Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (41)

Харпия над главата!

Още от сутринта слънцето печеше безмилостно и нагряваше пясъка на морското дъно. Алекс се чувстваше като в парна баня или микровълнова печка. Долното му бельо беше мокро и имаше усещането, че ще се свари в собствения си сос. От полегатия хълм, на който се изкачи и спря, се откриваше ясна панорама на много километри наоколо. Вече се виждаше град Махачкала, или това, което бе останало от него. Според информацията, която Алекс бе дръпнал от холонета, градът бе някогашна столица на федеративната Дагестанската република. Бе пристанищен град и се намираше на брега на Каспийско море в тясната крайбрежната равнина между морето и предпланините на Кавказ. В инфото пишеше, че някога е бил населяван от над половин милион души. Бил крупен индустриален център с развита риболовна, електронна и дърво- и металообработваща промишленост. Алекс с огорчение си помисли, че информацията, с която разполагаше, винаги бе в минало време. В доброто старо време, когато не е имало тибериум и зони, и хората са живеели нормално по цялата земя. Но в сегашната реалност бе коренно различна. Всичко опираше до чисто физическо оцеляване. В по-голямата си част каспийското крайбрежие бе покрито от плътни тибериумни полета. Единствено в района на града тибериумът не бе покрил цялата земя. Градът, който виждаше пред себе си, бе в руини. Бавно, година след година, квартал след квартал, тибериумът го поглъщаше, превръщайки го в още тибериум. Нямаше време за губене, конвоят скоро щеше да го настигне. Затова включи GPS-а и насложи новите сателитни снимки върху старите градски карти. Като най-опитен скаут той трябваше да намери безопасен път, по който да мине конвоят. GPS устройството насложи картите и анализира вероятните пътища, предлагайки няколко алтернативни маршрута за движение. Обаче единственият път, по който можеха да минат тежките машини на кервана, минаваше директно през центъра на града. Останалите не вършеха работя, бяха преградени от стари ръждясващи машини, срутени сгради или бяха с пропаднали улици.

Докато обмисляше какво да прави, натренираното му око забеляза една черна точка, която бързо се приближаваше. Рязко изфорсира двигателя на квадроцикъла и бясно се заспуска надолу по хълма. Забеляза стърчаща от морското дъно скала и рязко изви волана, правейки завой на две колела. Бе на косъм от това, да се преобърне, но успя да запази равновесие и върна мотора на четири колела. Приближавайки двуметровата скала, рязко наби спирачките. Още преди машината да е спряла, той се претърколи на земята, изтегляйки своя Cobretti AR-70 и, пълзейки по пясъка, се приближи до скалата. Заметна качулката на маскировъчния си плащ и предпазливо надникна зад скалата. Надяваше се, че не са го забелязали. Пустинята излъчваше голямо количество топлина, така че топловизорите нямаше как да го засекат. Единствено реална опасност бе просто да са го видели, докато бе спрял на върха на хълма. Скоро чу свистящия звук на порещите въздуха перки. Извади бинокъла и го подаде внимателно под ръба на качулката. Опита се да фокусира образа върху бързо движещия се силует. Машината имаше заострен ръбат контур с тънък и издължен подобно на оса корпус. На подвеските под късите криле се виждаха блокове с ракети. Алекс и друг път бе виждал отдалече такива машини. Дори без да види изрисуваната върху корпуса опашка на скорпион, разпозна нодовския разузнавателен хеликоптер АН-77 „Harpy“. Машината бе построена по стелт технология и бе невидима за радарите и повечето детектори. Затова често се използваше от НОД като въздушен скаут.

— Мамицата му — изпсува шепнешком Алекс и се притисна плътно към пясъчното дъно. — Върви ни като на удавници, вчера тибериумни мутанти, днеска НОД. Не ми се мисли утре какво ще е.

Хеликоптерът летеше ниско над морско дъно, използвайки извивките на терена за прикритие. Мина на по-малко от половин километър, без да забележи притаилия се Алекс. След като хеликоптера се скри от погледа, Алекс изчака още няколко минути и тогава се свърза с Михаил.

