Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реъритис Ънлимитид (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moving Target, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
varnam (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Подвижна мишена

Преводач: Силвия Вангелова Ненкова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-17-0214-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3764

История

  1. — Добавяне

Глава 21

Палм Спрингс

Четвъртък вечер

„Безполезно е да се проливат сълзи заради старо предателство. Доверих се, когато не трябваше. Съмнявах се, когато не трябваше. И загубих, преди да съм разбрал какво съм открил.“

„Мъдрият човек не е по-различен от другите. Когато пред нас стои безмилостната истина, ние затваряме очи. Когато лъжата ни подлъгва с тиха въздишка, ние се втурваме след нея.“

„Не, не ние, аз, аз…“

„Глупак, да обичаш лъжата и да бягаш от любимата истина.“

„Майко господна, съжали ме, както стоя гол до гроба на онова, което можеше да бъде, с дрипи, обгръщащи моето тяло, с душа, гола и трепереща от студ, да хлипам тихо и да казвам името, което прекалено късно се научих да обичам.“

„Дали тя стои гола до някой друг гроб?“

„Дали вика името ми от ада?“

„Или пък живее и, жива, проклина моята душа?“

Тихият глас на Ерик трепереше като черен пламък в стаята, когато най-после той остави встрани страниците, от които досега беше чел на глас.

Необяснима и безпричинна тъга завладя Серена, като хищна птица заби нокти в рационалния й ум. Тя откъсна поглед от него и се застави да го фокусира върху нещо друго в стаята, например в стените, във всичко друго, но не в изписаните думи, отразяващи агония отпреди близо хиляда години.

Ако се изключеше модерната вентилационна система, която отстраняваше дима от свещите и камината от въздуха в стаята, все едно че беше в средновековна библиотека. Прозорците бяха високи и с дървени капаци. Всички стени бяха заети от дървени шкафове, украсени с дърворезба, пълни с книги с кожени подвързии. Други томове бяха поставени върху високи дървени маси. Някои от тях бяха отворени. Други бяха завързани здраво с кожени каишки, за да се подгъват страниците от древен пергамент. Нямаше друга светлина, освен тази на свещите, която трептеше с всеки невидим полъх на вятъра, като че ли свещите бяха живи и дишаха — бавно и ритмично. Същото беше и с отворените книги — светлината трептеше по страниците им така, че златните букви сякаш дишаха в ритъм. Времето беше като хванато в капан в тази стая, заобикаляше ги, беше още живо.

— Това е една страница от „Книгата на Мъдростта“, която аз възкресих — каза Ерик.

Тя кимна, неспособна да отрони и дума.

— Оригиналната страница е в частна колекция във Флорида — продължи той, като не отделяше поглед от гърба й и се питаше от какво ли е породено видимото напрежение у нея. — Тя е палимпсест. Бяха така любезни да ми позволят да фотографирам страницата на ултравиолетова светлина, така че да мога да прочета текста.

Тя, която всъщност не чуваше нищо, освен вика на отчаяние на отдавна мъртвия мъж, кимна отново. Косата й проблясваше златно-червеникава на светлината на свещите при всяко нейно движение.

— Знаеш ли какво е палимпсест? — запита я той тихо.

Тя поклати глава.

— А искаш ли да узнаеш?

Тя кимна.

— Идва от старогръцки и означава два пъти остърган. Пишещите буквално остъргвали грешките или стария текст, за да използват пергамента отново. Пергаментовата хартия била много скъпа.

Серена въздъхна така тежко, че раздвижи пламъците на свещите.

— И как са ги остъргвали?

— Ако работиш с папирус, можеш просто да измиеш мастилото. С пергамента било много по-трудно, но пък текстът трае по-дълго върху него. Малките грешки изстъргвали с джобно ножче. Можело да се обработи по цяла страница по този начин, но било по-лесно и по-бързо, ако се използвал груб и ръбест камък. Пемзата им била любима. Аз самият също я използвам.

