както изглежда, ги е мързяло да къртят скалите и затова са разрушили къщите. Даа, тукашните туземци не си падат по строителството, а по изнудванията, отвличанията и грабежите.

— Всичко това помага ли ни по някакъв начин? — попита Алекс.

— Определено. Вместо да използваме шест ракети, за всяка от кулите и двете порти ще използваме само четири. Вече знам кои са слабите точки в конструкцията на кулите. Там, където скрепеният с хоросан зид свършва и преминава в суха зидария. Ако ударим там, кулите ще се сринат и портите ще паднат с тях. Икономисваме две ракети.

— Това е добре, защото запасът от ракети започна да се изчерпва. А неприятностите, в които се забъркваме, се увеличават.

— Ето какво ще направим. Ще стреляме заедно, за да може ракетите да взривят кулите едновременно, тогава ефектът от експлозиите ще е сумарен.

— Става, както кажеш, Инженере. Ти разбираш от тези неща — и Алекс изгледа изпитателно Инженера.

— Щом си готов, да започваме. Ще използваме опцията за ръчен режим на прицелване. Насочващата система на ракетите използва топлинни сензори, които засичат топлината от двигателите на танковете или самолетите и вертолетите. Камъните и тухлите не излъчват толкова топлина и бойните глави няма как да ги прихванат като цел. Затова ще изстреляме ракетите в инерциален режим, автопилотът на ракетата ще поддържа посоката и траекторията, която ти задаваш, когато се прицелваш с оръжието. Лостчето е от лявата страна на ръкохватката, премести го в положение „Ръчно насочване“, ясно?

— Ясно, разбрах.

— Тогава да действаме.

Двамата застанаха близо един до друг, слагайки на рамо дългите тръби на „Javelin“ и се прицелиха. Алекс хвана в оптиката основата на лявата кула, малко над каменния зид. Дишаше бавно и равномерно, стараейки се да стои неподвижно. И най-малкото неволно движение щеше да доведе до отклонение на ракетата от курса и така щеше да пропусне целта. Както сам бе споменал на Инженера, ракетите бяха кът.

— Готов ли си. Започвам отброяване, стреляме на три! Едно, две, три!

Алекс усети лек удар в рамото и огнената опашка на ракета го заслепи за миг. Двете ракети летяха успоредно една на друга, оставяйки димни опашки след себе си. Бяха им необходими пет секунди, за да стигнат до целите си.

И двете почти едновременно удариха кулите. Бойните глави пенетрираха дебелия зид от тухли и експлодираха вътре в кулите. Огромното налягане, създадено от експлозията на двете бойни глави, буквално взриви отвътре двете кули. Пламъкът изби през дървения таван и по полето се посипаха дребни парчета от тухли, както и остатъците от стените. Обшитата с метални листове дървена порта, останала без подпори от двете страни, се олюля, след което се килна на една страна и падна на земята, вдигайки облак тухлен прах. Алекс и Инженера побързаха да презаредят ракетните комплекси и отново се прицелиха в другата порта.

— Готови! Огън!

Отново две ярки стрели се насочиха към далечните кули. И двете цели се намираха на пределната граница на обсега на „Javelin“-МТе. Алекс гледаше как неговата ракета се размина с няколко метра от кулата, прелетя над оградата и се взриви безопасно в полето. Ракетата на Инженера отново порази целта и кулата избухна в пламъци. Едната кула падна, но другата си беше здрава и портата само леко се наклони.

— Мамка му! — изпсува звучно Алекс.

— Спокойно, сега ще я поразя — каза Инженера, докато презареждаше ракетната установка.

— Ти по-добре завържи останалите ракети и ги спусни долу.

— Става.

Докато Орлов се занимаваше с опаковането на останалите ракети, Инженера се прицели внимателно, след което стреля. Ракетата изчезна в далечината и след десетина секунди нов стълб от огън освети пейзажа. На мястото на кулата се издигаше черен дим.

— Свършихме тука — подхвърли Инженера. — Свърши ли?

— Да, да слизаме.

Използваха въжето, по което се бяха качили, спускането им отне само четвърт час. Колоната от машини бе в готовност и всички чакаха тях. Когато Алекс се спусна пръв, се приближи Михаил.

— Е?

— Работата е свършена, Миша.

— Отлично. По машините, момчета! Гответе се за бой!

— Ясно, шефе! Мърдайте, мърдайте, мърди! Отиваме на бой, а не на бардак! Размърдайте си задниците! — крещяха лейтенантите на хората си.