Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (3)

Дълбокият рейд

Един ден по-рано

Влезе през северозападния район. Предпочиташе да минава оттам, защото знаеше един малко известен път през тибериумните полета — път, по който малко хора смееха да минават, защото бе неподходящ за по-големи групи от хора или машини. Остави трициклета и го замаскира в една изоставена плевня, след което продължи пеша. Претърси няколко що-годе запазени сгради в Нахимовския район, които си бе набелязал още преди да тръгне в рейд към Сев. GPS-ът позволяваше да вижда картина в реално време (беше се абонирал за тази услуга, която се предлагаше от спътниковата комуникационна и навигационна фирма „Global Window“) на дисплея от течен кристал, върху който бе изобразена картата. Картината се обновяваше непрекъснато, като от време на време показваше навигационните маркери, през които минаваше, и премигваше предупредително, ако се приближеше в опасна близост до някой голям конгломерат от тибериумни кристали. Самите сгради се оказаха пълно разочарование „… Времето, мародерите, както и безумният огън на войната си бяха казали думата“. Навсякъде по етажите и апартаментите личеше опустошение: мебелите, предметите и всичко, което бе имало що-годе някаква стойност, бе унищожено. Беше изходил, изпълзял и излазил всичките сгради от мазето до тавана и не беше намерил нищо ценно. Освен няколко дрънкулки, ръчни електронни часовници, един запазен комплект за бръснене (още в оригиналната си кутия), няколко парфюма и най-ценното — две бутилки водка „Столичная“ отпреди войната. За тях можеше да вземе добри пари, но съвестта го гризеше да се раздели с тях… Би предпочел да им намери по-добро приложение, с което неговият стомах и неговото второ аз бяха съгласни. Отдавна не беше пил качествен алкохол, не бълвочите и самогоните, които се правеха от остатъците в хидропонните ферми… За нещо, произведено в синята зона, не можеше и да си мечтае. Не му беше по джоба — „Джак Даниелс“ или „Джони Уокър“ — това бяха неосъществими мечти. Така че двете бутилки водка мислеше да остави за себе си — едната да опита в най-скоро време, а другата да остави за специален случай или като подарък, или подкуп. Все пак етикетът на едната бе напълно запазен — нея щеше да запази, а с другата щеше да сгрее старите си кокали. След като изтараши сградите, които беше набелязал, бе изправен пред избора да продължи или да се върне. Реши да продължи този път без никакъв конкретен план.

По принцип не обичаше да се носи по течението, но ставаше късно и след като взе това решение, се приюти в една порутена къщичка. Навярно жп кантон от някога преди войната. За това можеше да се съди по ръждясалите релси, които минаваха отвън, на път за никъде. Пренощува, използвайки раницата за възглавница, а наметалото от костюма за X3 едновременно за дюшек и завивка. Известно време не можеше да заспи, не че се страхуваше в мъртвия град — нямаше кой знае какви опасности, освен един друг човек. „Човек за човека е вълк“ — това бе горчивата истина.

Известно време наблюдаваше небето, докато тъмните облаци бавно минаваха над главата му, а в малките процепи между тях се показваше някоя бледа звезда. Знаеше какво го безпокои, но просто не искаше да си признае спомените, спомените за детството, прекарано в този град. Спомените за майка му и баща му, за дядо му и покойната баба, за училището, за един безметежен живот — живот като от сън, който все едно никога не го е имало, а настоящето е несъществуващ кошмар. В кошмара на границата между съня и реалността осъзна, че всичко това му липсва, но и че този живот никога повече няма да се върне. Така унесен, заспа мъртвешки сън. На другия ден, след като се събуди рано сутринта, направи набързо една гимнастика, за да се сгрее и да раздвижи мускулите и сухожилията си. Целта на цялото занятие беше да е максимално гъвкав и ловък — от това можеше да зависи животът му, докато си проправяше път между развалините. Сготви, доколкото можеше да се нарече готвене разтварянето на пилешка супа^[1] от концентрат във вода и хапна една самоподгряваща се консерва свинско^[2] с вграден в дъното нагревател. Същите консерви беше купил на едро по 3 кредита, въпреки че на дребно вървяха по 5 кредита. Имаше късмета да познава един спекулант, на когото беше правил някоя и друга услуга и от него винаги купуваше храна за походите си. Като знак на благодарност му даваше някоя друга дрънкулка, от която можеше да се лиши.