Тя се обърна бавно към него — едната й ръка беше положена на гърдите, като да ги защити, а другата, с отворена длан, беше поставена на врата, като да задържи шала на мястото му. На него непрекъснато му се искаше да го докосне. Но още повече му се искаше да докосне нея. После видя тъмните сенки в нейните редки виолетови очи и се почувства така, сякаш някой стяга гърдите му в менгеме.

— Все още ли се тревожиш, че мога да те нараня? — запита той тихо.

— Аз… — Тя отпусна ръце и отново въздъхна толкова тежко, че пламъците на свещите трепнаха. — Има нещо в онова, което току-що прочете. Неговата болка. Почувствах я. — Тя потръпна и потри длани, като да й беше студено. Погледна край него към страницата, която лежеше така невинно върху полираната дъбова маса. — Налудничаво е, но се почувствах също като него. Бедният човек. С какво ли е заслужил такава болка?

— Не знам. Това е една от причините да търся „Книгата на Мъдростта“ или поне онези части от нея, които мога да намеря. Любопитен съм. Винаги съм бил много любопитен.

— И откъде идва тази страница? — запита тя. — Искам да кажа — преди хората от Флорида?

— От дребен дилър от Чикаго.

— А преди това?

— От голяма аукционна къща.

— „Уорик“? — запита тя остро.

— „Кристи“.

Тя издиша на пресекулки.

— А преди това?

— От частен колекционер, който вече е мъртъв.

— А още преди това? Кога за първи път се е появила на пазара?

— Не знам.

— А можеш ли да откриеш?

— В момента „Реъритис“ правят проучване — каза той.

— Защо сега? Защо не, когато за първи път си открил страницата?

— Тогава това беше само хоби и аз попитах само за последните притежатели на страницата. Двойката от Флорида ми даде имената на тримата други предишни собственици, записани на сметката от продажбата.

— Само трима? След като е имало повече?

— Трима е приетото число, за да се докаже произходът на който и да е древен документ — каза Ерик. — Много артефакти нямат дори това. По-дългото и по-подробно описание на произхода започва да става модерно напоследък заради кражбите на нацистите и заради все по-честите нашествия в археологическите разкопки.

Серена захапа долната си устна от вътрешната страна и се запита колко ли ще рискува, ако тръгне подир наследството си… И вероятно подир убиеца на баба си. Не искаше да се довери на никого, но трябваше да започне отнякъде.

— Имаш ли и други страници от „Книгата на Мъдростта“? — запита тя накрая.

— Малко.

— А знаеш ли за тях нещо повече от името на последния им собственик?

— Знам имената поне на тримата последни собственици. — Той се усмихна. Но не широко. — Искаш ли да ги видиш?

— Всички ли са като тази?

— Някои са оцветени. Някои имат изящно нарисувани миниатюри. Някои имат колони от имена на съюзници, изписани на латински, и имена на предатели, изписани на варварски езици, в полетата.

Тя се усмихна, въпреки че я побиваха студени тръпки.

— Искам да кажа, всички ли са толкова мрачни?

— Не. Но дори тази страница не е чак толкова тъжна. Има и такива, пълни с наистина тежко отчаяние.

— Почти ме заблуди. — Мъчението, на което пишещият бил подложен, мъката му, все още я караха да потръпва.

Ерик й протегна ръката си.

— Ела до масата. Ще ти покажа, че има и друг начин да се гледа на това, което току-що ти прочетох.

Тя прие ръката му и се остави да я отведе до страницата, която току-що беше оставил. Тя изглеждаше толкова хладна и елегантна, цялата в стилни черни линии и цветни геометрични линии, скрити в главните букви. Тук-там, като натрапчиво стенание, проблясваха златни нишки.

— Редовете, които прочетох на глас, са тук — каза той и посочи с пръст.

Серена проследи посоката на пръста му.

— Това — пръстът му посочи първата колона букви — говори за използването на плодове и зеленчуци за лечение на неравновесието в жизнените сокове. Загърбил за известно време силната си мъка, той пише, че трябва да се яде по-малко праз и ряпа и повече ечемична супа.

— Защо?

— Вярвало се, че празът и ряпата засилват произвеждането на сперма и повишават сексуалната потентност. Вярвали също, че ечемичната супа охлажда горещия темперамент.

