Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (46)

Глава 45

Близо до Палм Спрингс

Събота сутринта

Уолъс, или още Лошия Били, огледа последните двайсет фута, които го деляха от билото. Вече отдавна проклинаше неспирно наум, а сега започна да кълне и на глас — монотонно и тихо. Никой не го беше предупредил, че уж тихият учен, чиято къща трябваше да наблюдава, е всъщност проклета планинска коза. Ако жената не забавяше Ерик Норт, Уолъс щеше да го изгуби от поглед още след първата миля.

Да, работата дотук въобще не приличаше на пикник. Ако не беше във форма, щеше вече да пълзи на ръце и колене и да диша тежко като пред умиране. Веднага щом му се удадеше възможност, щеше да си купи чифт наистина скъпи планинарски ботуши и да ги впише на сметката на клиента.

Но точно сега обаче трябваше да изкачи почти отвесната скала с чифт износени маратонки. Можеше да бъде и по-лошо, предполагаше. Можеше да му се наложи да облече смокинг и лачени обувки, както беше при последната поръчка.

Изгледа скалата още веднъж, ослуша се внимателно и нищо не чу. В заповедите на клиента не се казваше, че не може да посмачка Норт, макар също да не беше изрично казано, че може. Нямаше да му е толкова трудно да следва Норт, ако той беше със счупен глезен. Или врат.

Уолъс се изкачваше по скалата там, където пътят изглеждаше най-лесен — точно по средата. Докато разбере грешката си, вече беше прекалено късно. Нямаше къде да постави ръцете си, камо ли краката. Трябваше да се спусне надолу и да опита по друга пътека. Като продължаваше да ругае тихо и монотонно под нос, той затърси с палеца на крака си мястото, откъдето току-що беше вдигнал стъпало. Но стъпи на малко камъче и се подхлъзна.

— Бих ти подал ръка, но не са ни запознали — каза глас над него и малко вдясно.

Частният детектив беше прекалено умен, за да загуби равновесие, като вдигне рязко глава, особено когато гласът е между него и изгряващото слънце. Той погледна нагоре бавно. Много бавно. Видя клекнал мъж, чийто силует се очертаваше на фона на скалите. Мъжът очевидно се чувстваше добре на тази височина и доста уверен, въпреки хлъзгавата почва. Във вида му не личеше абсолютно никакво напрежение.

Но едва когато Уолъс фокусира зрението си върху очите на Ерик, бледи на фона на лицето му, което оставаше в сянка, той разбра каква голяма грешка е направил. Този човек можеше да си изкарва прехраната, като рисува картинки в книги, но никак не беше изнежен или слаб. Единствената добра новина беше, че ръцете му бяха празни. Уолъс трябваше само да задържи на един крак и една ръка, докато с другата извади пистолета си.

Да. Точно така. Но щеше да се наложи да почака, докато слезе малко по-надолу, за да има това удоволствие.

— Искаш ли едно име? — запита Уолъс.

— Вече имам едно. А ти?

— Дейвид Фармър.

Ерик изгледа мъжа, който се крепеше за скалата с помощта на двете си ръце и единия си крак. Уолъс не се потеше обилно и не дишаше тежко, което говореше добре за физическото му състояние. Не беше направил абсолютно никаква пауза, преди да излъже, което говореше добре не за морала му, а за ума му.

Без да откъсва поглед от врага си, Ерик избра един камък с размера на топка за бейзбол от върха на скалата и го хвана здраво в дланта си.

— Добре, Дейвид Фармър. Какво правиш тук?

— Разхождам се. Но се изгубих. Знаеш ли откъде трябва да се върна?

— Има няколко пътеки, но докато не ми кажеш истината, няма да имаш нужда от нито една от тях.

— Чудесно! — каза Уолъс саркастично. — Първо се изгубих, а после попаднах на някакъв параноик.

— Животът е несправедлив и гаден, а? — Усмивката на Ерик беше по-малко успокояваща от погледа му. — Искаш ли да започнем отначало?

