Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (21)

Глава 20

Палм Спрингс

Четвъртък следобед

Веднага щом автоматичната врата, която водеше към собствеността на Ерик Норт, се затвори след колата на Серена, тя се запита дали е постъпила правилно. Не чу вратата да се заключва. Не точно. По-скоро почувства нещо. Все пак, независимо колко много искаше да научи нещо за наследството си и независимо от това, колко дълбоко я интригуваше Ерик, тя не го познаваше.

Не познавах и Уорик, но отидох в дома му сама посред нощ — напомни си тя. — И за труда, който си направих, понесох обиди. Поне можеше да бъде сигурна, че Ерик не е излязъл в пустинята, за да я убие. Ако беше така, вече щеше да е мъртва. А после помисли, че може да се е въздържал от убийство, защото иска повече от няколко страници от „Книгата на Мъдростта“. Може би беше решил, че тя притежава още съкровища.

Чувството, че си играе със собствения си живот, беше страшно. Беше свикнала да се грижи за себе си, да не се нуждае от когото и да било другиго, да държи останалата част от човечеството на една ръка разстояние. Нямаше нужда да стига до крайност като баба си и да става отшелничка в пустинята, но доверието не й беше присъщо.

Погледна красивия на вид електронен апарат за комуникация, който лежеше на седалката до нея, и въздъхна. Беше трудно да продължи да се страхува от мъжа, който й беше оставил клетъчния си телефон, за да може да се обади на ченгетата, ако изпадне в паника.

Продължавай да мислиш позитивно — каза си тя.

Погали шала си за утеха и късмет и последва сребристото превозно средство на Ерик по криволичещата алея. От очертанията на имота можеше да прецени, че той се простира на площ от около два акра, а може би и повече. Като имението на Уорик, и собствеността на Ерик беше оградена с високи солидни стени. За разлика от имението на Уорик, скалите в тези стени идваха от някоя стара сграда, така предположи тя. С изключение на червеникавия цвят, камъните й приличаха на тези, изграждащи лондонския мост, които били внесени парче по парче от всички части на Англия, за да бъдат съединени отново насред пустинята Аризона.

Наистина, собствеността на Ерик притежаваше странна средновековна атмосфера. За разлика от имението на Уорик, тук нямаше дървета, внесени от Стария свят, подрязани в необичайни форми, украсяващи алеята. Разпръснати групички джакаранди хвърляха тънки сенки и образуваха странни съчетания от светлина и мрак по алеята. Зад джакарандите растяха вече даващи плод цитрусови дървета, различни видове палми и бугенвилии, както и лавандула, орлови нокти и други растения, които й беше трудно да разпознае.

Серена погледна с необясним копнеж към сенките на джакарандите. По няколко пъти в годината тя се опитваше да пресъздаде или поне да загатне грациозността на джакарандите в своите тъкани материи. Досега нейните усилия не бяха дали никакъв резултат.

Когато Серена видя къщата на Ерик отблизо, тя забрави за своите опити в тъкачното изкуство. Покривът имаше стръмен наклон като провинциална английска къща. Стените представляваха блокове червеникав камък от онзи вид, който не беше виждала никъде другаде, освен в червените замъци в Карлаверок и Карисле на шотландската граница. Стенни украшения и разпръснати цветни плочки разнообразяваха монотонността на камъка. Вместо грифоните, лъвовете, елени и други хералдически фигури, които беше очаквала, плочките имаха стилен келтски дизайн, който би могъл да украсява всичко от оцветени ръкописи до древни тъкани материи. Синьо, златно, виолетово, червено, жълто; цветовете бяха така ярки, както дизайнът — изненадващ.

Доста късно Серена осъзна, че Ерик е застанал до вратата на караваната и я чака. Тя грабна огромната си дамска чанта и слезе от колата, след което му подаде клетъчния телефон. С бърз поглед, той прегледа дали има съобщение. Нищо спешно. Поне нищо толкова неотложно, колкото огромното му желание и нетърпението му да види страниците на Серена.