— Средновековният еквивалент на студения душ?

Той се засмя.

— Да. Двата пасажа, поставени един до друг, изплакването на мъката и съветите за храната са начинът на Ерик да каже, че той трябва да се поохлади.

— Ерик?

— Ерик Мъдрия. Той е написал „Книгата на Мъдростта“.

— Откъде знаеш?

Той отвори плиткото чекмедже на масата. Вътре имаше парче пергаментова хартия, което може би беше отрязано — или скъсано — от по-голям лист. Не по-голямо от дланта й, парчето древна хартия беше много красиво, макар и без украса, в черно-бяло изпълнение. Калиграфията беше стилна и все пак по-лична от оцветените букви на другите страници.

— Това е буквата „Е“ — каза Ерик. — Тя е също име, молитва и кратко описание на мъжа, който я е създал.

Серена се загледа внимателно в сложната буква, прилична по-скоро на рисунка.

— Виждам буквата „Е“, наистина.

— Молитвата е тук — каза той и посочи сложен знак, разположен в онова, което вероятно е било полето на оригиналната страница. — Христовият символ, рибата, господстващ над знак, който трябва да предпазва от зли очи. Пишещият обвинява за грешките си злия демон.

— Умно.

— Аз самият се питах дали не трябва също да постъпвам така. Но накрая Ерик се моли Христос да защити този ръкопис от магии и зли магьосници. Като знак на уважение и изключителна важност, рибата е изработена в червено на фона на солидна златна сълза. А като знак за своята собствена смиреност, инициалите на Ерик са в черно, без никаква украса.

— Откъде знаеш, че буквата „Е“ означава Ерик?

— Останалата част от името се съдържа в самата главна буква. Виждаш ли? Буквата „Р“ е разположена в горната черта, „И“ е в гръбнака, а „К“ е част от всички останали букви.

Серена втренчи поглед за миг, после остави погледа си да се разфокусира за малко, така че декоративните елементи да останат незабелязани и да изпъкне най-главното.

— Ерик.

— Да?

— Не, имах предвид името. Ерик. — Отново я обзе тъга, ехо от животи, които никога не беше виждала, тъга на хора, които никога не беше познавала. Тя погали парчето пергаментова хартия с пръсти, а после рязко отдръпна ръка. — Съжалявам. Не помислих. Не исках да го докосвам.

— Няма проблем. Пергаментовата хартия трябва да се докосва често, защото така може да поеме от мазнината на кожата и да остане гъвкава.

— Но мазнината не привлича ли праха?

— Говориш като истинска американка от двайсет и първи век.

Тя го изгледа студено.

— А кой ми каза да си измия ръцете, преди да мога да видя страниците?

— Виновен съм. Но аз не нося ръкавици, когато работя с моите ръкописи. Не са носили и предишните собственици. Не живеем във вакуум, а тези страници някога са били живи.

— Те все още са живи — каза тя тихо, като ги гледаше с благоговение. Златните пламъци им придаваха наистина вид на живи същества. — Като моя шал — добави тя и докосна древната материя.

— Прекрасен е. — Ерик погледна шала и тънката женска шия, която той прегръщаше. И двете неща му се струваха по-красиви с всеки следващ поглед. — Много е необикновен. Но аз имах предвид, че са били буквално живи някога. Пергаментът е животинска кожа, обикновено телешка. — Взе малкото парче от масата и го постави върху дланта й. — Големината и формата на книгата били диктувани от големината на животното. Църковните книги, които трябвало да бъдат четени от много хора, и то от известно разстояние, били много големи и обикновено били изработвани от кожата на едър рогат добитък. Използвали едно парче, което прегъвали на две, за да получат две страници.

Той посочи близката стена. Там, поставена в разкошна рамка, висеше страница, която беше най-малко три на два фута. Главните златни букви проблясваха с всеки по-силен пламък на свещите. Черните квадратчета на отделните ноти бяха разположени на четири линии, както било едно време в книгите за литургия. Размерът на страницата правеше възможно една-единствена книга да може да бъде четена от целия църковен хор.

