Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (16)

Глава 15

Ерик изгледа втренчено Серена.

— Какво те кара да мислиш, че те преследвам?

— Оценявам случилото се. Това място не е много популярно сред любителите на дивата природа.

Той се усмихна леко. Макар и покрита с прах, раздърпана и потяща се обилно в горещината на пустинята, тя беше, противно на разума, много привлекателна за него. Може би беше заради необичайната комбинация от червено-златиста коса и виолетови очи. Може би беше заради интелигентността и предпазливостта на тези очи и заради острия й и бърз език. Може би беше заради женствените извивки, които беше доловил под широките дрехи. Може би заради комбинацията от петна мръсотия и бледи лунички по високите й скули. А може би заради странния, почти копринен, шал, който тя носеше около врата си.

А може би беше заради спомена за бедрата й, които се трият в него. Тя му се струваше много добре позната и, същевременно, напълно непозната. Комбинацията от двете беше невъзможна и странно обезпокоителна.

Той се запита дали тя също се чувства така, или предпазливостта й идва от обстоятелствата: двама непознати насред пустинята — една жена и един мъж. Може би тя щеше да се чувства по-спокойна, ако бяха заобиколени от хора. Неговите по-млади сестри непрекъснато му повтаряха, че той просто не разбира колко уязвими се чувстват жените, когато са сами с непознат мъж.

А може би Серена нямаше да е по-спокойна, ако наоколо имаше тълпа. Някой, който предпочита да избяга сред скалите, със сигурност има много причини да бъде нервен.

— Да не би да си глътна езика? — запита тя студено.

Мислено, Ерик сви безучастно рамене. Независимо дали остротата й идваше от това, че е привлечена от него, дали е резултат от чисто женска предпазливост, или нещо не чак толкова сериозно, той трябваше да получи някои отговори от нея. Може би беше по-добре да я хване здраво за ръката, да не би да избяга още при първите му думи.

— Аз съм консултант на „Реъритис Ънлимитид“ — каза той.

Тя продължи да чака.

— Това обяснява ли нещо? — запита.

Той почти се усмихна. Дори не беше трепнала, пулсът в основата на шията й не се беше ускорил, зениците на великолепните й виолетови очи не се бяха разширили, нито пък присвили. Или беше много добра актриса, или наистина не беше чувала за „Реъритис“. Ако беше второто, то говореше добре за нейната невинност. Ако беше първото, тя беше мошеничка или пък изключително предпазлив човек, склонна да получи от него повече информация, отколкото сама би предоставила.

— „Реъритис“ е сдружение на специалисти — каза той. — Ние купуваме, продаваме, оценяваме и защитаваме редки произведения на изкуството.

— За всеки, който ви наеме?

— До известна степен.

— И каква е тази степен?

— Не работим за мошениците.

— Аха, работите само за „добрите момчета“, така ли? — В гласа на Серена се долавяше определена насмешка. И недоверие.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че ще фалирате, ако чакате да ви наемат само светци.

Той се усмихна — устните му образуваха тънка права линия.

— Мисля, че си права. Но ние смятаме, че трябва да сме лоялни към изкуството, а не към клиента. Такава точка има и в договорите, които нашите клиенти подписват.

— Което означава?

— Че ако се стигне до избор между изкуството и клиента, клиентът губи.

Лявата й вежда се повдигна в златисточервеникава дъга.

— И това често ли се случва?

— Ще трябва да питаш Дейна.

— Кого?

— Дейна Гейнър. Заедно със С. К. Нийл, тя притежава „Реъритис“.

Серена пъхна длани в задните джобове на дънките си и отмести поглед, защото проницателните търсещи очи на Ерик все така я правеха неспокойна.

— Купувате, продавате, оценявате и защитавате. Е, добре, аз не искам нито да купувам, нито да продавам, но със сигурност бих оценила едно безпристрастно мнение.

Би могла да получи и тяхната защита, но засега не искаше да повдига въпроса. След като беше избягала по такъв начин от него, Ерик може би си беше помислил, че нещо не е наред. Дали можеше да спомене, че се е страхувала да не би убиецът на баба й да е по петите й? Какво ли щеше да си помисли? Но нали убийството на баба й беше уж случаен акт на насилие, а не предумишлено. Така беше записано и във файловете на полицията.

Във всеки случай, тя не беше произведение на изкуството, че да се ползва от тяхната защита. Тя беше обикновено човешко същество, което се страхуваше, че се намира в ситуация, която никак не е обикновена.

— Безпристрастна оценка — повтори Ерик, докато гледаше елегантния й гръб и отчасти профила й. — Интересен начин на изказване.

— Защо?

— Повечето хора просто искат да открият колко струва дадено нещо.