— Виж, съжалявам, че не ми вярваш. Просто ще сляза долу и…

— Ако направиш само едно движение — прекъсна го спокойно Ерик, — ще започна да те замервам с камъни. Докато спасителният отряд те намери — ако въобще те намери — вече ще представляваш купчина месо. Разбра ли ме?

— Да.

— Трета възможност. Кой си ти?

Уолъс се замисли дали да не се придържа към първоначалната версия и да продължи да твърди, че е Дейвид Фармър. После си спомни, че досега само беше подценявал Ерик Норт. Обаче вече нямаше да го подценява. Нямаше съмнение, че мъжът притежава достатъчно здрави нерви и мускули да го събори мъртъв долу от скалата. И достатъчно умен да разбере кога го лъжат.

— Уйлям Уолъс — изсъска той през стиснати зъби и се опита да се усмихне.

— А защо се разхождаш тук призори?

— Ти ми кажи — отговори Уолъс. През последните две мили той си задаваше точно този въпрос. Със сигурност имаше и по-добри места, където да се скрие едно портфолио.

Ерик гледаше замислено ту камъка, който стискаше в ръка, ту мъжа. Същевременно претегляше камъка на ръка и измерваше разстоянието, на което трябва да го хвърли. И като че ли без да иска, вътрешното му равновесие се промени. Камъкът се отдели от ръката му и полетя право към лицето на Лошия Били.

— Добре! Добре! Ще говоря — побърза да каже Уолъс и се прилепи към скалата.

Ерик хвана друг камък толкова бързо, че Уолъс премигна от изненада. После Ерик започна да балансира опасно камъка върху дланта си.

— Наблюдавам коженото портфолио — каза Уолъс.

— Защо?

— Плащат ми за това.

— Кой те нае? — запита Ерик.

— Не знам.

— Грешен отговор.

Камъкът полетя от дланта на Ерик и прехвърли билото. Не улучи Уолъс, но за малко. И двамата мъже слушаха, докато камъкът подскачаше, стържеше, пак подскачаше и се търкаляше по стръмния склон. Камъкът се търкаля дълго време.

— Докъде, мислиш, ще се изтъркаляш ти? — запита Ерик и избра друг голям камък. Този път нямаше нищо случайно в начина, по който го държеше и претегляше. Приличаше точно на бейзболен питчър, какъвто някога беше.

Уолъс започна да става нервен.

— Казах ти истината. Не знам кой ме нае.

Следващият камък го удари в рамото. Също толкова лесно би могло да го удари и по носа. И двамата го знаеха. Но само един от тях започна да се поти, като си представи какво ще стане тогава.

— Не знам! — каза Уолъс с все по-силен глас.

Камъните заваляха един след друг, хвърляни толкова бързо, че той не би могъл да се наведе, дори да беше на равно място. Високо на скулата му се появи широка и дълбока драскотина. Тилът му започна да пулсира от болка. Опита се да допълзи до една пукнатина в скалата, но и там нямаше достатъчно място, за да се скрие.

И преди беше стреляно по него, но никога, докато виси така опасно, едва закрепен върху почти отвесна скала. Това го ужасяваше почти толкова, колкото и твърдото убеждение, че Ерик Норт си играе с него — както котката си играе с мишката, преди да я убие и изяде.

— Моля те — каза Уолъс дрезгаво, — трябва да ми повярваш. Не знам!

— Не ти вярвам.

Още камъни заваляха в посока към нещастния частен детектив.

— Спри! — Гласът започваше да му изневерява. Дъхът не му стигаше. — Казвам ти, не знам! Опитах се да разбера, но той се изплъзва. От време на време работя за него вече в продължение на десет години и дори не знам името му! — Той си пое още веднъж въздух и сви рамене, за да посрещне поредния порой камъни. — Копелето е наистина добро, който и да е. А може би е тя. Може да бъде и жена, предполагам. Не знам, и това е!

