Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (57)

Глава 56

Нийл отиде до колата, докосна капака и почувства студенината на метала. Превозното средство беше паркирано отдавна и моторът беше изстинал. Отвън, на улицата, имаше паркирани и други коли, но те имаха вид на нови и скъпи.

Той обиколи набързо бунгалото. Задният двор се отваряше откъм тясната уличка, която или не беше павирана въобще, или беше потънала в мръсотия. В алеята зад къщата нямаше паркирани автомобили, но имаше друго струпване няколко къщи по-нагоре. Ниска ограда придаваше известно чувство за лична собственост на къщата на Бърт. Френски прозорци водеха от онова, което най-вероятно беше задната спалня, към онова, което преди е било градина. Освен една слаба светлина над кухненската мивка, цялата задна част на къщата тънеше в мрак. Нийл се върна тихо в предния двор.

— Засега всичко ми изглежда спокойно — каза шепнешком. — Да видим дали той си е у дома. Този път, ти си първи. Серена, остани с мен.

Още докато говореше, Нийл хвана Серена за ръката. Пръстите му хванаха и краищата на шала й. Той отдръпна длан, разтри я и изгледа шала с присвити очи. Проклетото нещо беше твърдо като стомана, а пък тя го милваше с върха на пръстите си, като да беше от кадифе.

Ерик пристъпи на малката и тясна веранда и натисна звънеца. Вместо звън или гонг, виковете на жена, отдала се на оргазма, известиха пристигането на посетителите.

— Сигурно е от озвучаването за последния му филм — каза Ерик високо.

— Надявам се, че е получил „Оскар“ — измърмори Серена.

Бърт отвори вратата. Беше облечен в дънки и цветен, плетен на ръка, пуловер от онези, които бяха на мода преди двайсет години. От вида на маншетите му, носеше този пуловер от доста дълго време. Шкембенцето, което костюмът му прикриваше успешно, сега опъваше преждата. Държеше чаша, от която лъхаше на джин. Отпи голяма глътка, която би трябвало да изгори гърлото и дори червата му, но той очевидно беше свикнал. Дори не се изкашля.

— Кой е този? — запита, когато видя Нийл.

— Моят човек с парите — каза Ерик.

— Надявам се, че си донесъл много пари в брой, човече.

Нийл имаше доста отегчен вид.

— Да, добре, влезте — каза Бърт. — Някой иска ли питие?

— Не, благодарим — отговори Ерик от името на всички.

— Разположете се. — Бърт хвърли поглед на чашата си, изпи и последната глътка с едно рязко движение и отиде в кухнята, за да си налее още. Трябваше да изпие още няколко чаши, за да достигне желаното ниво на безчувственост. — Седнете, ако искате! — извика им през рамо. — Другият, който ще участва в наддаването, трябва да пристигне всяка…

Чу се шум от счупено стъкло, викът на Бърт, а после от кухнята, ведно с мириса на газ, долетя и бумът от експлозията. Ерик се втурна към Бърт, но не успя, защото Нийл го сграбчи здраво и го тласна към Серена.

— Изведи я веднага оттук! — изръмжа му той. — Не излизайте през предната врата, защото той ще ви чака!

Още преди думите да са излезли от устата му, друга експлозия горящ газ ги заслепи, но този път бомбата влетя през страничния прозорец и падна във всекидневната. Подпали всичко между тях и предната врата. Други, по-малки бомби, паднаха и избухнаха и пламъците затанцуваха навсякъде. Горивото, този път, не беше газ. Не точно. Беше напалм, който залепваше за всичко, до което се докоснеше, и гореше, гореше, гореше. Кухнята вече беше цялата обхваната от огъня. Писъците на Бърт се извисяваха над всичко, дори над бумтежа от пламъците.

— Коридорът! — извика Ерик.

Серена вече тичаше към успокоителния мрак, който представляваше спалнята на Бърт. Видя френските прозорци и се втурна към тях. Бяха заключени. След като опита дръжката, тя грабна стол, за да разбие стъклото. Ерик я изпревари, сграбчи тежкия дървен стол и го завъртя диво. И стъклото, и дървените рамки, изхвърчаха навън.

Писъците на Бърт бяха заглушени от избухването на следващата бомба. С изваден револвер, Нийл изскочи през вече несъществуващия праг и огледа задния двор. Нямаше нищо, освен сенки и промяната на посоката на пламъците, когато избухна следващата бомба.

— Задната уличка! — извика Нийл на Серена.

— Но Ерик…

Нийл избута Серена през отвора в посока към алеята, преди да се обърне и да потърси приятеля си. Ерик вече тичаше вън от спалнята, а лицето му представляваше черна маска заради полепналите сажди. Изражението му беше гневно, демонско. Нямаше нужда Нийл да го пита какво е станало с Бърт. Мирисът на изгоряла плът вече изпълваше къщата.

— Вън! — извика му Нийл, като натърти всеки звук.