Усмивката й беше бърза и някак твърда. Това, че изкарваше прехраната си чрез тъкане, я беше научило, че независимо колко работа влага в някое произведение, цената му не се променя. Поне не много.

— Обикновено нещата струват толкова, колкото някой е готов да плати за тях. Не повече. Не по-малко.

Ерик гледаше приятната извивка на хълбоците й. Дланите го сърбяха да почувстват онова, което очите му виждаха, да погалят и стиснат задните й части, плътта й да изпълни шепите му. Дълбочината на този сексуален глад го изненада. Тя беше привлекателна, да, но едва ли беше от онзи тип жени, които да накарат един вече зрял мъж да падне на колене от страст.

Да, но неговите колене наистина бяха омекнали.

— Защо тогава просто не покажеш страниците на някой търг? — запита раздразнено той и отмести поглед. — Пазарът ще ти каже много точно колко струват.

— Не искам да ги продавам. Искам просто да знам дали са истински.

— За застраховка?

Устните й увиснаха надолу. „Ако решиш да тръгнеш след наследството си… бъди много внимателна. Фалшифицирането е опасно изкуство.“

— В известен смисъл.

— Какъв смисъл?

— Има ли значение? — запита тя сякаш със свито гърло.

Независимо колко обезпокоително познат й се струваше на моменти, нямаше намерение да сподели с него тайната на баба си, тайната, която беше целият неин живот: „Книгата на Мъдростта“. И все пак, трябваше да знае повече за тези страници, за да тръгне по следите на останалата част от наследството си. Точно сега играеше на сляпо и опасността да загуби беше прекалено голяма.

„Не се доверявай на нито един мъж.“

Той погледна присвитите й очи и пълни, леко нацупени, устни.

— Трудно е да се работи с човек, който ти няма доверие.

— Доверието не е проблем за мен — каза тя подчертано. — Винаги работя сама.

— Аз също.

— Затова ли дойде тук днес? За да бъдеш сам?

Неохотно, Ерик реши, че дамата е толкова интелигентна, колкото и привлекателна.

— Ти никога не вдигаш слушалката на телефона си.

— И?

— Исках да видя страниците. Не можех, затова дойдох тук.

— И как откри адреса на баба ми? — запита смело Серена.

— „Реъритис“.

— А как са го открили от „Реъритис“? — запита тя през стиснати зъби.

— Попитай…

— Дейна — сряза го безмилостно тя.

Той се усмихна.

— Точно така.

В ума й изникна образът на златист вълк. Не от онзи вид, който съблазнява девици. От онзи вид, който се храни с тях.

— Ти си тук. Тя не е.

— Можем да го уредим.

— Няма да ми кажеш, нали?

— Приеми го като фирмена тайна.

— А ти мисли за мен като за своята кръстница фея — отговори раздразнено тя.

Усмивката му се промени. Стана по-топла, но тя не се почувства по-добре от това.

— Да, у теб има нещо ефирно, приличаш на елфите — съгласи се той.

Тя издаде звук на несъгласие и изтупа праха от дънките си.

— Опитай отново. Висока съм пет фута и седем инча. Едва ли съм елф.

— Вещица, тогава. Не. Магьосница. Вещиците имат черни коси и лош дъх. Заради всичките онези жаби, които варят.

Тя се опита да не се усмихне, но дяволитите пламъчета в очите му й подсказаха, че не е успяла да го заблуди. Разсеяно погали с пръсти шалчето и усука около показалеца си кичур коса.

— Познаваш ли много вещици?

— Полетата са пълни с тях.

— Но ти ме загуби.

— А ти ме намери. И сега ще ме изведеш оттук — каза той и протегна ръка към нея.

Преди да е осъзнала какво прави, тя пое ръката му. Издаде неопределен звук и отново я издърпа, след което сви пръстите си.

— Аз не съм заразен — каза той.

— Прекалено си очарователен. По свой начин.

Той се засмя на глас.

— Това не съм го очаквал.

— Какви полета? — запита Серена.

Той премигна и почувства, че разговорът му се изплъзва.

— Полета?

— Онези, които са пълни с вещици — подсети го раздразнено тя.

— На средновековни ръкописи.

— О! — Тя смръщи вежди и разсеяно сграбчи шала си, който сякаш беше развил своя собствена воля — непрекъснато се развяваше и прилепваше към ризата на Ерик. — Не съм забелязала вещици на моите страници.

— Не класически вещици, във всеки случай. Заострените шапки дошли по-късно. На твоите страници ще има мъдри вещици. Или онези, които Мъдрите някога наричали глендруиди.

Серена издиша толкова силно, че дъхът й повдигна няколко кичурчета коса, изплъзнали се от плитката й. Шалът отново се раздвижи. Тя сграбчи развяващия се край малко преди той да се пъхне в отвора на ризата на Ерик.

