Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (56)

Глава 55

Тишината в сребристия автомобил на Ерик беше толкова плътна, сякаш можеше да се пререже с нож. Но той я игнорираше точно така, както игнорираше и Серена.

„Винаги е била такава — независима, решителна, винаги готова да се сражава с несгодите на живота.“

Мисълта беше на Ерик, но в същото време не беше само негова. Точно както образът на Серена, възседнала боен кон, беше едновременно сегашната Серена и някаква непозната нейна двойница — малко по-ниска и по-деликатна жена, но не крехка, с по-тънки устни, присвити от несекваща болка. Тя бяга, винаги бяга, защото мъглата ще се вдигне, а той е там, винаги е там, зад мъглата и чака своето отмъщение.

„Мъжът, когото обичах повече от живота, Ерик Мъдрия, който, ако можеше, щеше да убие и мен, и детето, родено от неговите слабини.“

Тя го гледаше, гледаше право в душата му през бездната на времето, във виолетовите й очи се четеше и агония, и съжаление. И надежда, която никога нямаше да умре.

„Помогни ни!“

„Не повтаряй нашите грешки!“

Кожата на Ерик настръхна като козината на котка. Полазиха го студени тръпки. Видението беше толкова ясно, толкова реално, че той още виждаше страха на жената и усещаше уханието на треви и билки, което се носеше от красивата й тъкана рокля.

Бързо извърна поглед към Серена. Тя го гледаше втренчено, зениците й бяха разширени, устните й бяха побелели. Запита се какво ли е видяла тя. А после изпита силен страх, че знае.

Рязко престана да се бори с онова, което не разбираше и не можеше да контролира. Можеше да контролира само собствените си реакции. Погали бузата й с пръстите на едната си ръка, докато с другата продължаваше да държи кормилото.

— Не се тревожи — каза, не много нежно. — Ако има начин, ще го намерим.

Като че ли те винаги са били любовници, тя извърна глава и целуна дланта му, успокои го така, както той беше успокоил нея.

Ако има начин…

От задната седалка, Нийл наблюдаваше и двамата. Той не знаеше какво се е случило, но усещаше, че нещо е станало. За един кратък миг, в колата се беше усетило нечие присъствие, нещо като статично електричество, замириса на билки и отдавна отминали времена, на отчаяние и силна любов…

Въобще неща, които човек среща винаги нощем.

Той изруга мълчаливо и провери дали револверът си е на мястото. Тежкото оръжие беше там, студен допир до топлото му тяло, като заспало животно под кожения кобур. Солидността и реалността на оръжието го успокоиха — чувство, което имаше същата примитивна основа като онова усещане за присъствие и за нещо необикновено, което се случва между Ерик и Серена.

После Нийл се сети за мотото на Дейна, която притежаваше впечатляваща интелигентност и не по-малко впечатляващ прагматизъм: Ако не можеш да победиш, не влизай в битка.

— Няма да спрем да предлагаме пари на Бърт, докато не ни каже каквото знае — каза Нийл.

— Чии пари? — запита Серена. — Аз дори не мога да си позволя да купувам котешка храна на Пики.

— Нашите пари. Ако Бърт може да ни отведе до останалата част от „Книгата на Мъдростта“, Дейна ще сметне, че парите са похарчени добре.

— Защо? Тя пак няма да е за продан — каза Серена.

— Изкуството — каза Ерик простичко — е важно. Не собственикът, не клиентът. Само изкуството има значение и само то остава за вечността.

Тя издиша дълго, бавно и накъсано. Всичко се случваше прекалено бързо, движеше се със скоростта на светлината, а тя се чувстваше по-удобно, когато тъчеше, търпеливо преплитайки нишка над нишка — занимание, което сякаш беше извън времето.

— Как ми се иска баба ми да беше оставила повече информация.

— Тя е мислела, че и тази е достатъчна — каза Нийл. — Използвай я. Нещо като „Книгата на Мъдростта“ принадлежи на човешката история, независимо кой го пази през вековете.

— Но как да мисля като баба си, която е мъртва? — запита Серена.

Период преди средновековието, стара дъбова гора, звук от ловджийски рогове, тропот на конски копита, дъх на свежа зеленина и пръст, див вик на ловен сокол…

— А аз как мисля като човек, който отдавна е мъртъв? — запита сковано Ерик.

Серена го погледна. Очите й бяха по-тъмни от обикновено и това едва ли се дължеше на факта, че в Лос Анджелис беше нощ. Тя виждаше двамата Ерик — единия с няколко инча по-нисък и малко по-набит, с брада и коса, подрязани така, че да може да носи шлем, с бързи движения, самоуверен чак до границата с арогантността, див и ожесточен като ловния сокол, който беше кацнал на облечената му в дълга кожена ръкавица ръка. Очите му, очите на Ерик, я гледаха втренчено и изискваха… нещо.

