Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (46)

Тихият град

Колоната бавно напредваше по пътя, отне им по-голямата част от нощта, за да изминат 45-те километра, които отделяха Махачкала от Буйнакск. Към пет часа сутринта наближиха предградията на малкия град. Вътрешната радиокомуникационна система на камиона високо изпращя и силният глас на Михаил рязко сепна Алекс, будейки го внезапно. Спящите хора около него също се размърдаха.

— Момчета, време е да ставате, стига сте дремали. Наближаваме Буйнакск и е време да ви въведа в нещата. Нямаме време за губене. Първо, местните едва ли ще ни се зарадват, затова бъдете нащрек — започна с пресипнал глас Михаил и продължи с равномерен тон сякаш четеше отнякъде. — Второ, по разузнавателните данни, с които разполагам, населението на града е намаляло от шейсет хиляди преди десет години до няколко хиляди към този момент. Както знаете, наскоро Източна Крайна и Кавказкият емират водеха война и затова на Кавказ всички мразят руснаците. Трето, според инфото, градът е управляван от враждуващи племенни групировки, които се борят за малкото оскъдни ресурси в района. С други думи, режат си гърлата за храна, вода и оръжия. Не непременно в този ред. Почвата е неплодородна, земята не става за нищо и няма храна, върлува глад. Канибализмът е широко разпространен сред местните, а ние с нашите машини, оръжие и запаси сме апетитна хапка. Затова е желателно да се изнижем тихомълком, ако не искаме да свършим в някой казан. Това е засега. Заемете бойни позиции! И бог да ни е на помощ!

Хората около Алекс се засуетиха. Обличаха снаряжението и, заемайки определените им позиции, Алекс с мъка се надигна от хамака. Все още му се виеше свят. Придвижи се към бронирания борд на камиона и зае позиция до най-близкия наблюдателен отвор. Отпусна се, облягайки гръб в някакъв сандък, отвори бойницата и с усилие вдигна оръжието, подавайки цевта на своя Cobretti AR-70 през нея. Вече всички се бяха разсънили и напрегнато очакваха как ще се развият нещата.

Колоната безшумно навлезе в покрайнините на града. Навсякъде беше тъмно, само тук-там в далечината се виждаха малките точки на огньовете на стражевите кули, маркиращи територията на отделните планински кланове. За късмет на Миша, Алекс и останалите пъти не минаваше през центъра, а само навлизаше в предградието на града, след което го заобикаляше, минавайки през село Халимбекаул. Михаил наблюдаваше внимателно през бронираните стъкла на джипа заобикалящия го терен. Беше напрегнат, но изпита задоволство, че поне веднъж извадиха късмет и не им се налага да навлизат в града. Знаеше, че на тесните улици в непознатия полуразрушен град е много лесно да попаднат в засада. Съмняваше се местните отрепки да разполагат с тежко въоръжение, но човек никога не знаеше. Затова, ако директната конфронтация се разминеше, щеше да е най-добре. Вече му бе дошло до гуша от приключения. То не бяха канибали, тибериумни мутанти, нодовци… За да е пълна мизерията, оставаше да му се изтърсят на главата още планински племена или извънземни марсианци!

Все пак не трябваше да подценява ситуацията. Затова се настани в картечния купол и се приготви при първи признаци на опасност да открие огън. Колоната от машини направи остър завой и продължи по пътя, минавайки по централната улица на село Халимбекаул. От двете страни на селския път се заредиха празни дворове с изгорени и разрушени къщи. Повечето от две- и триетажните сгради в селото бяха обгорели, с останали само черни фасадни стени. Изглеждаха отдавна изоставени и необитаеми. Човек само можеше да предполага на какви човешки драми са били свидетели безмълвните стени. Няколко от къщите правеха впечатление с високи каменни стени, които ги обграждаха. Изглеждаха стегнати и поддържани. Селото можеше и да изглежда пусто, но това бе лъжливо впечатление. Тишината и тъмнината действаше на нервите на всички. Но Алекс усещаше с кожата си, че някой ги наблюдаваше, изпитвайки люта омраза и завист към тях. Вътрешното му усещане подсказваше, че хората, населяващи притихналото село, внимателно ги следят и дебнат всяка тяхна стъпка. Чакайки да се възползват и от най-малката слабост, грешка или небрежност, за да нападнат. Облегна рамо на приклада на автомата и го насочи към подозрителните къщи. Тихо подхвърли на седящите до него изнервени бандити.

