Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (26)

Тактическо отстъпление

Жилото бе изнервен, не очакваше още някой да се появи и затова не успя да убие джидиайския офицер, който бе влязъл в апартамента. Докато оръжието се презареждане, а Жилото се прицелваше, непознатият офицер се скри зад бюрото. Това, че пропусна, още повече го нервира. Задачата ставаше още по-сложна и вече имаше две цели, които трябваше да елиминира. Времето бързо напредваше, а никой от двамата мъже не се показваше зад бюрото. Единственото, което го успокояваше, бе, че тибериумът скоро щеше да разяде бюрото. И тогава щеше да има възможност за точен изстрел. Поляризацията на прозорците го хвана неподготвен, успя да стреля, но слепешката. Когато превключи на термовизор, вече беше късно. Не беше глупак и знаеше кога да се откаже. Радиоскенерът в ухото му запищя, прихващайки сигналите за тревога на общата честота, използвана от базата на ГДИ. Време бе да изчезва, преди да замирише на печено. Изправи се и метна през рамо снайпера, след което се затича към противоположната част на етажа. Отне му петнайсет секунди, докато стигне до лебедката. Погледна простиращата се под краката двестаметрова бездна и пристегна обезопасителния колан към въжето. Оттласна се от ръба на етажа и за миг увисна във въздуха. Активира лебедката и започна да се спуска, контролирайки скоростта на спускане посредством дистанционното управление в лявата му ръка. На няколко километъра от него два изтребителя бомбардировача АС-7 „Орка“ подгряваха турбините. Пилотите форсираха двигателите и оборотите на турбините се вдигнаха, реактивните сопла изхвърлиха нагретите хиляди градуси огнени струи. Огнените пламъците на реактивните струи започнаха да бият по бетона на площадката за вертикално излитане и кацане. Двете машини се издигнаха вертикално нагоре над земята, за момент застинаха неподвижно във въздуха, докато пилотите получиха целеуказание от авиодиспечера на базата. След което преминаха в хоризонтален полет и рязко се ускориха. Прицелните компютри прихванаха целта и пилотите изстреляха ракетите „Hellfire“. Насочваните по лазерен лъч ракети се отделиха от пусковите пилони и със свръхзвукова скорост се устремиха към маркираната цел. И една след друга започнаха да поразяват недостроената сграда на „Enron World Corporation“. Небостъргачът избухна в пламъци. Гореше всичко, което може да гори, и дори това, което не можеше да гори.

Стъпвайки на земята, Жилото се затича към паркирания наблизо транспорт, докато върху главата му се силеха горящи отломки. Новите експлозии над главата му даваха допълнителен стимул да се ускори. Напалмът вече поглъщаше последните етажи на сградата, когато отгоре дойде раздиращият ушите вой на реактивни турбини. С последни сили Жилото достигна личния си стелт танк и се метна на седалката. Едва поемайки си дъх, включи стелт генератора на „Колелото на Езекил“ и машината стана невидима. Активира бордовите системи на танка и подкара машината на максимална скорост, натискайки докрай педала за газта. „Колелото на Езекил“ се отлепи от мястото си, свистейки с гуми и вдигайки облак прах след себе си. Машината започна да се ускорява все по-бързо, отдалечавайки се от мястото на битката. В това време двете „Орки“ изчерпиха носимия боекомплект от ракети и пилотите превключиха на шестцевните ротационни оръдия „Везувий“ Мк.5. Хиляди 20-мм снаряди обсипаха сградата, докато приличащите на разгневени оси летателни апарати описваха кръгове около нея.

Жилото включи бордовия комуникатор на танка, докато гледаше в панорамния монитор, който показваше какво става зад него. Беше се разминал на косъм със смъртта и го знаеше. Но по-важното в момента бе, че трябва да проведе един доста неприятен разговор с шефа си. Но нямаше как — колкото по-бързо свършеше, толкова по-добре.