— Имало по една книга за всяка по-важна литургия — каза Ерик. — Плюс Библията и молитвениците, книгите за билките и тези с притчите и обикновените счетоводни книги, в които описвали подробно приходите и разходите. Хиляда страници само за една малка библиотека. Само богатите манастири можели да отглеждат достатъчно животни, чиято кожа да преработват в пергаментова хартия, както и да изхранват достатъчно монаси, които да приготвят перата и да пишат в книгите.

Серена се опита да гледа на едрия рогат добитък като на хартия, която ходи с помощта на копита.

— Нищо чудно, че сме започнали да изработваме хартия от дървесина, веднага щом сме изобретили печатарските машини.

— Количеството за сметка на качеството — съгласи се той. — Като тъкачните машини, които обаче не могат да тъкат материи, които да се съревновават по красота с ръчно изработените. Но дори днес, когато можем да произвеждаме хартия във всички размери и форми, ние все още се придържаме към традиционния правоъгълник — форма, която преди била диктувана от обикновено правоъгълната форма на животинската кожа.

Тя колебливо вдигна ръка, за да докосне древното парченце живот.

— Продължавай — каза той и насочи пръстите й към пергамента. — Почувствай го. Няма да го повредиш. Погали го със затворени очи. Външната страна, тази, която някога имала косми, е по-грапава.

Той потри пръстите й в ръба на страницата. После я обърна. На тази страница имаше повече текст, но очевидно беше незавършена. Една колона беше прекъсната и образуваше две половини и от нея бяха останали само отделни фрази. Бавно, той накара пръстите й да погалят страницата по цялата й дължина.

— Чувстваш ли разликата? — запита той.

— Да. По-гладка е, почти хладна. Но не е мека. Гъвкава е, съпротивлява се.

— Имаш много чувствителни пръсти. Тази страна е била обърната към плътта. Двете страни на кожата приемат мастилото много различно. Текстовете обикновено били изписвани от вътрешната страна. Една добре подвързана книга позволявала това. И тъй като по онова време ръкописите били толкова ценни, колкото и бижутата, подправките и златото, били полагани големи грижи, когато се изработвала книга.

Тя отвори очи и осъзна, че ясните и проницателни очи не се отделят от нея. Дъхът й секна. Пръстите му, докосващи нейните, бяха горещи като самия огън. Беше чувствала допира им и преди, на светлината на свещите, но тогава той беше гол, а тя беше облечена в рокля от същата материя, която беше достигнала невредима до нея от изгорялата колиба на баба й и сега обгръщаше врата й.

Серена трепна толкова силно, че парчето пергаментова хартия падна от дланта й. Той го хвана, без никакво усилие, още във въздуха.

— Какво направих пък сега? — каза той едновременно с тъга и силно раздразнение.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти отскочи назад с такава сила, че прекоси почти половината стая.

Тя не отрече. Не можеше. Беше притисната към друга маса и изглеждаше така, сякаш, от страх, е готова да се покатери върху нея. Всичко, което можа да измисли и да каже, беше:

— Пръстите ти са горещи.

— А твоите са студени. Но аз май не отскочих назад като ухапан?

— Сигурна съм, че не съм първата жена, която те намира обезпокоителен. Може би и други се разстройват в твое присъствие.

Той наклони глава. Гледаше я така, както един ловен сокол би гледал особено охранен гълъб.

— Вярвам, че си обезпокоена и нервна. Но ти наистина си единствената, която реагира така в мое присъствие.

— Другите сигурно са слепи.

Ерик си помисли, че наистина е така. Серена забелязваше много повече неща от останалите, но не мислеше да й го каже, защото не вярваше това да я успокои. Повечето хора — мъже или жени — приемаха дружелюбната му външност, отговаряха на усмивките му и никога не се питаха какъв ли е мъжът, който се крие под това.

Серена също не се питаше. Тя знаеше. Някак си беше уловила колко много усилия полага той, за да се скрие от останалия свят.

А той толкова упорито се опитваше да я накара да се отпусне.