Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (51)

Глава 50

Хелър беше повече от сигурен, че Ерик го е разпознал. Уолъс го беше предупредил, че не е лесно да бъде заблуден Ерик, но Хелър не му беше повярвал. Та нали, за Бога, човекът беше някакъв задръстен учен. Дори по-лошо — някакъв си художник. Уолъс сигурно е бил полузаспал, като се е оставил да го хванат на онази скала.

Но сега Хелър трябваше да признае, че Ерик се ориентира доста бързо в ситуацията.

Добрата новина беше, че Хелър трябваше само да отбележи с кого ще се срещнат Ерик и Серена на изложбата, да разпита този човек или тези хора, без да вдига много шум, и да се увери, че „неговите“ хора са се прибрали за нощувка в хотел „Убежище“. Същото щеше да бъде и утре. Работа, която не предизвиква потене. Контето с лошата прическа — Смит, Реджиналд, на когото викаха Реджи, бял мъж от европейската раса, на около петдесет години, с резиденция в Бостън, разведен — щеше да бъде много щастлив да разговаря за каквото и да било, включително и за това, какво е продал току-що на младия мъж, който знаеше за ръкописите много повече, отколкото се виждаше на пръв поглед.

Май това щеше да бъде всичко, което Хелър щеше да успее да измъкне, преди Смит да заговори за любимата си костенурка и за пералната си машина, която би трябвало да даде на някоя разпродажба, вместо да я оставя да къса копчетата на ризите му.

Този вид разследване беше много по-лесно, отколкото да коленичиш в розовите храсти или в кактусите, за да снимаш отблизо нечия невярна съпруга и мъжа, който се е вмъкнал между бедрата й. Някои от оперативните работници наистина обичаха да гледат секс. Но Хелър не обичаше. Освен ако жената не беше дебела, а мъжът — наистина много стар и грохнал, защото тогава на това можеше да се гледа от смешната страна и беше наистина забавно.

— Продадохте ли нещо вече?

Познатите думи върнаха Хелър към настоящата му работа. Той смръщи вежди и погледна надолу по пътечката. Някой наистина трябваше да забие лакът в това нахално гърло. Сигурно беше задал този въпрос милиони пъти през последните петнайсет минути.

Стомахът на Хелър издаде звук, наподобяващ неодобрително ръмжене. Той извади от джоба си десертното блокче и го разопакова. Когато заби зъби в коравата му повърхност, се сети защо предпочита да яде лешниците направо, а не така — натрошени и разбъркани с мед или там каквото е, нищо, че това уж било здравословна храна.

Може би Ерик щеше да огладнее скоро. Кафе-барът, който се намираше от другата страна на фоайето, въобще не се беше напълнил още, а френските хлебчета и кифлички миришеха достатъчно апетитно.

Хелър почти въздъхна. Някой ден нямаше да му се налага да яде пълноценно зърно и фалшив шоколад и да копнее за френски кифлички. Щеше да живее също като Ерик — свободно. Щеше да получава пържола и мадама, когато пожелае. Щом може да вземе две хиляди, за да счупи някоя и друга ръка, значи можеше да вземе десет хиляди, за да счупи врата на някакво си конте. По дяволите, двайсет. И щеше да се къпе в лавандула, както казваше баба му.

Следващия път, когато Уолъс му предложи да се намеси, щеше да каже „да“.