Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реъритис Ънлимитид (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moving Target, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
varnam (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Подвижна мишена

Преводач: Силвия Вангелова Ненкова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-17-0214-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3764

История

  1. — Добавяне

Глава 42

Палм Спрингс

Събота, преди изгрев

Серена не можеше повече да игнорира шумовете, които стигаха до слуха й сякаш някъде отдалеч. Премигна сънливо и се опита да си спомни къде се намира. А когато това стана, тя се изправи рязко до седнало положение. Мистър Пики протегна лапи, показа ноктите си и се вкопчи в одеялото и топлото тяло под него.

— Ерик? — извика тя, трепна и започна да придумва котарака да прибере ноктите си. — Къде си?

— Е, слава Богу! — отговори й Ерик от вратата на банята. — Тя е жива, все пак. — Приближи се до леглото и я загледа с очи, които блестяха като златни монети. — Бях започнал да се чудя дали не съм убил четвъртия път. Дали не беше петият?

Току-що беше взел душ и се беше избръснал, носеше дънки, фланелена риза и леко сако. Само като го погледна, в сърцето й нахлуха спомени и нова нужда от близостта му.

— Искаш ли да опитаме отново? — запита тя, преди да е имала време да размисли.

— По дяволите, да.

Тя чакаше. Той не направи нищо, а продължи да я гледа като мъж, който в момента си спомня какъв прекрасен е нейният вкус.

— За нещастие — каза той, — ще имаш нужда от силите си за нещо друго.

— А ти? Ти от какво имаш нужда?

— Ти прекрасно знаеш от какво имам нужда, но засега ще се спра на планинарските си ботуши.

— Планинарски ботуши — прошепна тя под носа си и за първи път забеляза, че той е обул чорапи, но не и обувки. — От всички неща, от които можеш да имаш нужда преди изгрева на слънцето. Предполагам, че само някой откачен ще се втурне да се катери още преди изгрев, и то след нощта, в която ние… Пусни ме, Пики!

— Какво? Не те чувам — каза Ерик, но в гласа му се долавяха весели нотки, които предполагаха обратното. — По-добре е да станеш, скъпа. Слънцето все пак ще изгрее.

— Ще стана веднага, щом котаракът се махне от корема ми.

Този път Ерик не си направи труда да скрие смеха си. Очевидно Серена не беше от хората, които обичат да стават рано сутрин. Тя изглеждаше толкова недоволна, че я безпокоят, колкото и Пики. Ерик всъщност нямаше нищо против да се качи в леглото при нея. Ако тя останеше там още само десет секунди, той може би щеше да направи точно това.

Серена отблъсна котарака и отметна завивките, след което бързо стана от леглото, преди злият брат близнак на Ерик да се е появил отново. Тръгна към него, толкова сънлива, че дори не забеляза голотата си. Само шалът, увит около врата й, галеше кожата й.

Ерик си пое дъх, който изсвистя през стиснатите му зъби. Косата й приличаше на топъл огън, който обгръща раменете, кожата й беше с цвета на перлите и нежна като сатен, връхчетата на гърдите й бяха наситенорозови, а друг огън гореше между бедрата й.

— По дяволите, колко си красива! — каза той с дрезгав шепот.

Тя го изгледа стреснато и невярващо и грабна нощницата си от облегалката на стола, където я беше оставила.

„Нощницата“ й всъщност беше мъжка тениска XXL в син цвят. Нямаше за цел да възбуди мъжкото желание, а да я дарява с удобство и да не дразни кожата й. В това отношение беше по-добра от всякакво нежно, дантелено и скъпо бельо.

Той нададе стон, като я видя облечена в тази широка, но все пак подчертаваща извивките й, тениска, с коса — истински водопад над гърдите й. И шалът, който се подаваше изпод кичурите. Тя отметна косата от лицето си и с двете си ръце. Плитката й се беше развалила през нощта, което означаваше, че косата й изглежда, както обикновено — като разрошена от тайфун. А тайфунът, да бъдем прецизни, се казваше Ерик.

— Ако знаех, че обичаш да ставаш рано — каза ясно тя, — щях да си легна по-рано.

— Ще опитаме да го направим тази вечер.

— Да заспим по-рано? — измърмори тя.

— Не. Да си легнем по-рано.

Тя се усмихна, въпреки сутрешното неразположение, което получаваше след ранно ставане. Сега, когато вече беше достатъчно будна, за да усеща разликата между съня и реалността, се чувстваше наистина добре. Малко схваната тук и там, но заредена с енергия и в мир със света. Дори шалът й изглеждаше забележително мек и жизнен.

— Изглеждаш доста самодоволна — каза той.

— Чувствам се самоуверена. — Тя се протегна.