Тя му отвърна с почти страхлив поглед и не каза нищо повече. Почувства се по същия начин, както в нощта, в която баба й беше умряла, когато времето й се струваше като книга с неразлистени страници, когато беше намерила парче плат, тъкано преди хиляди години.

Навън, в дъждовната нощ, сирена виеше ту по-високо, ту по-ниско, с глас, който сякаш беше гласът на самия мрак.

Ерик зави в една странична улица, паркира и изключи светлините. Нито една кола не мина покрай тях. Никой не зави и не паркира зад тях.

— Сигурно Лапстрейк ги е отклонил.

— Надявам се, че на Дейна й е харесало пътуването — каза сухо Нийл. — Наистина много й харесва да кара новата си играчка.

— Поне прояви добрия вкус да купи сребрист „Мерцедес SUV“ — каза Ерик.

Нийл поклати глава.

— Тя е истинска фурия в онова нещо. Гълта спортните коли за обяд като изгладняло чудовище. Те намаляват заради леките издатини по шосетата и локвите. А тя направо прелита над тях.

Ерик запали двигателя, включи светлините и се върна на градската магистрала. След няколко мили отново зави в една от безбройните малки странични улички, които се простираха около Холивуд като лошо оплетена паяжина. По тях безредно бяха паркирани коли и така улицата се свеждаше до тясна алея между жилищните блокове. Това не беше законно, но се случваше непрекъснато в старите квартали, където къщите бяха разделени на апартаменти, които се даваха под наем, и нямаше достатъчно място, за да се паркира по една кола на апартамент, камо ли две или три.

Онази част, която беше застроена с бунгала, също беше претъпкана. Те се гушеха едно в друго като къщите край плажовете, само дето на мили оттук нямаше плаж. Всичко, което можеше да се види от богатството на природата, беше сухо дере, обрасло с храсталаци и папрат и обсипано с боклуци. Старата трева загиваше, но когато паднеше отново дъжд, поникваше нова трева. В момента сухото дере навяваше единствено чувство за изоставеност.

Къщата на Бърт със сигурност не беше онова, което хората очакваха да намерят всред хълмовете с изглед към Лос Анджелис. Бунгалото му беше малко и старо, заобиколено от тесни и виещи се улички, по които растяха стари евкалиптови дървета, чиито клони се кършеха при малко силен вятър. Прозорците в предната част на къщата светеха до един и осветяваха безредието, което цареше в предния двор.

— Не паркирай близо до къщата — каза Нийл.

— Не ми казвай онова, което вече знам — отговори Ерик.

Той дори не намали, за да може Нийл да огледа по-добре мястото. Отиде две-три сгради по-нататък, преди да намери тясно пространство между две коли, които струваха много повече от къщите, пред които бяха паркирани. Но такъв беше Холивуд, където всичко имаше измамен вид. Въпреки че изглеждаха скромни и разнебитени, къщите тип бунгало бяха тук толкова отдавна, че бяха история. Те бяха и доказателство, че земята в този парцел струва поне пет пъти повече от къщите. Ако гледката наоколо беше приятна, къщите тип бунгало отдавна щяха да са отстъпили място на скъпи и много скъпи къщи, но от прозорците можеше да се види единствено безкрай от хълмове, задушени от шубраци, и съседната къща, която отчаяно се нуждае от боядисване.

— Струва ми се, че времето е подходящо за парти — каза Нийл и слезе от колата.

— За някои хора, времето винаги е подходящо за парти — каза Ерик, заключи „Мерцедеса“ и прибра дистанционното управление в джоба си.

Навсякъде, освен на покривите, бяха паркирани автомобили. По-новите и по-скъпите се смесваха с по-старите и по-евтините, паркирани пред толкова малки бунгала, че за тях десет души бяха вече огромна тълпа. Двойка вървеше по средата на улицата и пушеше от една и съща цигара. Нито един от двамата тийнейджъри не изглеждаше достатъчно голям за това.

Серена се скри зад едно лъскаво „Порше“ и един прашен „Лексъс“. Ако имаше тротоар, още не го беше видяла. Въпреки наскоро падналия дъжд, тревите бяха достатъчно сухи, за да останат малки бодли по чорапите и дънките й. Веднага щом се разсееше мирисът на готвено, въздухът добиваше аромата на евкалиптови дървета и изсушени треви. В страничното дворче, което минаваше за гараж в къщата на Бърт, имаше паркирана кола.

— Отзад има тясна уличка — каза Ерик.

Той тръгна напред, но ръката на Нийл го хвана здраво и го спря.

— Хората от охраната вървят отпред, приятелю. А женчовците са на опашката, защото трябва да се погрижат за клиентите.

Ерик понечи да започне спор с Нийл, но знаеше, че е безполезно. Стисна челюсти, хвана Серена за ръката и двамата последваха Нийл на толкова малко разстояние, че почти го докосваха.

— Чакайте тук — каза им тихо Нийл.

Серена искаше да възрази, но внезапният натиск на пръстите на Ерик, впити в ръката й, я накара да замълчи.