Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (28)

Мисията невъзможна

— Целта е жива.

— Какво?! Как, по дяволите, е жива! Копеленцето трябваше да е мъртво! Мъртво, мъртво, мъртво!!! Платих ти половин милион кредита за една проста поръчка! Да намериш мръсния педал и да го гръмнеш! На военачалника Захирис се носеше славата, че не прощава чуждите провали. И ако някой много му забелеше, спокойно можеше да си пише завещанието, защото си бе жив покойник. Жилото от дълги години бе в НОД и бе наясно, че след смъртта на Кейн военачалниците не се съобразяваха с никого, освен със себе си. Колеха и бесеха както им е кеф и никой не смееше да им се опълчи. Всеки от тях бе диктатор, управляващ с желязна ръка своето малко кралство. Някои имаха в подчинение аванпост или база, а други — цяла зона. Повечето загърбиха идеологията на движението, завещана от Кейн, и наблегнаха на светския живот, личното благосъстояние. Публична тайна бе, че повечето нодовски командири имаха банкови сметки в сините зони, където се надяваха да се оттеглят на старини. Жилото знаеше, че под контрола на Захирис бе цяла зона и не бе добре идея човек да го има за личен враг. Суровото лице на военачалника го гледаше от екрана на стационарния комуникатор. Жилото се опитваше да не мисли за вадичките студена пот, които течаха по гърба му, преглътна шумно и се опита да се оправдае.

— Военачалник, нещата се развиха непредвидено. Никой не очакваше, че…

Ти какво си мислиш, че правим, а? — саркастично попита побелелият от злоба Николас.

Че тук си играем на шикалки ли? Заради оня шибаняк, дето се мисли за новия Майкъл Мак’Ниъл, загубих три конвоя със „Син лед“. Това са пет тона от най-добрия синтетичен наркотик, произвеждан в източните зони! Почти тридесет милиона кредита! Дебелата ти глава побира ли тази сума?! Тридесет милиона кредита, с които трябваше да финансирам военната кампания срещу ГДИ! „Но основно моя джоб“ — добави наум Николас.

— Военачалник, повярвайте ми, направих всичко възможно… — Жилото мразеше да се оправдава, но не беше глупак. Имаше прагматичен подход към живота и знаеше, че сега се моли за живота си, който висеше на косъм. Една дума, едно движение на военачалника и той бе мъртъв. Не се съмняваше, че в предоставеното му „Колело на Езекил“ има вграден експлозив, ей така, за всеки случай. ГДИ разполагаше с добри специалисти, умеещи да развързват езиците и на най-упоритите пленници. Операцията бе секретна и при опасност от залавяне не трябваше да има оцелели. Такива бяха стандартните протоколи за сигурност на НОД. Единственото, което оставаше на професионалния убиец на НОД, бе да чака и да се надява, че военачалникът не е станал нагоре с гъза си от леглото тази сутрин. Николас продължи да го гледа с две очи, впити като свредла на диамантена бургия.

— Добре, на всеки се случва да сгреши. Но запомни, това ти е за първи и за последен път, поне докато работиш за мене!

— Ясно, шефе — опита се да прозвучи твърдо и с достойнство Жилото, но в гласа му личеше облекчението, че се е разминал със смъртта.

— Какво точно стана? — попита Николас и се облегна назад в дълбокото кресло.

— Някаква нова антиснайперистка система — излъга Жилото, без да му мигне окото. Надяваше се, че лъжата му ще прозвучи достоверно. — Засече ме и вдигна тревога, след което ме погнаха два изтребител бомбардировача „Орка“, които взривиха небостъргача, където бях заел позиция.

— Значи използването на снайпер отпада — със съжаление констатира Николас. — А щеше да е толкова лесно — един куршум и минус един проблем. Хем бързо, хем евтино.

— Ако комендантът на базата не е глупак, ще предприеме допълнителни мерки за охраната си — след кратък размисъл потвърди Жилото. — Втори път няма да допусне такава грешка.

— Надявам се, че и ти няма да пропуснеш втори път — изгледа го внимателно Николас. Жилото предпочете да замълчи, вдигайки рамене.

— Както се е видяло, ще трябва да използвам по-директни силови методи. Ракетен обстрел или атака на стелт танкове. Или някой портативен Нюк (атомна бомба), който да затрие наглия задник заедно с базата на ГДИ в Гумрак.

Николас отново, без да осъзнава, забарабани с пръсти по пулта. След което продължи, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на убиеца.

— Ок, както и да е, ще го мислим как да стане. Като се върнеш, искам пълен доклад с всички подробности!

— Ще го имате, сър! — мисълта за доклада отново препоти Жилото, но убиецът се успокои, че пътят до базата е дълъг и все щеше да измисли правдоподобна история. Не можеше да каже, че страшилището на НОД, при чието име трепери всеки бюрократ на ГДИ, се е уплашил от един тибериумен комар! А в това време военачалникът Николас Захирис проклинаше късмета си и за пореден път се убеждаваше, че може да разчита само на себе си.