Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (5)

Глава 4

Ерик се изкушаваше да не обърне внимание на звънящия демон, но не устоя. Можеше да бъде клиент, който плаща. А можеше да бъде и специалист по средновековието, готов да обсъди с него някой аспект на калиграфията или пък как да се смеси боята за оцветените начални букви.

А можеше да звънят и от „Реъритис Ънлимитид“.

Остави перото встрани и вдигна слушалката на портативния апарат, който беше прикрепен към чертожната дъска. Веднага щом слушалката излезе от гнездото си, звънът престана.

— Норт — каза Ерик раздразнено.

— Нийл.

Адреналинът му се покачи. С. К. Нийл беше един от основателите на „Реъритис Ънлимитид“, който беше не толкова бизнес корпорация, колкото сдружение на международно признати таланти, споделящи благоговението си към най-доброто, което човешката култура можеше да предложи. Някои от най-интересните задачи на Ерик бяха започнали с този нисък и гърлен глас на Дейна Гейнър, така приличен на мъжки тенор, но успокояващ и женствен. Нийл отговаряше по-специално за Отдела по сигурността, което определение покриваше множество операции, някои доста лични.

— Как върви животът в Града на смога? — запита Ерик.

— По-добре от твоя.

— Толкова лошо, ха?

— Ти просто завиждаш. Лос Анджелис е прекрасно измит от последния дъжд, а ти си заседнал в Палм Спрингс, където тротоарите са прашни, а баровете — пълни с бездарни имитатори на Елвис.

Ерик зачака. Другият мъж със сигурност не се беше обадил, за да говорят за времето. И двамата го знаеха. Тъмнокосият и отлично обучен шеф на сигурността имаше повече работа, отколкото време, за да се справи с нея. От друга страна, Нийл и Ерик се катереха заедно и бяха приятели както по хоби, така и в професията. Добри приятели, с една дума.

— Имам въпрос за теб от Фактоид — каза Нийл.

Ерик премигна. Фактоид, или Джоузеф Робърт (Джо-Боб) Маккой, беше компютърният експерт на „Реъритис Ънлимитид“ и беше абсолютен представител на човека от двайсет и първи век. Тъй като умът му беше нестандартен и работеше отлично, с и без намесата на компютрите, Джо-Боб Маккой можеше да запомни и впоследствие да намери връзката между огромен брой уж несвързани факти.

— Още ли си на линия? — запита Нийл.

— Останал съм без слово. Какво бих могъл да знам, което Фактоид да не може да намери в своите бази данни или в ужасяващия си мозък?

— Умът на една жена.

— Съжалявам, но със сигурност си набрал грешен номер.

Нийл се засмя.

— Той си мисли, че всеки с рамене като твоите със сигурност познава тайните на женската психика.

— По-добре да беше питал теб — каза сухо Ерик. — Ти си висок, мургав, тъмнокос и красив. По дяволите, аз дори не съм бил женен.

Нийл пак се засмя.

— Точно затова. Той си мисли, че е по твое желание. Че всички жени те преследват, но не могат да те хванат в мрежите си.

— Този човек има доста развинтена фантазия — каза Ерик. — Кажи му да продължи да сънува и да мечтае. Това бие всичко, което има в моята реалност. Има ли още нещо, което се върти в мозъка ти?

— По-спокойно, човече. Обиждаш шефа си, все пак.

— Аз работя за Дейна.

— Женската страна — каза Нийл с отвращение, а определението се отнасяше до Отдела по изкуствата на „Реъритис“, противопоставен на Отдела на сигурността, ръководен от него. — Кога ще застанеш отново на правилната страна? Бих могъл да те използвам.

— Аз съм преродила се жена.

— Глупости на търкалета.

— Ти ме уверяваш, че жените нямат такива „търкалета“.

Нийл се изкикоти и за момента се отказа от темата.

— Маккой се нуждае от подарък за рождения ден на Гретхен. Казах му да вземе масло за вана и…

— Този род подаръци изискват да познаваш жената и да имаш информация за предпочитанията й! — намеси се бързо Ерик.

