Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реъритис Ънлимитид (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moving Target, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
varnam (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Подвижна мишена

Преводач: Силвия Вангелова Ненкова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-17-0214-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3764

История

  1. — Добавяне

Глава 8

Планините Сан Джакинто

Вторник, ранна утрин

С отметната назад глава, с издути жили на мускулестия врат, дивият овен стоеше на сухото скалисто било и душеше въздуха за евентуална опасност. Усещаше миризмата на човек, но тази му беше позната. Точно тя никога не беше означавала опасност за малкото стадо. Напротив, понякога означаваше, че наблизо ще се появи буца морска сол. В пустинята солта беше истинско съкровище, почти толкова необходимо за живота, колкото водата, храната или малките агънца.

Овенът изпусна въздух, потри глава в единия от предните си крака, като че ли да премести тежестта на огромните си рога, и започна отново да пасе. Близо до него пасяха четири обагнени овце. Гъсто покритите им с вълна коремчета защитаваха и топлеха следващото поколение.

На шейсет фута от тях, Ерик скицираше бързо, за да улови тревогата и примирението на дивите овце. Земята около него беше стръмна, пустинна, скалиста и суха. Овцете бяха принудени да слязат на по-малка височина заради приближаващите зимни бури. Последният сняг беше покрил почти всичко, което ставаше за ядене, а единственият признак за наличието на вода беше огромен облак, разположил се свободно на небето.

Днес беше валяло от другата страна на планината — от мократа страна, където облаците се трупаха и потъмняваха, докато не започнеха да проливат животодаряващи сребристи сълзи. Но нямаше да падне дъжд, дори и в по-ниските райони, от страната на Палм Спрингс, където беше Ерик. Беше необходима по-силна буря, за да избута дъждовните облаци над върха на планината, висока повече от две мили.

Вятърът духаше достатъчно силно, за да се радва Ерик, че е облякъл топлия си пуловер „Пендълтън“. Овцете си имаха собствена вълна, но той трябваше да си я осигури отнякъде. Тази мисъл го накара да се усмихне, преди да добави последния щрих към скицата, да обърне нова страница и да започне отново бързо да рисува.

Беше прекарал нощта, наведен над влудяващите го копия на страниците от „Книгата на Мъдростта“. Независимо колко упорито се беше мъчил, независимо под какъв ъгъл към светлината ги беше накланял, беше успял да разчете само случайни фрази, написани от отдавна мъртъв мъж.

„Мисълта, че този път ще я видя, ме кара да полудявам като вълк, умиращ от глад…“

„Мили Боже, прости ми…“

„Не мога…“

„… проклета мъгла, пусни ме да мина!“

На друга страница той се беше мъчил над текст, касаещ женитбата на млада жена, Каоилфион, за сина на Саймън и Ариане, който се казвал Ранулф Романски. Раждането на общия им внук, Доминик ле Сабре, беше също отбелязано. Добрата жътва беше получила благодарности, изразени в молитва. Пристигането на три книги, изпратени от дука на норманите, беше също отпразнувано. Място, или народ, на име Силвърфелс, беше проклинано или оплаквано, или и двете.

Фрагментите наистина го влудяваха. Работи, докато погледът му не се премрежи и не го обхвана лошо настроение. Тогава провери дали има нещо ново в „Реъритис Ънлимитид“ — тоест дали са проследили някаква информация за страниците. Отговорът на Шел беше кисел и груб и Ерик най-после заспа.

След три часа се събуди от неспокойния си сън. Беше сънувал, че лети като ловен сокол, че тича като ловджийска хрътка, че прегръща червенокоса вещица с виолетови очи, която го изгаря в пламъци, без да гори. Цветовете бяха ярки, езикът датираше от Британия на дванайсети век и беше смесица от френския на норманите и англосаксонски, както и изрази от местния език.

Прекалено неспокоен, за да заспи отново, той си беше облякъл планинарския екип и беше тръгнал към планините Сан Джакинто. Оцветените ръкописи бяха негова страст и професия, но да скицира дивите овце, които бяха застрашени от изчезване, беше негово хоби и неимоверно много му помагаше да се отпусне. От което имаше нужда, преди зората да е изгряла.

Вдигна поглед за малко, после продължи да скицира. Съмняваше се, че дивите овце ще оцелеят, докато неговите деца пораснат достатъчно, че да се катерят по стръмните пустинни планини. И то, ако въобще имаше такива. На трийсет и шест, той не беше по-близо до бащинството, отколкото когато беше на шестнайсет. Никога не беше предполагал, че ще стане така. Ако въобще беше мислил по въпроса, когато беше млад, беше предполагал, че ще има потомци, които ще продължат гените му чак до неизвестното бъдеще — точно така, както имаше предци чак до неизвестното минало.

А после годините бяха започнали да се нижат и нищо не се беше променило. С изключение на възрастта му. Вече реалист, той се питаше дали въобще някога ще се промени. С всяка изминала година ставаше все по-трудно, а не по-лесно, да му се угоди. Жени, които биха го заинтересували преди двайсет години, сега му изглеждаха като деца. Онези на по двайсет и няколко, с които се срещаше, бяха вече омъжени или пък погълнати от собствените си кариери. Жените на по трийсет и нещо бяха измъчени от разводите си, бяха напълно отдадени на кариерите си или пък се интересуваха само от неангажиращи връзки.