Ерик извърна поглед встрани и си припомни всички причини, поради които не можеше да я отнесе обратно в леглото. Или да я повали на пода. Или върху каквото и да било. Безмилостната, яростна и безразсъдна нужда на тялото му го изненада. След снощната вечер, много малка част от която прекара в сън, не би трябвало въобще да е в състояние да се възбуди. Нямаше обаче такъв късмет.

— Къде е портфолиото? — запита той грубо.

— В долното чекмедже на големия шкаф, където Пики не би могъл да го стигне и да започне да остри ноктите си на него.

Ерик изглеждаше толкова ужасен, колкото и се чувстваше.

— Не би го направил.

— Никога не си имал котка, нали?

— Би го направил?

— Ако му дойде наум, да. И на мен се пада отговорността да се погрижа Пики да няма възможност да прави неща, които не бива да прави.

Ерик хвърли поглед на преждите, размотани наоколо, и се усмихна, като си спомни колко меко беше кълбото прежда под голия му гръб.

— Ами преждите и конците, с които тъчеш? Пики не ги ли обърква?

— Имахме няколко спора за това в началото — каза Серена сухо.

— Обзалагам се. И кой спечели?

— И двамата. Пики реши, че е по-добре да стои далеч от преждите и становете ми и да бъде пускан в къщата, отколкото да бъде улична котка през цялото време. — Тя се прозина, хвана косата си с две ръце, нави я на хлабав кок при основата на врата си, уви шала около всичко това и го завърза на върха на главата си. Започваше да приема разтегливостта и полезността на материята за нещо дадено — като че ли тя беше част от тялото й.

— Проучи ли вече страниците? За това ли имаш нужда от портфолиото?

— Дори не съм започнал да ги проучвам. Твоите страници са в сейфа, в който се поддържа подходяща постоянна температура, заедно с някои други неща — каза той. Едно от които не беше пистолетът. Вече не. Проклетото нещо беше в кожен калъф, закачен на колана му, точно до телефона компютър, който използваше за свръзка с „Реъритис“. — Ще използвам празното портфолио като примамка.

Хладната пресметливост и предчувствието в погледа му разпръснаха и последните останки от сънливост у Серена.

— Примамка?

— Обличай се, скъпа. Отиваме в планината.

Онова, което не й каза, беше, че и тя е част от примамката. Поне, той се страхуваше, че е така. Точно затова нямаше да я остави в дома си сама, независимо колко сигурна беше алармената му система. Надеждността на една система се измерваше със скоростта и качеството на отговора, който се получаваше, когато се задействаше алармата.

Без него, охранителната система беше просто много скъп начин да стреснеш нежеланите посетители.

Не защото нямаше доверие на Лапстрейк, че ще успее да спаси Серена.

Е, добре де, може би нямаше. Не напълно. Четенето на онези файлове го беше накарало да осъзнае, че бабата на Серена не е била параноичка. Тя просто е знаела по-добре от него какво е заложено на карта.

— В планината? — повтори Серена. — Ти се шегуваш. — После го погледна право в очите. — Не, не се шегуваш.

— Позна от втория път.

Въпреки присъствието на Лапстрейк, паркирал по-надолу в улицата, за да наблюдава опашката им, Ерик не искаше да изпуска Серена от поглед. Дори самият Нийл да беше излязъл на дежурство, Ерик не би оставил Серена в къщата. И не защото нямаше доверие на Нийл. По дяволите, би поверил сестрите си на грижите на Нийл или дори на Лапстрейк, ако се стигнеше дотам.

Но не и Серена.

В това нямаше логика. Не беше нормално. И не беше нещо, което Ерик би оспорвал сам със себе си. То просто беше така. Той имаше чувството, че ще се случи нещо крайно и необратимо, ако той и Серена бъдат отново разделени.

Нищо вече не беше разумно, след като беше видял очите на Серена — виолетовите очи на магьосницата от страниците, съживили се за живот след хиляда години. Нямаше нужда Нийл да му казва, че не проявява здрав разум. Той самият го знаеше, приемаше го и това нищо не променяше. Нямаше да позволи нищо да го отдели от нея.

Край на спора.

— А какво, ако не искам да отида в планината? — запита Серена и се извърна.

— Не приемам такова желание.

— Добре. — Тя отвори куфара си и го погледна с неразгадаемите си виолетови очи. После каза: — Докато взема душ и се облека, заведи Пики до някое място с хубав сух пясък. Това е единственият вид тоалетна, който той познава.

— Ами ако избяга?

— Никога не го е правил, а пътува с мен до Лос Анджелис и дори до Сан Франциско, когато се налага. Знае прекрасно за какво служат спирките по магистралите.

— Схванах.

Ерик взе на ръце сънливата черна топка и тръгна към задния двор. Пики издаде звук, който можеше да бъде или въпросителен, или заплашителен. Ерик предпочиташе да вярва, че е първото.

— Ще те заведа до толкова хубав пясък, че няма да повярваш на лапичките си — каза му той. — Такова котешко сандъче може да има само на небето.