— Какво е твоето предложение тогава?

Ерик отвори уста. Нито звук обаче не излезе от нея. Неотслабващата амбиция на Фактоид да вкара в леглото си своята шефка Гретхен беше вечна тема за шеги в „Реъритис“. Гретхен беше с десет години по-възрастна от него и имаше телосложението на валкирия от опера на Вагнер. Маккой пък имаше метаболизъм, който сякаш беше снабден с турбодвигател — независимо колко и каква храна ядеше, беше толкова слаб, че едва хвърляше сянка.

— Молитвеник — каза Ерик най-накрая. — Ако това не е подходящо, залагам на виртуалната реалност. Там има уебсайтове, които са много интересни. Нещо друго?

— Един от нашите източници в „Сотби“ чул, че на бял свят са се появили страници от неизвестен, висококачествен ръкопис.

— Келтски, от дванайсети век? — запита Ерик начаса, защото знаеше, че това е истинската причина Нийл да му се обади.

— Аз съм първият, който ти се обажда за това, нали?

— Буквите са изписани отделно, без да се свързват?

— Не знам.

— На латински или на варварски език?

— Чакай, човече. Аз не съм от женския отдел.

— Страниците при „Сотби“ ли са?

— Не. В Къщата „Уорик“. В офиса им в Ню Йорк.

— По дяволите! Ако страниците са наистина добри, старецът ще ги купи за акционерите си или дори за самия себе си. Това, че той предпочита ръкописи от петнайсети век, не означава, че не купува и други. Уорик свърза ли се с вас?

— Не. Нашата „къртица“ го направи. От хората на Уорик се иска да направят само предварителна оценка. Нищо не е казано за продажба.

— Всякакъв вид оценка е първа крачка към продажба — каза Ерик нетърпеливо. — Искам да видя страниците. Ако не може, осигурете ми поне копия. И открийте кой е притежателят.

— Фактоид работи по въпроса, но няма още нищо в компютрите на Уорик или, ако има, е на сигурен компютър. Или пък нашето момче ще ти даде информацията само ако измислиш някакъв много специален подарък.

— Шоколадов сироп.

— Какво?

— Кажи му да го излее в нейната…

— И ти ми говориш за прекалена информация! — побърза да го отреже Нийл. — Аз съм твърде млад и зелен, за да слушам такива неща.

— Глупости! — Преди Нийл да е започнал да спори, Ерик каза: — Дайте ми информация за онези страници.

— Откога даваш заповеди на шефовете си?

— Аз съм независим консултант, помниш ли?

— На договор.

— Искаш ли си го обратно?

— Не и днес, приятелю. Ще изчакам, докато на теб ти писне от мен.

Звукът се промени, което подсказа на Ерик, че неговият шеф и приятел е затворил с обичайното си отсъствие на добри маниери.

— Дочуване — каза Ерик.

Натисна бутона „край“ и остави слушалката обратно на мястото й. Лявата му ръка хвана отново перото. Дясната се протегна за джобното ножче.

И звънна звънецът на входната врата.

Ерик изруга. Извърна се и погледна през южния прозорец. Видя бяло-пурпурно-оранжевия микробус на фирмата за доставки „Федекс“. За миг се изкуши да пренебрегне това прекъсване. Не очакваше никакви доставки. От друга страна, неочакваното често беше най-интересното, което се случваше за деня.

Отиде до интеркома в другата част на стаята, натисна бутона и каза:

— Имате ли нужда от подпис?

Тихото „да“ едва се чу от пукането.

Наистина, трябваше да направи нещо по отношение на интеркома. Антиките бяха незаменими като такива, но мястото им определено не беше в системата за сигурност. Въпреки че останалата част от системата беше свръхмодерна и извън всякаква критика. Беше поставена от един от служителите на „Реъритис Ънлимитид“, който имаше прекрасен, макар и ограничен, ум. Ерик се възхищаваше на работата на Джоела, макар и да не разбираше нейния гений и параноята й.