Фактоид все още не се беше обадил. Ерик също не му се обади. Не искаше да говори с „Реъритис“ за Елис Уивър Чартърс пред Серена. Като проклинаше наум ограниченията, породени от недоверието, той постави телефона в кожения му калъф и го закачи на колана си.

Серена автоматично заключи караваната, преди да се обърне с лице към домакина си. Той току-що пъхаше телефона в колана си. Бързите му пестеливи движения й подсказваха, че това е привично за него, както избирането на совалка за нея.

— Бизнесът с оцветени ръкописи сигурно е добър — каза тя, като огледа просторния двор и огромната къща. После чу собствените си думи и трепна: — Съжалявам. Някои хора тук май трябва да се научат да си държат устите затворени. На мен думите естествено ми излизат от устата.

Той се усмихна.

— Няма проблеми. Аз съм четвъртото поколение, което притежава и живее в Северния замък. Дядо ми познавал баща ми прекалено добре и затова вложил всички налични пари в брой в семейния дом. Така че аз също не мога да се възползвам от тях.

— Умен човек.

— Аз или дядо?

— Да. Откъде, за Бога, си взел тези невероятни келтски плочки?

— Майка ми ги направи.

Лявата вежда на Серена се повдигна в грациозна арка, изразяваща изненада и още по-силно възхищение.

— Дизайнът е наистина невероятен, едновременно старинен и странно модерен. Всички спирали и загадъчността на древните келти, но не създават същото чувство за клаустрофобия. — Тя втренчи поглед покрай него в плочките, вградени в алеята, водеща към входната врата. А те проблясваха в живи и ярки цветове. Изкусният дизайн се състоеше в леката светлосянка на всяка плочка и внимателното поставяне на всички тях. — Необикновено. Един от най-хубавите дизайни, които някога съм виждала.

— Поласкан съм.

— Защо? Майка ти ги е направила.

— Нима не споменах, че дизайнът е мое дело?

Тя разпери ръце.

— Точно така. Бъди поласкан.

— На това място ли трябва да ти направя комплимент за усета към красивото и за точния поглед? Никой друг не се е досетил, че дизайнът е съвременно претворяване на древни теми.

Тя му хвърли кос поглед.

— Защо ли не ти вярвам?

— Не знам. Казвам ти истината. Никой друг не е забелязал. О, те харесват дизайна и всичко друго, но не го разбират. А ти го разбираш. Искаш ли да видиш моята кукувица?

Челюстта на Серена увисна.

— Някой от нас е луд.

— И аз нямам търпение да разбера кой точно. — Той й подаде ръка. — Хайде. Тя сигурно е кацнала на задната стена и събира смелост за следобедната си глътка вода. Ако сме наистина много тихи, няма да ни забележи.

— Кой?

— Кукувицата.

— Още е един часът — измърмори тя, — а нищо не е наред. Дали в два часа няма да се срещнем и с други ку-ку?

Ерик се засмя, придърпа я до себе си, прегърна я с едната си ръка и каза:

— Предполагам, че не трябва да те дразня, но, по дяволите, забавно е да се кръстосва шпага с някой умен като теб.

Тя тъкмо отвръщаше на прегръдката му, когато осъзна какво прави. Дръпна се далеч от него толкова бързо, че се препъна.

— Спокойно — каза той и й помогна да запази равновесие. — Алеята не е съвсем равна. Корените на дърветата непрекъснато израстват, а плочките — не.

— Тогава трябва много внимателно да гледам къде стъпвам.

Той присви очи.

— Не се тревожи. Ще те хвана, ако се препънеш.

— Благодаря, но ще трябва дълго време още да стоя здраво на двата си крака.

