Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (43)

Базата на НОД

Това, което видя пред очите си, го накара веднага да се просне на прашния покрив. Полежа малко, успокоявайки дишането си, след което вдигна глава и надзърна през парапета на покрива. На някакви си триста метра по права линия от него се намираше нодовската база. Бе разположена в пространство между няколко порутени жилищни блока, в двора на кварталното училище. Целият външен периметър бе обграден с масивна бетонна стена и се охраняваше от автоматични лазерни кули. От вътрешната страна на оградата имаше няколко бункера, както и пет противовъздушни ракетни установки. В центъра се намираше хеликоптерна площадка с четири стоянки за машините, по периферията имаше казарма и няколко склада с боеприпаси и цистерни с гориво. Нодовската „Харпия“ току-що бе кацнала и около нея се суетяха няколко души от наземния обслужващ персонал. Презареждаха хеликоптера с гориво и боеприпаси. Перките на кацналия хеликоптер още не бяха спрели да се въртят, когато една от другите три „Харпии“ започна да се подготвя за излитане. Хеликоптерните лопати започнаха да се въртят все по-бързо и воят на стартиращите двигатели постепенно премина в непрекъснат рев. Хеликоптерът се издигна във въздуха, зависна за момент сякаш събираше сили за скок, след което буквално се изстреля в небето, набирайки височина. Машината се издигна над сградите, направи боен вираж и се насочи на запад, към Кавказките планини. Алекс изпсува злобно през зъби, споменавайки майките на нодовците. Бръкна в пазвата си, извади комуникатора. Включи го на подсигурената честота и зачака Миша да се обади.

— Какво е положението, Алекс?

— Затънали сме до шията в лайната, Миша. Намирам се в центъра, на покрива на един петнайсететажен блок и оттук се открива чудесен изглед към базата на НОД.

— Мамка му, мамка му, мамка му! Не може ли да ги заобиколим, без да ни усетят?

— Няма как, базата се намира прекалено близо до единствения проходим булевард в града, откъдето могат да минат машините ни. Главата си режа, че имат и наземни патрули, извадих късмет, че не попаднах на някой от тях.

— Какво става с хеликоптера?

— Това е следващата лоша новина. Хеликоптерът не е един, а са четири, като във въздуха непрекъснато се намира една машина, която патрулира целия район. Последният, който излетя, се насочи към планините, накъдето и ние отиваме. Дори да се промъкнем незабелязано покрай тях, рано или късно някой хеликоптер ще ни открие. И знаеш какво следва.

— Трябва да има някакво решение! Не бихме толкова път, за да се откажем сега?!

— И аз мисля така. Няма как, ще се наложи да минем през тях.

— През нодовците?! Ти луд ли си! Нали знаеш какво значи това! Война!

— Ако си изиграем добре картите, може и да ни се размине! Няма друг начин, Миша — или това, или се отказваме! Ти решаваш!

Михаил известно време мълча, докато обмисляше положението. Твърде много бе заложено на карта, и най-вече живота им. Накрая се съгласи, че няма друг вариант.

— Добре, какво предлагаш?

— Ами наблюдавам нодовските копелета и си мисля… Имат бункери, стени, лазерни кули, ПВО отбрана и пехота, изобщо добре са подготвени и окопани за наземна атака. Но не са съобразили, че някой може да ги нападне отгоре. От покрива на блока, където се намирам, се открива чудесна гледка към цялата им база. И това, което ми прави впечатление, са големите резервоари с гориво и складове с боеприпаси, които обслужват летището. Всички те стърчат над земята.

Една ракета в някой от резервоарите и бууууум — няма повече проблем.

— Това звучи добре, минус един огромен проблем. Какво искаш от нас, Алекс?

— За да успеем, трябва да изненадаме нодовците. Изненадата е ключът към нашия успех. Вземете всичките ракетни комплекси „FGM-148 Javelin“. С боекомплект от две ракети към всеки, би трябвало да стигнат. Използвай квадроциклите, за да се придвижите безшумно в града.

— Добре, ще послушам съвета ти. Мисля обаче да взема Стареца, както ти сам видя, той се оказа доста добър в използването на ракетните комплекси.

— Добре, това не е лоша идея. Инженера има добра представа от тежки оръжия. Ще ти изпратя маршрута, по който пресякох града, мисля, че това е най-безопасния път.

— Ок, уточнихме пътя. А какво да правим с джиповете и камионите на конвоя? Те се движат най-бавно и са цели, които се забелязват отдалече.

— Да, това е проблем — съгласи се Алекс и започна да обмисля различни варианти наум.

— Не може да ги оставим далече от града. Ще има да се точат с часове. А колкото повече време губим, толкова по-голям е шансът НОД да отвърнат на удара.

— Съгласен съм, знаеш ли, докато идвах насам, забелязах, че в пристанището има няколко кораба, заседнали в пясъка. Ще направим следното: джиповете и камионите ще се приближат внимателно към града, след което ще се скрият в сянката на изоставените кораби. Там и ще ни чакат, докато не обезопасим пътя. А и от въздуха е трудно някой да ги забележи.

— Хитър кучи син си, Алекс — в гласа на Михаил се усещаше уважение. — Напомни ми да не играя на покер с теб. Прекалено много аса вадиш от задния си джоб.

— Изпращам ти картата — и Алекс прехвърли данните от паметта на GPS към комуникатора. — Готово, получи ли я?

— Да, всичко е ок. Очаквай ни до два-три часа.

— Разбрано, чакам ви. Край на връзката.