По принцип храната от помощите се предоставяше на местните власти, за да я разпределят и раздадат между хората в зависимост от нуждите, но това никога не ставаше така. Правителството взимаше лъвския пай от помощите и ги препродаваше, или запазваше за лична употреба, като раздаваха една малка част от храната безплатно. Колкото да замажат очите на хуманитарните организации. Последния път, като раздаваха безплатна храна, настъпи истински погром — хората се биеха помежду си за пакетите с припаси и се наложи да вкарат в действие специалните полицейски части за борба с масовите безредици. Прословутите черни качулки или ескадроните на смъртта, личната гвардия на Ел Президенте или на Диктатора, както беше известен сред народа. В момента, в който тълпата видя жандармеристите, всички се втурнаха да бягат и настъпи тотална суматоха. Всеки знаеше, че черните качулки изпълняват мокрите поръчки на диктатора, затова побягнаха, за да си спасяват живота. Това, което спаси мнозинството от хората, или поне тази част от тях, които не бяха стъпкани от тълпата, беше наличието на холокамери и журналисти от независимите телевизии от сините зони. Новинарски канали като Global News Net, NNS, CBS, които с настървение снимаха и коментираха, докато излъчваха репортажите си по спътниковата мрежа. Алекс си спомняше добре репортажите за стотиците окъсани, мръсни и облечени в дрипи хора, стъпкани до смърт. Както и хилядите ранени, докарани до истерия. След този случай благотворителното раздаване на храна ставаше със засилено полицейско присъствие и намалено медийно присъствие. Консервите обаче наистина си заслужаваха — бяха много по-качествени от храната, която можеха да си позволят повечето жители на жълтите зони. Алекс с удоволствие изгреба и най-малките късчета месо, които бяха останали на дъното, млясна доволно и си избърса устата с ръкава на комбинезона. След което допи пилешката супа и се приготви за тръгване. Преметна раницата през рамо, закопча ремъците и токите, наметна наметалото, след което приклекна и подскочи няколко пъти, като се вслушваше внимателно. След като се увери, че нищо от снаряжението му не дрънчи се усмихна доволно^[3]. След това извади своя ТТ-43, извади пълнителя, провери патроните, вкара пълнителя обратно в пистолета. Издърпа затвора назад и го пусна, вкарвайки патрон в цевта, за да го зареди. За момент се замисли и за по-безопасно премести лостчето на предпазителя на автоматична стрелба. Прецени, че при огневи контакт с недоброжелател или банда е по-добре да открие масиран огън. Често пъти това му бе позволявало да предотврати някой ексцес още в зараждането му, карайки, противниковата страна да подвие опашка и да си потърси по-лесна и не толкова зъбата плячка. Наистина на автоматична стрелба винаги имаше преразход на патрони, за които го болеше сърцето, все пак и тях купуваше на черно^[4]. Бяха поръчкови, по кредит парчето, 9-мм. Пара-Люгер, с усилен заряд и молиб-тефлонов бронебоен куршум, способен да пробие дори бронежилетки III клас от близка дистанция.

Повечето отрепки, с които си имаше работа, нямаха такива екстри като бронежилетки, и затова използваше експлозивните патрони дум-дум hight power на фирмата Colt. Или тези с кух връх на Burnet, които при контакт с жертвата ставаха с размер на монета от 1 кредит и оставяха след себе си изходна рана с големина на юмрук. Обикновено Орлов зареждаше в пълнителя по един бронебоен, един дум-дум и един с кух връх. По този начин гарантираше най-голяма ефективност при автоматичния откос. След като нагласи пистолета на автоматична стрелба, провери и лазерния мерник, като закри с длан лазера, за да не позволи лъчът да се забележи. По принцип червеният лъч се виждаше добре до 200 м, и беше чудесен целеуказател. Но потенциалната жертва също можеше да проследи лъча до източника. Затова този режим на работа на лазера се предпочиташе при близък бой, където благодарение на него можеше да се улучи всяка част от тялото на противника без особени трудности. При втория режим на работа лъчът бе невидим, а се забелязваше само една червена точка, чиято големина можеше да се регулира. Алекс провери и двата режима на работа на лазера, след което доволно кимна, приближи се към прозореца на кантона. От прозореца бе останала само рамката и няколко малки парчета стъкло. Спря за момент. Застана в сянка и погледна към руините от другата страна на жп линията, вгледа се внимателно, за да установи дали има знаци за чуждо присъствие. Като едновременно и се ослушваше за тревожни звуци. Не се чуваше нищо, освен лекото свистене на вятъра.