— Миша…

— Казвай! Отново ли проблеми?!

— Не съм сигурен — замълча за момент Алекс, — но така мисля.

— Какво е този път?! Пясъчни акули, тълпа мутанти или банда мародери?

— Нищо от изброеното, по-лошо. Просто НОД!

— Е, сега го закъсахме, това вече не е просто лоша новина. Това си е чиста трагедия! — въздъхна уморено Михаил. — Откъде извадихме този шибан късмет? — изпсува тихо Михаил и продължи: — От трън, та на глог, ама по-висок. Давай подробности.

— Една нодовска „Харпия“ току-що прелетя покрай мене, преди има-няма пет минути.

— Веднага ще наредя спиране и ще прикрием камионите и джиповете с маскировъчни мрежи. Разузнавач?

— Според мене — да. По-неприятното е, че дойде откъм Махачкала. И другото, което ми направи впечатление, е въоръжението. Обикновено „Харпиите“ имат само едно двуцевно 30-мм оръдие. Докато тази на мястото на оръдието имаше оптикоелектронен прицелен комплекс, а под крилата блокове с управляеми ракети.

— Мдааа, и това не звучи добре. Ако не ме лъже паметта, „Харпиите“ са леко бронирани хеликоптери, но това, че са въоръжени с ракети, вече създава сериозен проблем. Ако ни открият, от километри ще взривят джиповете и камионите ни като консервени кутии.

— Не забравяй, че разполагаме с противотанковите ракетомети „FGM-148 Javelin“. Ако не се лъжа, те имат настройка за стрелба по въздушни цели.

— Така е, но само по въздушни цели, които се движат бавно. Ще раздам ракетните комплекси, пък дано имаме късмет да ни се размине.

— Еми тогава ще се молим пилотите на хеликоптерите да са дебили да не маневрират, а просто да стоят на едно място.

— Ммм, да, Миша. От теб лъха голям оптимизъм, няма що, но и друго май не ни остава.

Известно време и двамата мълчаха замислено, след което Миша отново да попита:

— Значи казваш, че хеликоптерът е долетял откъм града, точно накъдето сме се насочили? Мислиш ли, че НОД имат база там, или в околността?

— Мина ми през ума, хеликоптерът буквално се появи от нищото. Летеше ниско между сградите, след което се спусна над пясъчното дъно и се насочи на югоизток към Каспийско море. Доколкото знам, обсегът на тези вертолети е от порядъка на 800 километра. Спокойно могат да пресекат морето и да се върнат, но просто няма смисъл. От другата страна е плътна червена зона^[1], хиляди квадратни километра, покрити с тибериум. Единствено на юг и югоизток са Кавказкият емират и Персийският халифат. Но и двете държави виждат НОД като заплаха за управляващите режими и са настроени крайно негативно към НОД. Затова единственият логичен отговор е, че НОД имат база в Махачкала или някъде в района.

— Даааа, Алекс, умееш да разваляш деня на хората. Не мога да разбера за какъв чеп им е притрябвала база на НОД в тази пустош. Какво ще правим?

— Вие оставате на място, а аз отивам да проуча града. Ако изникне нещо ново, ще те търся на същия канал. А дотогава се скатавайте.

— Ясно, ще чакам обаждане. И Алекс…

— Да?

— Пази се — в гласа на Миша прозвуча загриженост. — Нодовците са кофти копелета и не разбират от шега.

— Добре, мамче! — засмя се Орлов и вече сериозен, добави. — Ще внимавам, обещавам.

И прекъсна връзката.

Стана и се изтупа от праха, след което се качи на квадроцикъла. Провери електрическия датчик на батерията, сочеше 100% заредено. Превключи от двигателя с вътрешно горене към електромотора и даде газ. Машината почти безшумно се откъсна от мястото си и потегли. Чуваше се само триенето на гумите в пясъка и малките камъчета. Измина целия път до града, като караше, така че във всеки един момент да е близо до някакво укритие. Внимателно оглеждаше небето и бе готов да се скрие при първи признаци на опасност.