Като се надяваше, че раздразнението му не личи, Ерик се обърна и отвори входната врата, без дори да забележи любимия си дизайн, вграден в нея — стилно дърво на живота. Струваше му се, че всеки път, щом напредне малко в отношенията си със Серена, тя се дръпва рязко назад. С тази скорост, на Четвърти юли още щеше да прави опити да види страниците.

— Ще те разведа наоколо за няколко минути — каза той и я дръпна в къщата почти нежно. — Но, ако не побързаме, тя ще си отиде.

— Кой?

— Моята кукувица, помниш ли?

— Ерик, наистина започвам да се тревожа.

Той сведе поглед към нея, видя, че може би тя се шегува, и бързо я преведе през къщата в кухнята. Бърз поглед към минералния басейн му каза, че идват тъкмо навреме.

— Застани до мен тук — каза той тихо. — Не се движи. Погледни към басейна, без да обръщаш глава. Виждаш ли я?

Серена направи каквото й казаха и видя голяма птица в кремаво и кафяво, която пиеше бързо, с нервни движения на главата.

— Кукувица, друг път — каза тя почти без да движи устни. — Това е роудранър.

— Който е член на семейството на кукувиците.

— Ти отново ми се подиграваш.

— Този път — не.

— Направи кръст и се закълни, че в противен случай ще умреш.

— Жадна си за кръв, така ли?

— Не, но вярвам в клетвите и обещанията.

Той погледна право във виолетовите й очи за част от секундата и каза:

— Да умра, ако лъжа.

Серена искаше да се засмее, но не можеше. Тъмните очи на Ерик бяха замислени, но и проницателни, почти хищнически и толкова познати, че сърцето й се сви. Кожата й настръхна и тя се почувства така, сякаш някой върви по гроба й. Отново.

— Хубаво е, че смъртта няма да бъде необходимост — успя да каже тя. — Не искам да бъда отговорна за твоята.

— Още един комплимент. — Той се усмихна и много му се прииска тя да не избяга, ако я целуне. — Ще ми се замае главата.

— Не преди на мен да ми се замае стомахът.

Той се засмя толкова високо, че кукувицата се стресна и отлетя. Кацна отново на върха на стената.

— Само за това, мога да ти предложа чаша ирландско кафе.

— Добра идея. Имам да шофирам дълго до дома.

— Люкадия, нали така?

Тя кимна. Той погледна навън, за да види под какъв ъгъл спрямо хоризонта е слънцето.

— Има много време. Обядвала ли си? Искаш ли бърза закуска?

Тя се поколеба.

— Това означава, че си обядвала и не искаш да хапнеш — каза Ерик. — Не обичаш ли пушена сьомга?

— Напротив, обичам. И хапвам всеки път, когато мога.

— Май ще извадиш късмет.

Той извади чиния, чаши, сребърни прибори и консервна кутия от шкафа и чекмеджетата в кухнята. Подаде й кутията. Тя погледна етикета: „Сьомга, уловена от Ерик Норт“.

— Наистина ли? — каза тя.

— Наистина. Имам приятели на север.

Тя отвори кутията и вдъхна дълбоко.

— Ями. Мистър Пики никога няма да ми прости.

— Мистър Пики? — запита той, макар да знаеше, че това е името на котарака й. Тя не биваше да знае, че той знае, което може би той трябваше да не забравя, вместо да гледа как тя облизва устни.

— Котаракът ми. Той ще подуши, че съм яла сьомга, и наистина ще ми се ядоса.

— Ще ти дам ментова дъвка.

— Може да си измия устата с газ, но Пики пак ще разбере. Той има нюх за пушената сьомга.

— Искаш ли хляб или кракери с рибата?

— Само ако така ще се почувстваш по-добре.

Усмихнат, той й подаде вилица.

— Наслаждавай се.

Тя отхапа от сьомгата и нададе дрезгав звук на удоволствие.

— Сигурно си я хванал в рая.

— Аляска.