След като се убеди, че няма непосредствена опасност, се вслуша в сетива си, на които най-много се доверяваше. Често пъти това бе спасявало живота му. Прехвърли се през рамката на прозореца и стъпи на улицата, зарита със строителни отпадъци и отломки. Районът, в който се намираше, преди войната беше индустриален и в него рядко се вясваше който и да е, а още по-малко мародери. Просто нямаше какво да се плячкосва или ограбва. Движейки се по улицата, на няколко пъти му се наложи да заобикаля купища, образувани от срутени сгради. Това го принуждаваше да влиза в индустриалните корпуси, в които ръждясваха стругове, подемни кранове, а тук-там, като захвърлени играчки стояха мотокари, електрокари и други съоръжения с непонятни функции — признак за някогашната дейност в това призрачно място. На няколко пъти му се наложи да прибегне до GPS-а, за да определи точната позиция. Сред монотонния пейзаж на разрушение човек лесно можеше да изгуби чувство за ориентация. Негова цел бяха доковете. Не че се надяваше да намери нещо ценно там, просто бяха по пътя му. Когато след няколко часа стигна до доковете, вече беше прилично уморен. Затова седна да почине в каросерията на един ръждясал камион. Панорамата, която се откриваше пред него, беше до голяма степен тъжна и потискаща — докъдето погледът му стигаше, се виждаха остатъците от кранове, пристани и други пристанищни съоръжения. Някога пристанището на град Сев беше едно от най-големите на Черно море. Като малък дори беше мечтал да стане моряк, да пътешества и посещава чужди страни. А сега от тези мечти бе останала само грубата реалност на гледката, която се откриваше пред очите му. Замислено догриза сухара с намазан върху него гъши пастет, изтупа се и стана. Посегна пак към раницата и тръгна към доковете. Преди няколко години беше забелязал известни промени върху спътниковата карта на града. В района на доковете част от съоръженията се бяха срутили и под тяхната тежест се беше срутил и част от пристана. Още преди години си бе поиграл известно време на домашния си компютър, наслагвайки една върху друга сателитните снимки, заснети при различни ъгли от навигационните сателити, и така бе направил триизмерна карта. Още първия поход, който беше направил, с цел да потвърди догадките си, му беше донесъл успех. Срутените пристанищни съоръжения, и високият няколко метра кей бяха образували насип с неправилна форма. Той се състоеше от стърчащи изкривени железа и късове бетон. Насипът плавно се спускаше към морското дъно и в началото беше трудно проходим. Но за два-три рейда Алекс успя да си проправи пътечка, като разчисти някои места и засипа по-големите дупки. Това му позволяваше да минава по насипа, без да се страхува, че ще си строши врата или някоя друга част от тялото. По този начин маршрутът, който си беше съставил при набезите в града, бе един от най-безопасните до момента — не бе забелязал някой друг да го използва. След като слезе на песъчливото морско дъно, осяно тук-там с миди и черупки от ракообразни, се запъти към противоположния бряг. Пясъкът пречеше на придвижването, но Алекс беше влязъл в ритъм и се стараеше да не обръща внимание. Съсредоточи погледа си върху панорамата и предполагаемите опасности. Откакто морето се беше отдръпнало на много километри от някогашната брегова линия, преобладаващ пейзаж бяха полуизгнилите скелети на няколкото морски кораби, а не морската синева. Имаше дори един 300000-тонен танкер с проядения от ръжда корпус, и нос, който все и още можеше да се прочете надписа на „Сев…пол“. От лявата страна на Алекс имаше наклонен на една страна лайнер, с разпорен корем, върху чийто надстройки все още имаше следи от някогашните боеве. Въпреки че йонните бури и ураганите бяха взели своя дан, преди известно време, Алекс бе намерил няколко ценни вещи във вътрешните каюти на лайнера. Няколко флотски стенни часовника, барометър, дори няколко маслени картини, за които бе взел не лоши пари от един антиквар във втория пръстен на столицата. Оттогава беше претарашвал лайнера още няколко пъти, но не бе намирал нищо ценно. Всичко останало се бе съсипало под влияние на променливия климат. Това, че морето се беше отдръпнало от сушата, бе позволило на тибериума да се разраства и по дъното на залива вече имаше няколко малки петна тибериум. В по-далечно бъдеще тибериумът можеше и да представлява опасност. Освен лайнера и гигантския танкер имаше няколко по-малки кораба, които не представляваха интерес. Алекс ги бе проверил вече. Освен това имаше и няколко баржи, разхвърляни по дъното на залива, една, от които бе и целта на неговото пътуване. Баржата беше потънала доста сполучливо, завързана за кея. Предната й част бе затънала в морската тиня, а задната се издигаше почти до равнището на кея. Това я превръщаше в нещо като аналог на сипея при доковете, от другата страна на залива. Въпреки че беше изморен, Алекс бе в добро настроение. Бе минал по-голямата част от пътя по дъното на залива и се приближи към двете по-малки заливчета — корабния и южния, където се намираше затъналата баржа. Оттам до центъра на града бе един хвърлей разстояние през развалините на морската гара по улица „Ленинска“, която беше що-годе проходима, и после по малките улички към центъра. Видя къс скала, стърчащ от пясъка, и реши, че няма да е зле да почине малко, не повече от пет минути, беше влязъл в ритъм и не искаше да се отпуска.

