Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (10)

Капитолия

Бе късен следобед и движението не беше много интензивно — тук-там минаваше някой ТИР или автобус и по-рядко личен автомобил. Основната част от транспорта бяха велорикши и колела или трициклети като този на Орлов. Бензинът, нафтата и синтетичното гориво бяха твърде скъпи и малцина можеха да си позволят лукса да имат лични автомобили. Алекс хвърляше профилактично по един поглед от двете страни на пътя — предпазливостта никога не бе излишна. Обикновено местните не създаваха проблеми, защото знаеха, че са гости на тази земя и не правеха проблеми на етническите руснаци като Орлов. На улицата нямаше много хора, въпреки че усещаше изпълнените със завист и алчност погледи в гърба си. Едно момиченце се ровеше в боклуците край пътя, търсейки нещо ценно. Беше облечено в мръсни прашни дрипи и за момент Алекс си припомни детството. Несъзнателно протегна ръка към джоба си и извади банкнота от пет кредита. Замисли се за момент и след като се огледа да види дали някой не го наблюдава, намали скоростта. Хвърли смачканата банкнота на момиченцето. Детето я сграбчи и се огледа като зверче, погледна към Алекс страхливо, скри парите в дрипите си и хукна да бяга. Орлов отново увеличи скоростта и продължи по пътя си. Когато приближи северната порта, се нареди на опашката пред контролно-пропускателния пункт. Пунктът имаше примитивен скенер за тибериум с ниска пропускателна възможност и затова винаги се образуваха задръствания. Алекс почака петнайсетина минути, но опашката не мърдаше, затова отиде да провери какво става. Видя, че началникът на смяна на градската стража е негов познат и му помаха.

— Как е, Вася? — дружелюбно попита Алекс.

— Как, как… кураво. Как да е — с досада отговор сержант Зорин. — Колко рапорти писах да сменят тази бракма и никаква файда. Скръндзосват се бюрократите — дай им само да грабят от народните пари. Скенерът отново заби и докато техниците не дойдат и не го оправят няма мърдане. Тия тъпаци, техниците, ще има да го човъркат поне няколко часа.

— Да, случва се — разбиращо кимна Алекс, докато обмисляше ситуацията. — Викаш няма мърдане, а? Имам спешна работа в града не може ли да се направи нещо по въпроса?

Зорин се почеса замислено по главата.

— Ееее, добре, нали сме стари приятели. Минавай, но само този път правя изключение!

— Задължен съм ти, Вася, и то много.

Алекс протегна ръка за ръкостискане и незабелязано пъхна в дланта на Зорин по-запазения от часовниците, който бе намерил. Подкупът на държавни служители си беше нещо нормално и в реда на нещата. Зорин хвърли крадешком един поглед към това, което му бе дал Алекс, и бързо го прибра в джоба си. Остана доволен. Кимна на колегите си да вдигнат бариерата и им каза:

— Пуснете го да мине, наш човек е момчето.

Орлов махна за сбогом и форсира трицикъла, минавайки през северната порта. Портата имаше две стотонни крила, плъзгащи се настрани от мощни хидравлични бутала. По време на нападение портата се затваряше и автоматиката я блокираше. Самата стена на външния отбранителен пояс бе изградена по технология, предоставена от ГДИ. Изградена от специални видове железобетон, тя бе висока двайсет и широка десет метра и представляваше сериозно препятствие не само за пехотата, но и за всякакъв вид наземна бойна техника. На равни разстояния една от друга по целия периметър на стената бяха разположени модулните отбранителни кули. Те бяха напълно автоматизирани комплекси, снабдени със сензори и детектори, способни да засичат дори вражеските стелт единици. Всяка кула разполагаше с три вида въоръжение, което можеше да се използва в различни конфигурации в зависимост от ситуацията. Първият вид бе чисто противопехотен, с две 20-мм ротационни оръдия „Vulcan“, всяко със скорострелност 6000 изстрела в минута. Вторият вид представляваше пусков комплекс за противотанкови управляеми ракети, а третият — ракетна батарея за противовъздушна отбрана. Всеки от четирите пояса разполагаше с модулни кули за защита. В четвъртия пояс на Капитолия бе промишлен район, където бе концентрирана цялата тежка промишленост — всички фабрики, заводи и електроцентрали, необходими за преработката на суровините и производството на стоки и услуги. Населението се състоеше основно от работници, гастарбайтери, както и от нисък ранг чиновници. Въздухът бе прашен от работещите производства, а улиците и фасадите на сградите — мръсни. Алекс напусна централния булевард, по който караше, и зави по малките улички към работническия квартал „Киров“. Беше му необходим половин час, за да се добре до вкъщи. Остави трицикъла на улицата, без да го е страх, че някой може да открадне превозното средство. Върху резервоара на трицикъла бе нарисуван личния герб на Хасан Монтьора, ръка стискаща ятаган. Хасан бе успял да направи състояние, като ремонтираше и отдаваше под наем различни превозни средства. Организацията му се бе разраснала и дори мафиотските босове го търсеха за помощ. Клиенти му бяха както търсачите, така и всеки, който можеше да си плати за услугата. Хасан се славеше като човек, който не толерира посегателства върху личното му имущество. Всеки, който сглупеше да открадне от Хасан, обикновено завършваше с отрязването на едната или на двете ръце, а понякога и на главата в зависимост от настроението на Хасан. Самата процедура по отстраняването на крайниците се осъществяваше с извит ятаган, оттам идваше и знака на организацията.