Тя беше прекалено заета да облизва с език едно парче риба, така че не отговори. Ерик се обърна рязко и започна да реже огромната буца сирене, която беше оставил на масата. Ако продължеше да я гледа как ближе сьомгата, щеше да започне да мисли с половия си орган. Който не беше много умен. Така че изми грозде, наряза ябълки и отвори пакетче кракери със сусам.

— Кафе? Чай? Сода? Вода? Бира? Вино? — запита, без да я поглежда.

— Кафе — измърмори тя с пълна уста и бързо преглътна. — Ако обичаш.

— Черно или без кофеин?

— Със захар.

Той започна да излива кафето, останало от сутринта, но тя го сграбчи за китката.

— Предпочитам от чашата, а не от мивката, ако не възразяваш — каза тя.

— Щях да направя прясно.

Тя се огледа, видя микровълнова фурна и каза:

— Не си прави труда. Ще го приготвим в микровълновата.

— Нищо чудно, че използваш захар.

Той наля кафето в голяма порцеланова чаша, приготви го и й подаде димящата чашка. Усмихна се, като видя, че по-голямата част от сьомгата вече е изядена.

— Искаш ли още една кутия? — запита той.

— Котаракът ми ще ми подпише смъртната присъда, ако изям повече от една кутия.

— Мистър Пики е котарак убиец?

— Щом ти имаш домашна кукувица, нищо чудно моят котарак да е убиец.

Той се усмихна широко.

— Ще ти дам малко сьомга за у дома.

— Би трябвало да откажа.

— Но няма да го направиш.

— Шегуваш ли се? Знаеш ли колко е вкусна тази сьомга? — Тя облиза вилицата, която заблестя от чистота, и въздъхна.

Ерик реши, че моментът е подходящ да се обади в „Реъритис“. Или това, или нещо много глупаво — да нахрани Серена хапка по хапка, като й я подава с език.

— Трябва да проверя нещо — каза той и се извърна. — Няма да се бавя.

Тя издаде неопределен звук, после започна да си хапва от гроздето, от ябълките и сиренето, и от кракерите с еднакво удоволствие.

Ерик изкачи стъпалата, като ги вземаше по три наведнъж, измина бързо коридора, покрит с персийски килим, и влезе в спалнята си. Всичко беше по-спретнато и по-подредено, отколкото го беше оставил, което означаваше, че икономката, за която плащаше тръстът на дядо му, е работила, докато той е отсъствал. Без да погледне добре познатата му мебелировка, той седна зад бюрото си, което беше близо до голямото легло, и предаде своята информация и част от мислите си по въпроса на Дейна и Фактоид.

Въпреки че беше отсъствал само няколко минути, Серена вече довършваше гроздето, което преглъщаше с резенче сирене. Изразът на лицето й говореше, че се наслаждава на всяка хапка.

— Окей — каза той. — Измий си ръцете и можеш да видиш моите творби.

Тя му хвърли поглед изпод гъстите си махагонови мигли.

— Творби, ха? — Обърна се към мивката и започна да мие ръцете си. — По-добре да са оцветени и украсени.

— Нима се интересуваш от това?

— Малко.

— Още веднъж, имаш късмет. — Подаде й малка хавлия. — Оцветени са. Но ще се изненадаш от това, какво онези учени драскачи са смятали за достойно да бъде оцветено.

— Щом султаните са можели да се забавляват на воля, мисля, че и средновековните крале са имали това право. А за султаните понякога са изработвали килимчета, на които били изписани разни истории.

— Интересно.

— Само ако четеш на арабски — каза тя и изсуши набързо ръцете си. — Били поеми, нямало картини.

— А, значи изкуство, не илюстрации. Страхувам се, че средновековните европейски учени били, хм, по-директни в своите описания.

— Картини — поправи го тя. — Порнографията, все пак, нямала за цел да хаби нечие време или думи.

— Да, това също.

Серена се изкикоти, после притихна. Питаше се как ли изглежда средновековната сласт. Може би по съвсем същия начин, ако се отстранят различията в облеклото и прическите.