— Ще сляза — каза той в интеркома.

Като остави настрани все още девственото перо, той слезе бързо по стъпалата, прекоси огромната, обзаведена наново и модернизирана, кухня и отиде до страничната врата, където се получаваха всички доставки. Шофьорът беше нов, беше жена и толкова млада, че сигурно дори още не можеше да гласува. Но пък, откакто Ерик навърши трийсет и четири, все повече и повече хора му изглеждаха прекалено млади.

— Благодаря ви — каза тя с бърза усмивка.

Той пое пакета от нея и автоматично й се усмихна в отговор. Обаче вниманието му беше изцяло погълнато от пакета. Тя си тръгна, без той да забележи. Пакетът беше прекалено малък и тънък, за да съдържа нещо, което да е от особен интерес, освен ако някой богат любител на културата не му беше изпратил неподвързани страници от ръкопис.

Изгарящ от любопитство, той извади от джоба на дънките си голям джобен нож. Черната му пластмасова дръжка беше нарочно грапава и груба, за да позволява по-добра хватка, която да не зависи от наличието на кръв, дъжд, лед или кал. Тънкото закалено острие можеше да премине през найлон като светкавица през нощното небе. Не му трябваше много време, за да среже хартиите на пакета. Той затвори ножа и се чу ясно „клик“, след това извади няколко страници от пакета. Адресът на опаковката беше написан от съвременна ръка, която не би имала никакво търпение да изпълни красиво буквите, още по-малко пък — да ги украси. Имаше и писмо, написано със същия почерк.

„Скъпи сър,

Изпращам ви цветни копия на две страници от ръкопис. Ако мислите, че заслужават официална оценка, моля, свържете се с мен на номера, изписан в горния край на листа.

Благодаря ви.

Серена Чартърс“

Той повдигна леко тъмнорусите си вежди, защото усети енергията, която сякаш бликаше от думите. Запита се дали Серена знае, че името й, също като неговото, датира най-малкото от дванайсети век. Ако знаеше, тя вероятно пет пари не даваше. Хората от двайсет и първи век бяха обладани от бъдещето, не от миналото. Поне повечето от тях.

Ерик не беше. Миналото беше неговата страст, то го интересуваше безкрайно и го озадачаваше.

Бързо разгърна корицата, за да види страницата под нея. Не очакваше много, защото не беше лесно да се преценят цветните копия, независимо колко внимателно са направени. Това тук едва се четеше. Цветовете бяха избелели и неравномерни, като че ли на печатаря му беше свършило мастилото, а отгоре на това беше държал и страницата накриво. Буквите бяха толкова тънки и бледи, че беше почти невъзможно да се различат.

Той си пое дъх и забрави да го изпусне. Колкото и малко да можеше да види от текста, беше достатъчно, защото познаваше ръката, изписала тези калиграфски букви, като своята собствена.

Текстът беше написан на латински. Коментарите в полето бяха на варварски език — комбинация от англосаксонски и нормански. Малкото думи, които бяха достатъчно черни, че да се прочетат, накараха адреналина да закипи в кръвта му.

„Книгата на Мъдростта“.

Дизайнът му беше толкова познат и ясен, все едно беше написан с букви, високи един инч. Беше като омагьосан от „Книгата на Мъдростта“ още от деветгодишен, когато беше видял един лист в колекцията от древни книги и семейни книжа, показани му от пралеля му. Оттогава досега беше виждал много ръкописи, страници и от по-стари, и от по-нови книги, по-богато оцветени, с по-съвършени букви… Но не беше виждал ръкопис, който да го развълнува така, както „Книгата на Мъдростта“.

Може би това се дължеше на факта, че името на древния калиграф също беше Ерик. Каквато и да беше причината, беше така очарован от книгата, че беше научил заради нея латински, староанглийски, изкуството на калиграфията и на оцветяването.