— Пригответе се! Онази къща вляво, до срутения обор, изглежда подозрително. Насочете към нея оръжията си.

Никой не каза и дума, просто всички се прицелиха натам. Всички очакваха нещо да се случи. Изненадващо между тъмните облаци се показа Луната и огря руините на селото и почти безшумно промъкващия се конвой. Ярката лунната светлина ясно освети тихо движещите се джипове и камиони. Светлината отрази стърчащите във всички посоки метални цеви на автоматите и картечниците. Хората, алчно наблюдаващи конвоя, го виждаха като своя законна плячка. Според планинските закони, към които се придържаха от векове, това, което убиеха, по правото на по-силния им принадлежеше. Няколко десетки очи жадно и със завист разглеждаха преминаващите една след друга машини. Но никой от кавказците не бе толкова глупав, за да рискува живота си с толкова опасна плячка. Конвоят мина по цялата дължина на главната улица и напусна селото без нито един изстрел. Всички си отдъхнаха. Някои от хората запалиха цигари, а други започнаха да си говорят тихо. Този път им се бе разминало и всички бяха доволни, че не се стигна до бой и стрелба. Малко по малко напрежението започна да спада. Михаил отново се включи по аудиоуредбата.

— Поздравявам ви момчета, този път ни се размина. Дай боже, по-често да е така. В следващите двадесет и седем километра пътят минава през планински хребет и там няма други населени пунктове, освен Чиркей. За всеки случай ще оставим усилен караул. Които са в първа смяна, да застъпят. Останалите могат да си почиват. Лека нощ, момци!

Алекс с усилие стана и преодоля разстоянието до хамака. Пльосна се в него и както бе с дрехите си, заспа.

Сергей за пореден път сънно се прозя, оглеждайки заобикалящите го планински върхове. Едва преди няколко минути бе сменил Миша на пост в открития картечен купол и все още му се спеше. Беше загрял, дремейки в купето на джипа, и сега му бе студено и трепереше. Хладният планински въздух действаше освежаващо и Сергей започна да се разсънва. Заобикалящата го обстановка до известна степен му действаше на нервите и го потискаше. Не бе привикнал да е заобиколен от планински върхове. Бе израснал и прекарал целия си живот в Капитолия, а тя се намираше в безкрайните волжки степи. Бе свикнал докъдето стига погледът му да вижда равнина. Над него звездите една по една започваха да чезнат, докато зората бавно започваше да осветява хоризонта. Машините се движеха по тесния път между два планински хребета на Кавказ. Завоите често следваха един след друг и това оказваше влияние върху вестибуларния му апарат. Усещането бе неприятно и на Сергей му се повдигаше. Замисли се, че експедицията не протичаше много гладко. Битките и нападенията следваха едно след друго. Надяваше се, че са близко до крайната цел, защото в противен случай шансът да доживее и да види Капитолия отново рязко намаляваше. Работеше за Михаил от няколко години и бързо се бе издигнал до лейтенант, благодарение на своята съобразителност и природна интелигентност. Уважаваше шефа, но личното му мнение бе, че този път шефът е изперкал и експедицията е чиста проба лудост. Естествено, не каза на никого мнението си и го пазеше само за себе си. Не бе страхливец, но мразеше да рискува живота си напразно. А точно това се случваше последните няколко седмици. Отиваха на майната си, бог знае къде, за бог знае какво. Михаил напоследък бе доста потаен и не споделяше нищо с лейтенантите си. Отново се прозя и се загледа в планинските върхове. Това му помагаше да не повърне.