А Ерик не беше от онези, които не изискват нищо и не искат да се ангажират. Искаше жена, която да бъде интелигентна, страстна, почтена и достатъчно силна, за да му бъде истински партньор в живота, да се труди наравно с него за изграждането на семейството. Беше намерил достатъчно жени, които притежаваха едно или две от тези качества. Веднъж дори беше намерил жена, която притежаваше четири от изброените пет качества, но тя се интересуваше само от ума му.

Златен орел се спусна остро от небето и прекъсна тъжните мисли на Ерик. Миг по-късно игрив заек изскочи от скривалището си и се втурна в трудно предсказуем зигзаг през скалите. Независимо дали заради нетърпение, или зарази бавни реакции, но орелът не успя да го хване. Птицата изкрещя от раздразнение и викът й изпълни небето.

Ерик подсвирна в съвършена имитация на гневния вик на орела. Хищникът описа няколко бързи кръга над главата му и втренчи поглед надолу — като че ли да види кой е съперникът му. Ерик отново подсвирна. Този път звукът не беше така зареден с отрицателни чувства, беше по-скоро въпросителен, отколкото заплашителен. Орелът отговори по същия начин, описа нов кръг над тавата на Ерик, после разпери мощните си криле, направи няколко движения и се издигна високо в небето.

Ерик почувства вибрациите на пейджъра си, притиснат плътно до тялото му. Изкушаваше се да го пренебрегне, но шефовете му от „Реъритис“ бяха двама от малкото хора, които имаха номера на пейджъра му. Ако те искаха да разговарят с него — особено за страниците от „Книгата на Мъдростта“ — той беше повече от готов да ги изслуша. Копията не му излизаха от главата през цялата нощ. Сънуваше, че буквите му шепнат тихо, че му разказват тайните от миналото. А после беше сънувал мъгли и гори, ловджийска хрътка и сокол, който имаше неговите очи.

Като се усмихна на игрите на въображението си, той натисна бутона на пейджъра. Един от телефонните номера на Дейна Гейнър заблестя в малкото „прозорче“ на пейджъра. Тъй като не искаше да изплаши дивите овце, движенията на Ерик бяха бавни. Той протегна предпазливо ръка към раницата си и извади комбинацията от клетъчен телефон и компютър. Лек натиск на палеца му активира първия номер, записан в паметта.

Дейна вдигна слушалката на телефона си още преди второто позвъняване.

— Добро утро, Ерик. Можеш ли да говориш?

— Дивите овце още не са ме изяли.

— Господи, отново ли се катериш по планините и правиш компания на дивите кози?

— Овце, Дейна. В Южна Калифорния нямаме диви кози.

— Овце, кози — все тая. Копита и лоша миризма.

Той се засмя тихо. Дейна обичаше много неща в живота, но дивата природа определено не беше сред тях.

— Надявам се, че се обаждаш заради страниците, които Серена Чартърс изпрати в дома ми.

— Да. Само че частното ти разследване ще трябва да стане публично.

Сърцето му промени ритъма си.

— И как така?

Дейна пренебрегна въпроса му и продължи според собствения си план:

— Молбата ти към отдела е част от собственото ти проучване, така ли?

— Да.

— Тогава значи със същото се занимават и в Къщата „Уорик“ — каза тя сухо.

Ерик започна усилено да мисли. Серена не го беше наела, тя просто беше отправила запитване. Ако решеше да поиска той да направи оценката, пак щеше да има конфликт. Онова, което щеше да научи чрез проучването на „Реъритис“, щеше да бъде част от неговата експертиза — което щеше да бъде точно онова, за което са платили Серена и Къщата „Уорик“.

— Да не би на стареца да му е трудно да реши дали страниците си струват да се направи пълна оценка?

— Ще оставя Пол Карсън да ти обясни. Гарисън и Клиъри Уорик Монтклеър вероятно също ще са тук.

— Под „тук“ да разбирам лосанджелиския отдел на „Реъритис“?

— Да. Десет часът тази сутрин.

— Днес?

— Старецът е почти на сто, какво си мислиш?

— Мисля, че няма да успея преди два, дори ако магистралите са свободни, а те няма да бъдат.

— Хеликоптерът ще те вземе в девет.

Ерик подсвирна тихичко. Последния път, когато го бяха взели с хеликоптера на „Реъритис“, беше пътувал с президента на малка африканска държава. Страстта на въпросния президент, причинила падането му от власт, бяха оцветените ръкописи. За тях той беше похарчил пари, които трябваше да бъдат дадени за заплати на военните, за оръжия и подкупи.

— Сега Фактоид ръководи проучването — продължи да говори Дейна. — Шел е зает с това да проследи някакъв проклет документ, надживял четири войни.

— Фактоид? Трябва да бъда поласкан или, напротив, трябва да се тревожа?

— Прави каквото искаш. Не ти е разрешено само да закъснееш.