Двамата настигнаха Серена в момента, в който тя се прехвърляше през оградата. В следващия миг тя се приземи в алеята, а Ерик — секунда по-късно. В мига, в който краката му докоснаха земята, Нийл издърпа сакото му, после съблече собствената си риза и ги хвърли на земята. Последва ги бейзболната шапка на Ерик. Дрехите се подпалиха и замирисаха на изгоряло.

— Имаш ли полепнал напалм и по панталоните? — запита го тихо Нийл.

— Не знам — отговори Ерик и разтри рамото си там, където ризата беше изгоряла и почти подпалила кожата му.

— Ще разбереш. Напалмът е истинско зло. Провери ли ризата и сакото си? — Докато говореше, Нийл съблече собственото си сако и го подаде на Ерик.

— Не, Серена, а ти…

— Тя е добре. Прояви достатъчно здрав разум да наметне шала върху главата си. — Нийл ритна купчинката горящи дрехи встрани. — Ти си първи. Серена в средата. Мърдай.

Ерик тръгна по алеята към колата, като по пътя събличаше сакото си. Веднага щом освободи лявата си ръка, извади пистолета си и свали предпазителя му. Движеше се по тясната уличка бързо, но предпазливо. Наблюдаваше всяка сянка.

В уличката нямаше никаква светлинка. В момента и нямаше нужда от такава, защото беснеещите оранжеви пламъци осигуряваха достатъчно. Някои от съседите, обитаващи къщите зад и встрани от къщата на Бърт, бяха изоставили телевизорите или гостите си и се бяха втурнали към градинските маркучи. Вече дори изливаха потоци студена хлорирана вода върху покривните греди, по поляните пред къщите и по дървените огради.

Някои от хората, присъстващи на различните партита, не бяха толкова умни. Те се бяха приближили до огъня и надаваха весели викове, като че ли той беше част от предлаганите забавления.

Нийл и Ерик огледаха лицата на струпалите се хора. Нито едно не им изглеждаше познато или противно отблъскващо. Никой не стоеше наблизо с лице, изразяващо сексуален екстаз.

Слаб, но ужасяващ звук долетя от горящата къща. Пламъците се издигнаха още по-високо и разпръснаха малки огънчета във всички посоки. Чу се женски писък, когато евкалиптовите дървета избухнаха в пламъци.

— Да изчезваме! — извика Нийл на хората, събрали се в алеята, прекалено близо до огъня. Те гледаха втренчено, ужасени, ада, в който се беше превърнала къщата на съседа им. — Бягайте! — извика им той.

Някои от хората го послушаха. Други останаха, но само за да побегнат при втората експлозия. За някои от тях вече беше прекалено късно. Горящи греди и отломъци паднаха върху тях, напалмът залепна по дрехите и кожите им. И те изчезнаха с писъци в заобикалящия ги мрак.

Ерик се надяваше, че някой ще им помогне. Той не можеше, без да изложи Серена на риск. А това в никакъв случай нямаше да направи.

И от долния, и от горния край на улицата се чуваха викове, но никой не забеляза тримата души в тясната задна уличка. Като държеше пистолета наведен надолу и притиснат в лявото си бедро, за да не подплаши хората, Ерик се шмугна в пространството между две къщи и излезе на улицата. Колата му беше само трийсет фута по-нататък. С дясната си ръка той извади дистанционното управление и я отключи.

— Влез вътре и затвори плътно вратата — каза той на Серена, без да я погледне. Гледаше във всички посоки, за да забележи бледото дуло на насочен към тях пистолет или пък рязката и светла ивица на горяща бомба от напалм.

Веднага щом влезе в колата, Нийл излезе от сенките между двете къщи. Държеше пистолета си долу, до дясното бедро, и се смеси с любопитните, които изтичваха навън от къщите си и се втурваха към пламъците. Ако някой въобще беше забелязал обгорената му на места риза и тъмната сянка на револвера, то никой не реагира.

Ерик стоеше близо до вратата на шофьора и наблюдаваше. Не се тревожеше, че може да се види подозрителен на някого, защото пред всички къщи имаше много хора. Повечето държаха в ръка чаши с екзотични питиета или цигари. Други си хапваха тортички или чипс, докато надничаха през входните врати.

— Вътре — заповяда строго Нийл, когато стигна до колата на Ерик.

Ерик прибра револвера и седна зад кормилото. Нийл се огледа за последен път, преди да се настани бързо на задната седалка. Той не прибра пистолета си.

— Тръгвай. Без светлини. Отвори прозорците. Серена, залегни на пода.

— Но… — понечи да възрази тя.

— Не спори! — изръмжа Нийл. — Трябва ми достатъчно място, за да мога да стрелям.

Тя се подчини, а Ерик свали всички прозорци, за да може Нийл да стреля, ако се наложи.

— Ще се обадим ли в пожарната? — Въпросът беше зададен от Ерик на Нийл.

— Аз вече го направих, така че не се бави, човече. В този квартал пожарната е съвсем наблизо. Не че това ще помогне на Бърт. Той вече се е опекъл.