— Усмивката ти е много странна — каза Ерик, когато я поведе по коридора. — Ще споделиш ли смешното с мен?

— Нищо смешно. Само мисълта, че някои неща не се променят.

— Като например частите на тялото? — предположи сухо той.

Тя сви рамене.

— И гледането на секса като на частите на тялото. Част А влиза в част Б и ако е необходимо, се повтаря.

— Поставено така, изглежда ужасно скучно.

— Не изглежда, а е скучно.

Той й хвърли кос поглед. Тя не забеляза. В този момент погледът й беше прикован в старите снимки, които украсяваха стените по цялата дължина на коридора — истинска хроника на отдавна отминали времена и хора.

Ерик се питаше за какво ли мисли Серена, докато гледа съсухрените лица на индианците от племето чумаш, чийто труден живот беше записан във всяка тяхна бръчка. Когато той гледаше снимките, не можеше да не мисли за това, че не е много приятно да знаеш, че линията на прадедите ти свършва с теб. Че нямаш втори шанс, че няма надежда — нищо, освен празното бъдеще, което се простира пред теб. И гените ти изчезват.

Какво би могъл да стори човек, когато е изправен пред тази сигурна съдба? Какво биха могли да направят един мъж или една жена, за да са уверени, че в бъдещето има и нещо друго, освен празнота?

Той си задаваше тези въпроси, откакто за първи път беше надникнал в черните замислени очи на мъртвия вече чумаш. Още тогава беше достатъчно възрастен и зрял, за да знае колко неизбежна и необратима е смъртта. Но все още нямаше никакви отговори.

А после се сети за наскоро починалата Елис Уивър, за четирите древни оцветени страници и за внучката й, която не знаеше колко беди може да ти навлече интересът към древната история.

— И баба имаше такива снимки — каза бавно Серена. — Оазисът и здравите палми. И жена, която има такъв раздърпан и беден вид като листата на палмите. Баба казваше, че очите на жената са като дупки, прогорени във вечността — дупки, от които изтича кръвта на времето.

— Весела жена е била баба ти.

Серена се усмихна леко.

— Да. Предполагам, че беше доста сурова и мрачна. Но как би могла да се чувства жена, която е изгубила единственото си дете?

— Не и щастлива — съгласи се Ерик. — Себе си ли обвиняваше за смъртта на дъщеря си?

— Никога не говореше за това. Но не вярваше в Господ, нито в дявола. — Серена се извърна от снимките и срещна погледа на Ерик. — А това означава, че е можела да обвинява само себе си.

— А ти обвиняваш ли я?

— Не. Обвинявам онова, което прави хората толкова различни. Аз обичам пустинята. А майка ми я мразела. За нея тя била затвор, от който избягала веднага, щом станало възможно. А това, че само се озовала в друг затвор… — Серена сви рамене. — Кой знае? Може би й е харесвала бедността в комуната. Поне така се надявам. Със сигурност не е имала достатъчно време да се наслади на живота. Когато умряла, била почти десет години по-млада, отколкото съм аз сега.

Ерик се замисли за своите собствени родители, които се бяха обичали и бяха обичали и децата си. И които биха обичали и внуците си също толкова много. Въпреки че родителите му бяха умрели прекалено рано, те му бяха завещали своята любов, която се събуждаше всеки път, когато дъщерите им се смееха със собствените си деца, целуваха ги и падаха в прегръдките на съпрузите си.

За първи път, Ерик се запита как ли би приемал живота, ако родителите му бяха умрели, когато той е бил на пет и го е отгледала баба му, силна жена, доживяла деветдесетте.

Нищо чудно, че Серена нямаше желание да му се довери. Тя нямаше причина да вярва на живота. Може би Четвърти юли беше прекалено оптимистична дата. Може би щеше да види страниците на празника на Вси светии.

Много му се искаше да не изпитва чувството, че времето е лукс, който не може да си позволи.