Откачи манерката от колана и отпи няколко глътки вода, след което я затвори и върна на мястото, реши, че няма да е зле да свърши и нещо полезно — извади бинокъла от калъфа, който висеше на врата му, след което се захвана с настройките. Избра сканиращ режим от менюто, след което се зае внимателно да оглежда брега. В сканиращ режим бинокълът улавяше всяко движение или предмет, който се различаваше от основната цветова гама. Всяко движение или цвят, несъответстващ на околната обстановка, където преобладаваха оттенъците на сивото и кафявото, щеше да се маркира на електронния дисплей като евентуална цел. След като огледа внимателно брега и не забеляза нищо, Алекс все пак реши да включи и режима за откриване на излъчване. Неговият бинокъл, както и повечето модерни бинокли имаше вграден пазарен далекомер, който едновременно излъчваше и приемаше пазарен лъч за определяне на дистанцията до целта.

Бинокълът бе полувоенен и затова далекомерът имаше и втора функция — засичаше и пеленговаше лъчите на другите бинокли. Ако някой наблюдаваше Алекс в момента и използваше лазерния далекомер на бинокъла си, за да определи дистанцията, той щеше да получи не само предупреждение, но и пеленга на целта, която го облъчва. В този режим бинокълът засичаше и отблясъците от отразената слънчева светлина, ако евентуалният враг нямаше противоотблясъчни филтри на своята оптика — прицел или бинокъл.

Алекс се убеди, че никой не го наблюдава, стана и продължи към брега. След един час наближи шлепа. Докато вървеше, разтегна капака на кобура и погали леко дръжката на ТТ-то. Този жест винаги го успокояваше. Стигна до разрушения кей на морската гара, като държеше пистолета в дясната си ръка и хвърляше поглед към лявата, на която беше GPS-а. Спря се. Освен че преглеждаше маршрута, по който щеше да се придвижва, чакаше да получи резултата от електронното сравнение на новите снимки с по-старите — искаше да определи дали нещо в заобикалящата среда се е променило; често пъти и най-малките детайли бяха жизненоважни. Екранът примигна и програмата изписа, че ландшафтът на терена съвпада на 98,3% с този, заснет последния път, когато Алекс бе идвал. Това го успокои. Невинаги снимките можеха да съвпаднат на 100%, защото някои стари сгради се срутваха, образуваха се нови задръствания или проходи. Но резултатът, който получи, показваше, че няма някакви драстични изменения.

След като пое бързо няколко пъти въздух, отново тръгна. Движеше се бързо и гъвкаво, въпреки дупките и траповете, които непрекъснато му се изпречваха — ето къде тренираните му мускули и липсата и на грам мазнина си казваха думата, въпреки дупките и траповете, които непрекъснато му се изпречваха. Алекс не забавяше крачка и не губеше ритъм — придвижваше се като сянка между разрушените сгради, падналите фасади и въргалящите се по земята стълбове от улично осветление и градски транспорт. Тъкмо прескачаше един тролейбусен стълб, когато нещо го накара спре и да се огледа.