Сърцето му заби учестено. Разгледа следващата страница, после и по-следващата. Копията бяха толкова лоши, че той се запита дали това не е нарочно. Страниците не бяха последователни, но със сигурност бяха от „Книгата на Мъдростта“. Не можеше да се сбърка калиграфията, както и стилът на украсените главни букви, комбинация от усещането за света на езичници и християни, която беше толкова уникална, че посветените веднага я разпознаваха.

Бяха общо четири страници: два листа, изписани и от двете страни. Изглеждаха така, сякаш бяха откъснати от цял подвързан ръкопис. Цветовете на последната страница бяха толкова лошо възпроизведени, че буквите бяха на практика неразличими. Ерик втренчи поглед в тях и продължи да гледа втренчено, докато накрая не различи няколко неясни образа.

Мъж и жена в средновековна рокля.

Мъжът имаше руса, слънчева, коса, подрязана така, че приличаше на шлема на воин. Пелерината му се вееше на вятъра и разкриваше ризницата отдолу. На лявата му ръка беше кацнал ловен сокол. В краката му лежеше ловджийска хрътка, едра колкото пони. Той гледаше жената, която тъчеше на тъкачен стан, по-висок от мъжа. Свободно пуснатата коса образуваше огнен водопад по гърба й и стигаше чак до коленете. Тя гледаше през рамо към него с очи, виолетови като теменужки. Вместо от стените на замък, двамата бяха оградени от просмукана от дъжда гора, като че ли на земята не съществуваше нищо друго, освен мъжа и жената, хванати в мъглата на времето.

Повече от всичко друго, двете фигури и начинът, по който бяха нарисувани, подсказа на Ерик, че текстът е светски, а не религиозен. В ранните години на дванайсети век прелюбодейството било страшен грях и църквата го забранявала. А изобразяването на две фигури, мъжка и женска, също било равносилно на грях.

Ерик изпусна бавно дъх. Дори не беше осъзнал, че е спрял да диша. Не си спомняше и как се е върнал в студиото си в кулата, където продължи да изучава лошите цветни копия. Осъзна се, когато се намери в студиото, наведен над листовете, разпръснати по пода в ивицата слънчева светлина.

Косата на жената, която той си спомняше като огнена, беше по-светла. Косата на мъжа също беше избеляла. Дрехите му не се различаваха ясно. Гордият сокол беше само размазано петно върху лявата му ръка, а хрътката в краката му можеше да бъде и купчина пръст. А нейните невероятни виолетови очи всъщност бяха безцветни.

И все пак, Ерик виждаше всичко толкова ярко, толкова жизнено. Беше толкова сигурен в това, че косата на жената е огнена, че мъжът е тъмнорус, че на китката му е кацнал горд сокол, че носи ризница, колкото и че той самият диша.

След известно време Ерик разтърси глава и се изправи на крака с координацията на човек, свикнал да се катери по стръмни скали. Без да откъсва поглед от копията, вдигна телефонната слушалка и набра номера, изписан в горния ъгъл на първия лист.

Никой не отговори. Дори телефонен секретар.

Набра частния номер на Нийл.

— Какво? — изрева Нийл, което беше неговият обичаен поздрав по телефона.

— Кажи на Фактоид, че жената, която е изпратила цветните копия на Уорик, се казва Серена Чартърс. Живее в Люкадия. Иска да знае, че страниците заслужават официална оценка.

— А заслужават ли?

— Да. — Ерик въздъхна и мислено приветства следващата си задача за „Реъритис Ънлимитид“. Всъщност отдавна трябваше да мине на свободна практика, но беше много твърдоглав. А и му беше много трудно, защото момичетата трябваше да завършат колеж. — Ще работя сам. Искам да се направи също така пълно изследване на няколко страници, които са лично мое притежание. И, да, ще платя за бърза поръчка.

— Самохвалко. — Нийл въздъхна. — Ще кажа на Дейна, че любимият й женчо от отдела ще прави лично разследване.

— Няма да отнеме много време.

— Умирането също не отнема много време, човече.