Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (47)

Светлинки в мрака

Отново започна да му се приспива, когато на един от склоновете видя ярко проблясваща искра, която затрептя и постепенно намаля до едва видима светлинка. Тя ту се появяваше, ту изчезваше. В първия момент реши, че зрението му върти номера. Но продължи да се взира в тъмнината. Светлинката бе едва видима и по-скоро приличаше на насочен лъч, видим само под определен ъгъл. Спусна се в купето на джипа, където всички хъркаха, с изключение на шофьора. Миша бе най-гласовит и хъркаше като дъскорезница. Взе бинокъла и отново зае картечния купол. Активира електрониката на уреда и го фокусира върху светлинката. Лещите и цифровата електроника дадоха двайсеткратно увеличение, давайки максимално увеличение на образа. Приличаше на малък огън, запален от искащи да се сгреят овчари или козари. Само че имаше нещо подозрително: обикновено светлината на огньовете се виждаше от всички посоки, докато този огън се виждаше само под определен ъгъл. Машините продължаваха да се движат по пътя, минавайки километър след километър. Пламъчето постепенно се изместваше назад, оставайки зад гърба на Сергей. Може би просто щеше да тегли една майна на цялата тази работа и да продължи, без да обръща повече внимание, ако не бе засякъл още една светлинка вдясно от курса на колоната. Това вече доста го обезпокои и когато видя трета такава светлина точно пред конвоя, вече не се съмняваше. Някой ги следеше и предупреждаваше за тяхното придвижване. А вече минаха повече от половината път до следващия населен пункт. За момент се зачуди дали е добра идея да буди спящия Михаил. Можеше да е сгрешил в преценката си. А и знаеше колко е кисел шефът рано сутрин или когато е недоспал. Отщя му се, но нямаше как, животът на всички може би зависеше от това. Спусна се в топлото купе и силно разтърси хъркащия Михаил.

— Шефе, шефее, събуди се.

— Каквооо, да му еба майката, става! Не оставяте човек да си почине! — Михаил разтърка очи и се огледа с мътен поглед. — Аааа, ти ли си, Сергей! Прави му сметка, ако ме будиш за някоя глупост, ще ти откъсна главата като на пиле!

— Видях нещо шефе, за всеки случай искам да го погледнеш.

— Добре, давай, разправяй за какво става дума!

— Докато ми течеше смяната, забелязах три светлини.

— Светлини! И за тая глупост ме будиш?!

— Шефе, светлините се появиха една след друга с движението на конвоя ни по пътя.

— Хммм, дай бинокъла и покажи къде са тия прословути светлини.

Двамата се сгъчкаха в картечния купол, Сергей му подаде бинокъла и показа едва различимите светлинки, като обясняваше какво е забелязал и какви изводи си е направил. Михаил го слушаше мълчаливо, обмисляйки думите на подчинения си.

— Да, това наистина е странно — съгласи се Миша, прекарвайки ръка по наболата брада. — Както изглежда, някой ни следи и предупреждава за нашето придвижване. От горчивия ни опит досега, които и да са тези хора, мутанти или същества, едва ли са добронамерени.

— Съгласен съм, шефе. С нашия късмет ще е като в поговорката „За едни сватба, а за други брадва“! И едва ли „гостоприемните“ планинци ни чакат за сватба, така че най-вероятно е брадвата!

— Изучил си ги народните мъдрости, Серго. Този път обаче ще е различно. А да си предупреден, значи да си въоръжен! Няколко километра преди Чиркей, ще събудим всичките ни хора. Това са още няколко часа, нека момчетата да си почиват дотогава. Ще предупредя останалите в караула да си отварят очите на четири. При първи признаци на опасност ме будете, ако ли не, събудете ме преди селото!

— Ясно, шефе.

Михаил почна да се спуска през люка, но спря за момент.

— Още нещо, Сергей, справи се добре. Твоята наблюдателност може би дори да е спасила живота ни.

Сергей се обърна да благодари, но шефът му вече се бе скрил в купето.