Ерик много искаше да не вярва на Уолъс. Но му вярваше. Мъжът трепереше неудържимо.

— И как ти плаща? — запита Ерик.

— Пари в брой, изпратени чрез банки отвъд океана. Отначало ми плащаше с малки, незначителни чекове, които получавах в пощенската си кутия.

— От кой град? — Ерик знаеше, че детективът сигурно е достатъчно любопитен и е проверил пощенското клеймо на плика.

— Два пъти от Лос Анджелис, два пъти от Ню Йорк, от Маями, Денвър, Далас и Сиатъл.

— Това момче — или момиче — май не се задържа на едно място. — Ерик подхвърляше камъка, който имаше големината на юмрук, от длан на длан, като че ли той тежеше не повече от една топка за тенис. — Кой мислиш, че е?

— Нямам никаква представа — каза Уолъс с отвращение. Обаче сега трепереше по-слабо. — И аз се опитах да разбера. Повярвай ми.

Ерик му вярваше. Възможността за изнудване беше особено привлекателна за хора като Уолъс, особено след като е извършил незаконна работа за този човек — работа, която изисква плащането да се извършва от банки отвъд океана.

— Как се свързва с теб?

— По телефона. Номерът е блокиран. Не е възможно да се проследи обаждането.

— Мъж или жена?

— Може да бъде и пекинез. Трудно е да се каже, защото използва високотехнологичен апарат за изкривяване на гласа. — Избърса с опакото на дланта потното си, кървящо чело. — Имаш ли нещо против да сляза малко надолу? Ръката ми започва да се уморява.

— И моята. Искаш ли да видим кой първи ще изтърве и какво?

Уолъс се отказа от идеята да извади оръжието си, като се преструва, че слиза от скалата.

— Какви видове работа обикновено вършиш за този мистериозен клиент? — запита Ерик.

— Основни проверки и проучвания.

— Глупости.

Уолъс се замисли дали да не се заинати. После погледна право в очите на Ерик. Вече имаше повече светлина, много повече, но трябваше нещо доста по-топло от слънчевата светлина, за да стопли тези очи.

— Един или два пъти изнудване и лека форма на насилие над някои хора.

— Кои?

— Портиер в хотел, който крадял от гостите. Фалшификатор, който обичаше да използва имената на най-богатите и най-известните.

— Стара дама от Флорида? — запита уж между другото Ерик. — Пожар?

Уолъс не трепна.

— Гуру в Седона? — запита Ерик, като го гледаше със силно присвити очи. — Отново пожар.

Уолъс доби смутен вид.

— Старица в пустинята Моджаве? — продължи Ерик.

— Напалм този път.

— Какво е това — нещо като кръстосан разпит, почиващ на предположения?

Отново заваля дъжд от камъни. Обърканият израз на Уолъс беше заменен от силен страх.

— Не знам за какво говориш! — извика той. — Работил съм в много щати, да. И не съм подпалвач! Не правя нещата така!

Ерик претегли отговорите му, а после камъка в ръката си. Без съмнение, Уолъс знаеше много повече, отколкото казваше, но не беше трепнал, нито капчици пот бяха избили над горната му устна докато го разпитваше за трите смъртни случаи при пожар. Значи не можеше да помогне в намирането на отговор на тези въпроси. Можеше да го пребие, но едва ли имаше смисъл. Ерик всъщност искаше да узнае името на човека, наел Уолъс. А Уолъс не разполагаше с тази информация.

Нещо се раздвижи в края на полезрението на Ерик — шалът на Серена, развян от бриза, който беше толкова лек, че той не го беше усетил. Обърна се точно толкова, че да я види ясно, но не и да изпусне от очи Уолъс.

Серена стоеше от дясната му страна. Отиде напред, така че да види мъжа, прилепнал към скалата, а той да види дулото на револвера, насочен право в него. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели — толкова здраво го стискаше. Краката й трепереха, но дулото на револвера не трепваше.