Като се движеше почти бавно, въпреки адреналина, изпълнил кръвта му, Ерик мина покрай горящото бунгало, излезе на тесния път и подкара така, като че ли в главата му нямаше друга мисъл, освен да отиде на поредното парти. Като че ли много малко от хората бяха разбрали за какво е цялата суматоха. Ерик искаше да се измъкнат, преди това да е станало ясно на всички.

— Мисля, че засега сме в безопасност — каза той.

— Мога ли да седна вече? — запита Серена.

Нийл изсумтя. Тя прие това за съгласие и се настани отново на седалката. Ерик запали фаровете. Като минаха покрай още няколко къщи, чуха воя на сирените, които се приближаваха с всяка секунда. Чуваха поне две различни сирени, които се задаваха от двата различни края на улицата и скоро щяха да се срещнат. Ерик погледна напред, изруга, огледа се наляво и надясно и каза:

— Дръжте се.

Завъртя рязко кормилото и се вряза между две паркирани коли. Предните колела се качиха на тротоара и стъпиха върху нечия морава, задните ги последваха. Ерик изключи фаровете и двигателя и зачака.

Пищяха сирени, в тясното свободно пространство в средата на улицата, между паркираните моли, профуча линейка. Преди Ерик да успее да измъкне колата, още фарове и сирени атакуваха сетивата им и предупредиха за приближаването на още линейки. Той реши, че няма да има достатъчно време, за да излезе на уличното платно и да измине улицата до другия й край, затова остана да изчака и тях.

Малко след това между паркираните от двете страни автомобили едва се промъкнаха две пожарни коли, чиито лампи се въртяха бясно. Погледът на Ерик срещна този на Нийл в огледалото за обратно виждане. Нито един от двамата не каза каквото и да било, но и двамата се оглеждаха за превозни средства, които да се отдалечават, а не приближават, към мястото на вълнението. Вече нямаше хора навън, но непрекъснато се отваряха и затваряха врати, през които надничаха любопитни хора. Което и да е превозно средство да се опиташе да се измъкне по този път, щеше да бъде спряно от пожарните коли.

От мястото си Серена виждаше, че къщата на Бърт е изгоряла до основи, а красивите хищни пламъци са обхванали евкалиптовите дървета. Не можеше обаче да види колко други къщи са засегнати от пожара.

— Надявам се тези момчета да са добри в работата си — каза Ерик с глас, дрезгав от насъбралия се адреналин. — Зимата беше суха. — Но погледът му не беше отправен към пожара, а към компютъра за управление. Опита се да намери алтернативен изход от положението.

— Да — каза Нийл. — Дъждът, който падна, не успя да напои дори кактусите. Тръгвай, приятелю. Скоро ще сложат бариерите.

— По дяволите!

Последен поглед към компютъра потвърди, че има много малки и тесни улички, както и такива, които едва ли са проходими. Нито една от тях не водеше там, където Ерик искаше да отиде. Освен ако не успееше да премине едно-две кръстовища, преди ченгетата да са ги затворили. Подкара така, сякаш и той беше снабден с лампа и сирена, докато не стигна първото кръстовище.

Прекалено късно. Патрулна шерифска кола вече разпръскваше синя светлина. Ерик можеше, като добър и примерен гражданин, да изчака разрешение да премине, а можеше и да избере друг маршрут.

Върна се три жилищни парцела назад и стигна до тясна уличка, която беше по-скоро проход, свързващ две подразделения на пожарната, отколкото път за цивилни коли. За да обезкуражат любопитните, бяха поставили по една железопътна релса на всеки един от двата изхода.

Ерик намали скоростта и мина през първата релса. После набра скорост и се втурна към втората. Стигна до нея точно когато това направи и една патрулна кола. „Мерцедесът“ мина плавно над релсата още преди ченгето да е излязло от колата си.

— Дотук — добре — каза Ерик и отново хвърли поглед на навигационното табло.

Още сирени раздраха нощта, но не бяха достатъчно близо, за да го разтревожат. Синята светлина на полицейска лампа се появи един жилищен парцел по-нататък и тръгна към следващото кръстовище. Без да се колебае, Ерик натисна педала на газта. Мощният двигател щастливо изръмжа. „Мерцедесът“ се стрелна напред като ракета. Бяха преминали кръстовището и излезли на шосето, преди патрулната кола да е стигнала до него. Когато двете коли се разминаха, жената полицай зад кормилото изгледа строго Ерик, но имаше по-спешни задачи, отколкото да санкционира някакъв си смахнат.

Полицейската кола стигна до кръстовището, спря, полицаите изскочиха и започнаха да слагат бариери, за да попречат на други коли да стигнат до мястото на пожара. А Ерик излезе на градската магистрала, която щеше да ги върне към анонимността на лосанджелиската урбанистична джунгла.

Нийл се засмя.

— Както неведнъж съм казвал, губиш си времето и способностите в отдела на Дейна.

Всичко, което Ерик каза, беше:

— Ако е записала номера ми, ти ще платиш глобата.