Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (29)

Глава 28

Лос Анджелис

Петък сутринта

Дейна Гейнър беше облякла елегантен вълнен костюм с панталон, който беше идеален за студения и ветровит януарски ден в Лос Анджелис. Сивите облаци сериозно обещаваха силен дъжд, ако вятърът не сменеше посоката си и не престанеше да духа откъм океана. Дрехите й, с цвета на узрели боровинки, подчертаваха блясъка на тъмната й коса и бяха приятен контраст на мрачното и сиво време, но в този момент тя не осъзнаваше наличието на такива дребни и незначителни подробности. Между очите й се беше образувала дълбока бръчка, а устните й бяха нещастно увиснали.

Джо-Боб Маккой се размърда неспокойно. Не беше свикнал да идва с празни ръце на събранията на „Реъритис“, особено на такива, които биваха удостоявани с цялото внимание на Дейна. Предпочиташе да работи по въпроси, свързани с творби на стари майстори, отколкото със средновековни ръкописи, защото интересът на Дейна към двете беше различен.

Телефонът звънна и даде на Маккой време за размисъл.

Дейна изгледа апарата със смъртоносен поглед. Беше казала на секретаря си Ралф Кунг да не я тревожи, ако въпросът не е свързан със Серена Чартърс и страниците от ръкописа.

— По-добре да е нещо важно — измърмори тя, грабна слушалката и изръмжа: — Кой е?

— Клиъри Уорик Монтклеър.

— Не е достатъчно важно. Приеми съобщението.

— Отказва. Говори доста високо и пронизително, ако това те интересува.

— Къде е Нийл?

— Взе си свободен ден. Време било да засади розите.

— Цветя? Аз си скъсвам задника от работа, а той сади цветя?!

— Вали — каза Кунг, което може би трябваше да й послужи за утеха. — Можеш да го видиш от прозореца си.

Тя не си направи труда да погледне.

— Този вид рози имат ли бодли? — запита тя.

— Мисля, че да.

— Надявам се някой да се забие в задника му. Дай ми трийсет секунди и ме свържи с Клиъри. — Изгледа смъртоносно, с блеснали тъмни очи, и Фактоид: — Изплюй камъчето.

— Нищо ново за бабата — каза той на един дъх. — Тя буквално е измислила съществуването си.

— По дяволите, това го знаех и преди. Искам да знам коя е била преди това и защо е трябвало да си създаде нова самоличност. Така че, престани да подсмърчаш подир Гретхен и се залови за работа.

— Не съм подсмър… — поде той, като се обърна към вратата.

— Не! — сряза го Дейна. — Ще работиш тук. В моя офис. Където ще мога да те наблюдавам.

— Но…

Дейна отново говореше, но не на Маккой. Въпреки че не чуваше думите, беше ясно, че говори с клиент. Тонът й беше спокоен, овладян, изискан, уверен и, преди всичко, разумен.

— Здравей, Клиъри. Как е баща ти?

— Сивосинкав от яд.

Дейна пожела да можеше да изрази съчувствие. Но не можеше. Уорик беше много богат, много неприятен, много стар, а дъщеря му се обаждаше на „Реъритис“ на всеки половин час още от шест часа сутринта.

— Опитахте ли с някакви нови лекарства? — запита Дейна с приятен глас.

Клиъри беше толкова изненадана, че не можеше да отговори. Дейна се възползва от този момент.

— Мисис Монтклеър, ще говоря направо. Трудно ни е да свършим каквато и да било работа, когато от Къщата „Уорик“ ни звънят през минута. Оценяваме вашата загриженост, споделяме мнението, че въпросът е спешен, но ще работим много по-ефективно, ако ни прекъсват по-рядко. Имаме вашия телефонен номер, номера на факса ви, вашия имейл адрес, номера на клетъчния ви телефон, на пейджъра ви, знаем как начаса да се свържем с вас по интернет. В момента един от нашите хора е с мис Чартърс. Ако възникне нещо, ще ви се обадим веднага.

Клиентът никак не се впечатли.

— Вижте, Къщата „Уорик“ плаща много пари на „Реъритис“ за…

— Точно така — прекъсна я спокойно Дейна. — И очаквате възвръщаемост на инвестицията си. Ще я получите. И то много по-бързо, ако ни оставите да работим необезпокоявани.

Настъпи тишина, после:

— Но той е толкова ядосан — каза Клиъри неуверено. — Сърцето му…

Тайно, Дейна се съмняваше, че копелето има такова.

— Извикахте ли лекаря му?

— Разбира се!

Сигурно го викат на всеки половин час. Дейна въздъхна. Трудно беше да се справи човек със страстта, която изкуството или бизнесът разгарят у някои хора. Беше невъзможно да се избегнат травмите и драмите на личния живот.

— Правим всичко, каквото можем — каза Дейна, за да я успокои. — Искате ли лично да уверя баща ви в това?

— Не. Когато му го предложих, той каза, че е по-добре да работите, отколкото да си губите времето.

Дейна повдигна вежди. Може би старецът не беше чак толкова лош. Той, изглежда, схващаше по-добре от дъщеря си каква е реалността.

— В такъв случай, Клиъри, ние ще се свържем с вас. Скоро.

— Поне помолете секретарката си да ни изпраща на всеки час сведение как върви работата.

— През работните часове, разбира се.

— Но…

— Благодаря, че се обадихте, Клиъри. Оценяваме загрижеността ви.

Тя затвори и погледна Маккой. Очакваше той да бъде в някакъв компютърен транс, но той я гледаше внимателно.

— Какво има? — запита тя.

— Ерик се опита да се свърже с теб преди минута, но изпрати електронна поща. С копие до мен.

— Спешно ли е?

— Някакъв мъж бил спрял по-надолу в улицата, където живее Серена. Ерик изпрати номера на колата и описание на мъжа. Иска да знае дали човекът е наш.

— Не съм натоварила никого с такава задача. — Протегна ръка към едно от уоки-токитата, които Нийл настояваше да има край себе си, за да може да се свързва с нея по всяко време. Той също имаше такива. По мълчаливо споразумение между двамата, те биваха използвани само при спешен случай. — Нийл, там ли си?

— Какво има, любима?

— Изпратил ли си някого да следи Серена?

— Не.

— А гръб за Ерик?

— Не.

— По дяволите! Имаме си опашка.