— Умни вещици? Бутилка скоч? Звучиш така, сякаш говориш английски, но…

— Скоч? — запита Ерик, объркан.

— Да. Нали знаеш — „Гленморанж“, „Гленфидих“, „Глендруид“, какъвто и да е. Марки шотландско уиски.

Запита се горчиво дали на древните глендруиди би им харесало да ги сравняват с бутилка шотландско уиски.

— Сега, след като спомена, ми хрумва, че и аз имам проблеми с твоя английски. Може би онова, от което имаме нужда, е да се опознаем по-добре. Искаш ли да се поразходим?

— Къде? — запита тя предпазливо.

— Обратно до колите ни. Няма да си толкова уплашена, че си сама, ако си по-близо до място, което има ключалки.

— Какво те кара да мислиш така?

— Отгледал съм двете си по-малки сестри. А ти?

— Аз съм единствена. Свикнала съм да бъда сама със света. — „С ключалки“, добави мислено.

— Това обяснява всичко.

— Какво?

— Липсата ти на доверие в мъжете.

— Когато прочетеш новините във вестника, няма да имаш нужда от каквото и да било обяснение — каза безизразно тя. Мислеше за баба си, хваната в капана на горящия си дом, намерила смъртта си от няколко чудовищни бомби. — Мъжете, които са причина за водещите заглавия, са достатъчни да получиш стомашни болки.

С тези думи, тя се обърна и тръгна по най-късия път към колибата. Той я последва, като се наслаждаваше на гледката. Слънчевата светлина придаваше на косата й загадъчен нюанс на ярък огън, който се отразяваше от лекия, флиртуващ с него шал. Силата и лекотата на крачката й му казаха, че не е чужда на катеренето по стръмни и скалисти терени. И, както беше отбелязала самата тя, определено не спадаше към горските елфи.

Но той никога не беше хранил към деликатните дребни създания нещо повече от академичен интерес. Харесваше жени, които се справяха с живота и които можеха да се справят и с него, ако се наложеше.

Сестрите му твърдяха, че ще се наложи. Според тях беше направо непоносим. Той нямаше намерение да спори с тях. Нали по-големите братя са за това, особено ако трябва да бъдат и баща, и майка.

Слава Богу, нито една от двете му сестри не се държеше като Серена. Иначе щеше да му се наложи да ги окове във вериги в мазето и да прогонва нетърпеливите мъжкари с двуцевна пушка. Дори статуя би могла да оживее, ако види походката на Серена, а той съвсем не беше безчувствен камък.

Безмилостният сексуален натиск на тялото му ядосваше Ерик. Отдавна вече не беше в онази възраст, когато се втвърдяваше само като си помисли за женски гърди. Или поне трябваше да е преживял този стадий. В противен случай, какъв беше смисълът на вече започващата да посребрява коса, показала се над слепоочията му? Ако човек не помъдрява, да остарява би било повече досадно, отколкото полезно.

Ерик преднамерено отклони поглед от плавно полюляващите се хълбоци на Серена и концентрира вниманието си върху заобикалящата ги пустиня. Стъпките им оставяха леки следи, а пясъкът скърцаше под краката им. Растенията закачаха дрехите им и издаваха тихи звуци като от раздираща се материя. Някъде пред тях пъдпъдък извика предупредително. В далечината един ястреб описа елегантна спирала надолу и се скри в короната на дървото джошуа. Слънчевата светлина беше като ласка, много различна от силното и изпепеляващо юлско слънце, което сякаш удряше с чук в тила ти. Въздухът беше сух и изпълнен със слаб аромат и имаше вкус на светлина, разстояние и време. Като се изключат следите от реактивните самолети в небето, нямаше никакви следи от човешко присъствие. Той и Серена можеха да бъдат и последните хора на Земята. Или първите.

Както винаги, неограниченото пространство и самотата отпускаха нервите на Ерик, което беше странно, защото той дори не осъзнаваше, че са изопнати. Не можеше да разбере как хората живеят в градовете, така прилични на бетонни каньони, и не полудяват. Дори Палм Спрингс, който беше спокоен като стогодишен старец, след известно време започваше да играе по нервите му. Дейна, и до известна степен Нийл, бяха различни. Те не можеха да разберат как той може да живее в близост до гробището на Холивуд на самия край на пустинята, без да полудее.

Ерик се усмихна. Интересното в човешката природа беше, че може да предложи толкова голямо разнообразие.

Пред тях коминът се издигаше като очернена от сажди гробница от разрушените стени. Серена се спря до колата си и го изчака да се приближи. Имаше вид на жена, изчерпала и последните си запаси от търпение.

— Ако не беше проследил… — поде тя.

— Не съм те следил — прекъсна я той.

— Тогава защо си изминал целия този лош път до изгорялата къща на баба ми?