— Този ли е убил баба ми? — запита Серена.

Гласът й накара кожата на тила на Ерик да настръхне. Тази жена би застреляла всекиго, би убила заради любовта си, заради хората, които обича, и не би се интересувала от последиците.

— Никога не съм убивал старица — отговори незабавно Уолъс.

— Добре е, че не си убил и дядо й — каза Ерик, като не знаеше дали този път да повярва на този професионален лъжец. — Нали така, Лош Били?

Уолъс затвори мигновено уста. Ерик почувства отново да се надига желание да го засипе с камъни. Мъже като Уолъс наистина никак не му бяха приятни. Бяха като варвари, петнящи цивилизацията, възползвайки се от правилата, докато, в същото време, ги нарушаваха, не даваха в замяна нищо на света, освен вдигнат среден пръст.

— Вярваш ли му? — запита Серена.

— Докато нямам добра причина за обратното, да. Нищо, което открих в информацията за него, не предполага той да обича да подпалва хората. Предпочита куршуми и железни щанги. — Ерик започна да подхвърля камъка в дланта си и да мисли бързо и усилено. — Добре, Били. Ще слезеш от тази скала и ще се върнеш при колата си. Ние ще те наблюдаваме, но не от някое от местата, където ще очакваш да бъдем. Ако си добро момче, колата ти още ще работи, когато стигнеш там. А ако не, ще трябва да изминеш наистина дълъг път до дома си. Някакви въпроси?

— Мислиш се за наистина добър, нали? — запита Уолъс горчиво.

— Даже за по-добър. Аз съм умен. Всеки път, когато се усъмниш в това, с радост ще ти го демонстрирам. Повторно.

Уолъс също беше умен и прояви достатъчно здрав разум да не подхваща разговор на тази тема. Не обърна никакво внимание на Серена, защото я смяташе за аматьор. Ако не беше възпрепятстван от скалата, досега да я беше нахранил с куршуми.

— Започни да слизаш надолу — каза Ерик. — Няма нужда да ти казвам какво ще се случи, ако не виждаме ръцете ти, нали?

— Майната ти! — каза Уолъс грубо.

— Не мисля, че моментът е добър за това — отвърна спокойно Ерик.

— Проклет, шибан самохвалко… — изплю на един дъх Уолъс, подхлъзна се, изпусна се, после пак се хвана…

И ето, че в ръката му се появи револвер.

Поради това, че за първи път й се налагаше да дръпне два пъти спусъка, Серена не улучи с първия изстрел. Но камъкът, който Ерик хвърли по Уолъс, попадна право в целта. Той удари мъжа като тояга и изби оръжието от ръката му. Вторият изстрел на Серена също не улучи, защото, след като хвърли камъка, ръката на Ерик удари оръжието и го измести встрани. Уолъс не видя това, защото трябваше отново да прегърне скалата. В неговия ум звучеше само една заплаха и тя се казваше Ерик Норт.

— Остави земята да се погрижи за него — каза Ерик на Серена, без да откъсва поглед от Уолъс, чиято ръка бързо се хлъзгаше надолу. Просто една ръка не беше достатъчна да задържи тежестта на тялото му. — Така ще има по-малко въпроси.

Тя втренчи за миг поглед в Ерик и по гръбнака й полазиха студени тръпки. Винаги беше усещала студената пресметливост на воина под усмивката му, но никога досега не беше го почувствала ясно. Досега.

Уолъс се плъзна като торба пясък до подножието на скалата и започна да се търкаля надолу. След около двайсет ярда беше спрян от огромна скала. Няколко мига остана да лежи, зашеметен. После се изправи на крака и погледна към върха на скалата.

Там нямаше никого.

Обърна се и заслиза, обзет от болки, надолу по склона, като се питаше дали колата му ще е там, където я беше оставил.

Беше.

Но двигателят не работеше.